Скот Мариани
Свещеният меч (24)

23

Бен пое на запад по магистралата заедно с кучето, което се возеше до него на предната седалка. След три часа бързо каране той се отклони от M5 при Екзетър и навлезе в голия скалист терен на националния парк „Дартмур“. Все още не знаеше къде точно отива. Докато шофираше, избра номера на Джуд поне пет-шест пъти. Отговор нямаше. Явно не всички младежи бяха залепени за мобилните си телефони.

С напредването на следобеда времето започна да се разваля. Плътни черни облаци се събираха над безрадостния пейзаж. От небето се спускаше мразовита мъгла. Пътят се стесняваше, почти не се виждаха други коли. Националният парк „Дартмур“ беше едно от последните истински диви места в Англия. Фермата, която Бен се опитваше да открие, можеше да бъде навсякъде. Когато наближи Бодмин, усещането му за безсилие се задълбочи.

Изведнъж телефонът в джоба му извибрира. Той го сграбчи и го долепи до ухото си.

— Джуд, ти ли си? — Беше му оставил толкова много съобщения, че го чувстваше като стар приятел.

— Тук е Софи Норингтън — каза напевен женски глас.

По тези места нямаше добро покритие и Бен се боеше, че сигналът всеки миг ще изчезне. Той й благодари за обаждането и се представи за приятел на семейство Аръндел.

— Разбрах от мама какво е станало. Ужас! Горкият Джуд…

— Той още не знае — заяви Бен. — В момента пътувам към фермата в Корнуол, за да му съобщя новината.

— Абсолютен коптор — изсумтя презрително Софи. Явно приличаше на майка си.

— Майка ви спомена, че сте били там — продължи Бен. — Можете ли да ме упътите?

— Мястото е много изолирано. Мисля, че най-близкото село се казва Уор… нещо си. Уорлег. Уорлего. — Сигналът започна да прекъсва и Бен трябваше да се напрегне, за да чува думите й. Той отби встрани от шосето, запали осветлението в колата и отвори пътната карта, която бе купил от бензиностанцията.

— Да не е Уорлегън?

— Точно така!

— А как е името на самата ферма? — попита бързо той, преди връзката да се е разпаднала окончателно.

Софи помисли няколко секунди.

— Беше нещо мрачно и печално, подходящо за мястото. „Тъжната планина“. Не, не е това. „Черната скала“. Ферма „Черната скала“. Питайте местните. Ще ви упътят, но може и да ви изгледат странно. — Тя помълча и добави тихо: — Нали ще предадете моите поздрави на Джуд?

— Непременно — отвърна Бен. Преди да успее да й благодари, връзката прекъсна.

По време на разговора Бен бе наблюдавал фаровете на колата зад него в огледалото. Беше някакъв рейндж ровър, тъмносин или черен на цвят. Следваше го от около десет километра, като се движеше със скоростта на маздата. Сега бе отбил встрани от пътя на стотина метра по-назад, сякаш го чакаше да потегли, за да продължи. В здрача не се виждаше нищо от вътрешността на колата. Мъглата се въртеше на талази около фаровете.

Рошльо изръмжа.

— И аз си помислих същото — каза Бен.

Той погледа рейндж ровъра още малко, включи на скорост и потегли рязко със свирене на гуми. Недалече от там забеляза тесен коларски път, който се отклоняваше под прав ъгъл от шосето. Бен изчака и в последния момент зави по него. Маздата занесе по калната повърхност и ускори стремително напред.

Колата бе изчезнала от огледалото. Явно ми се привиждат разни неща, реши Бен и се успокои. Единствената друга светлина беше от фара на самотен мотоциклетист, който известно време го следва по криволичещите пътища, а после го задмина сред яростния тътен на двата си ауспуха точно преди отдалеченото селце Уорлегън. Фаровете на Бен огряха за миг пътника на задната седалка, вкопчен здраво в дръжките отстрани. После всичко потъна в мъглата.

Когато влезе в селото, Бен зърна светлините на някаква кръчма и спря отпред. Слезе от колата и се насочи към нея. Вътре беше пълно с местни хора, които разговаряха оживено помежду си. Той усети обичайните любопитни погледи, предизвикани от появата на чужденец, но отиде невъзмутимо до бара и си поръча двойно малцово уиски. Докато отпиваше от чашата, барманът — едър мъж, който приличаше на моряк с рижавата си брада и златна обица на ухото — го попита дали е дошъл на почивка.

— Не точно — отговори Бен. — Търся ферма „Черната скала“.

— Там се навъртат някакви хипита — промърмори след кратко колебание барманът. От приветливостта му не бе останала и следа. Само с няколко думи непознатият се бе превърнал в наркопласьор или нещо по-лошо. — По работа ли сте тук, сър? — попита той и изгледа подозрително Бен, докато лъскаше с парцал чашите върху плота.

— Може да се каже — заяви Бен, който срещна погледа му, но продължи да се усмихва. — Ще ви бъда благодарен, ако ме упътите как да стигна дотам.

На улицата отвън облеченият в кожени дрехи мотоциклетист седеше върху машината и нервно форсираше двигателя. Беше вдигнал нагоре визьора на каската си и надвесен над резервоара за гориво, говореше тихо с шофьора на лъскавия черен рейндж ровър, който току-що бе спрял до него. Лицето на шофьора беше продълговато и изпито. Нахлупената ниско над челото му плетена шапка скриваше белега над едното му око.

В колата имаше още петима мъже и всички гледаха към кръчмата, пред която бе паркирана малката спортна мазда. Същото правеше и пътникът на задната седалка на мотора, чието лице не се виждаше зад тъмния визьор на каската.

Рошавото куче в маздата бе скочило на крака върху седалката и ги наблюдаваше напрегнато през стъклото. Зъбите му се оголиха и от гърлото му излезе глухо продължително ръмжене.

Мотоциклетистът размени още няколко думи с шофьора на джипа, кимна и потегли. Двигателят на рейндж ровъра изрева тихо и се отдалечи бавно от кръчмата. Шофьорът посегна към мобилния си телефон.

Колата спря на петдесетина метра по-нататък. Фаровете угаснаха. Хората вътре зачакаха.

След безкрайно пътуване в тесния задушен автобус Уесли Холанд най-после пристигна на Саут Стейшън в Бостън. Придобил опит в пътуването инкогнито, той плати в брой билета си за следващия автобус, който го закара заедно с безценния му багаж до градчето Фалмът на Кейп Код. Когато слезе в живописното село Уудс Хоул в покрайнините на Фалмът, вдиша жадно студения океански въздух и сърцето му подскочи от радост.

Беше успял. Намираше се съвсем близо. Само едно кратко пътуване с ферибота го делеше от крайната цел. Докато крачеше забързано към пристанището, Уесли се озърна наоколо; от преследвачите му нямаше и следа. Беше абсолютно сигурен, че им е избягал. Следващият ферибот тръгваше едва след няколко часа и той се настани в уютното фоайе на близкия хотел. Поръча си чаша коняк, за да се сгрее, погледна през прозореца и си помисли за убежището, което го очакваше само на десетина километра от там.

Скоро щеше да пристигне.