Скот Мариани
Свещеният меч (38)

37

Бен се прибираше бавно към хотела по заснежените улици, когато усети, че мобилният му телефон вибрира в джоба на панталона. Извади го, промълви „ало“ и чу непознат мъжки глас в слушалката. Мъжът беше французин, между трийсет- и четирийсетгодишен. Говореше тихо и припряно, сякаш се боеше да не го подслушват.

— Мосю Хоуп? — каза той.

— Да — отвърна Бен, премигна от снега и се опита да се съсредоточи.

— Същият мосю Хоуп, който се е интересувал от отец Лалик? — продължи мъжът.

Изведнъж съзнанието на Бен се проясни.

— Кой се обажда? — попита той.

— Имам информация за вас — заяви непознатият след кратка пауза. — Самоубийството на отец Лалик беше инсценировка. Той е бил замесен в нещо. — Мъжът замълча и добави: — Вижте, нека се срещнем. Можете ли още сега?

— Дайте ми адреса — каза Бен. — Ще дойда веднага.

— Не тук — възрази мъжът. — Селото е малко и нямам желание да се забърквам в скандала със свещеника педофил. Знаете ли къде е разрушената църква? Ще я откриете лесно, на два километра западно от селото, към Сен Африк. Ще ви чакам там след трийсет минути.

Бен бе забелязал полусрутената кула на идване. Беше му напомнила за Саймън и неговите усилия да възстановява занемарени църковни сгради.

— Добре — каза той на анонимния глас.

Изтръгнат от унеса си, Бен се затича към „Оберж“.

— Какво има? — попита Джуд, когато той нахлу в стаята.

Бен дори не го погледна. Страхуваше се, че пак ще започне да търси прилики помежду им.

— Чакай ме тук — заяви той и грабна ключовете за колата от поставката до вратата. — Излизам пак за малко.

— По това време? В снега?

Бен незабелязано извади томчето на Милтън от джоба си и го пъхна в пътната чанта под сгънатите дрехи. Последното нещо, от което се нуждаеше в този момент, бе Джуд да развие внезапен интерес към ренесансовата поезия. Трябваше в най-скоро време да се отърве от писмото, въпреки че не му се искаше да се разделя с него.

— Къде отиваш? — попита Джуд. — Някой ти се е обадил по телефона, нали?

— Да. Човек от селото разполага с ценна информация и си уредихме среща. Но без теб.

— Опитай се да ме спреш — наежи се Джуд.

— Не ме ли чуваш?

— Не, ти ме чуй — сопна се Джуд. — Става въпрос за моите родители!

Бен замръзна.

— Казах…

— Знам какво каза — отвърна Бен. Как трябваше да постъпи с Джуд? Да го заключи в гардероба? Да го върже за някой стол? — Е, добре. Ще дойдеш с мен. Но не забравяй за уговорката ни. Няма да ми пречиш и ще си държиш устата затворена.

— Спомням си уговорката — заяви Джуд. — И бездруго не знам френски. — Той забеляза, че Бен е преметнал чантата си през рамо, с пушката вътре. — Неприятности ли очакваме?

Бен поклати глава.

— Едва ли. Но няма как да оставя огнестрелно оръжие в хотелската стая.

На миниатюрния паркинг зад „Оберж Сен Кристоф“ Бен изчисти падналия сняг от предното стъкло на лагуната.

— Къде е рандевуто? — попита Джуд, докато се качваше в колата.

— Спомняш ли си разрушената църква, която подминахме на идване? — каза Бен.

— Странно място за среща.

Снежните облаци се бяха разпръснали и луната светеше високо в небето, когато Бен пое предпазливо по улиците. На около два километра след края на селото, зад дърветата, се очертаваше силуетът на старата кула. Той отби от шосето и колата заподскача по изровения коларски път, който водеше към порутения портал на църковния двор.

Наоколо нямаше други превозни средства. Бен слезе от колата и Джуд го последва през сводестия вход на църквата. Лунната светлина се процеждаше през големите дупки в покрива и хвърляше призрачни сенки във вътрешността.

— Тази църква определено е виждала по-добри дни — отбеляза Джуд, като усети миризмата на влага и мухъл.

Освен каменната зидария от сградата не бе останало нищо друго. Липсваше дори олтар, вероятно разграбен преди десетилетия. Дори каменните плочи на пода бяха изкъртени. Бен предположи, че доста къщи наоколо са били застлани с тях през последните векове. По земята се търкаляха сухи листа и прогнили дъски от някогашните дървени пейки. Снегът падаше свободно през липсващите прозорци и дупките на покрива.

— Тук няма никой — заяви Джуд. — Май са си направили майтап с теб.

— Имай търпение.

Докато Джуд крачеше напред-назад из осветените от луната руини, Бен седна върху купчина камъни и постави чантата между краката си. Бръкна вътре, извади флакона с гориво за запалката и започна да я пълни. Изкушаваше се да препрочете още веднъж писмото на Микаела, но се сдържа, върна флакона в чантата и закопча кожените каишки. Минаха десет минути. Петнайсет. Бен се зачуди дали загадъчният му телефонен събеседник изобщо има намерение да се появи. Може би Джуд беше прав.

Джуд се спря на място.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Как те гледам? — Бен реши, че явно го прави несъзнателно.

— Да не би да си падаш по мъже? — каза Джуд.

— Май се нуждаеш от нова прическа — подхвърли Бен.

Собствената му гъста коса едва ли щеше да издържи военен преглед, но буйният перчем на Джуд със сигурност би предизвикал ротния сержант да го остриже нула номер.

— Момичетата ме харесват така — отвърна Джуд.

Минаха още няколко минути. Джуд потропваше с крака и трепереше.

— Тук е страшен студ! Как можеш да седиш неподвижно? А, досетих се: обучение в арктически условия.

— Казах ти да останеш в хотела. Нося плоска бутилка с уиски в чантата. Една глътка ще те стопли.

Джуд направи гримаса.

— Не, благодаря. Ти, ако искаш, чакай тук, докато ти замръзнат топките. Аз отивам в колата.

Щом Джуд излезе от църквата, Бен погледна нетърпеливо часовника си. Неговият човек закъсняваше с близо двайсет и пет минути. Или не бе успял да се отскубне от компанията си, или бе размислил. Бен тъкмо се чудеше дали да не си тръгне, когато откъм входа се чу шум. Той вдигна глава.

Там стоеше Джуд в желязната хватка на едър, як мъж с вълнена шапка. Едната ръка на мъжа, облечена в кожена ръкавица, го стискаше за устата; другата държеше боен нож до гърлото му. Лунен лъч се отразяваше от тясното стоманено острие.