Скот Мариани
Свещеният меч (40)

39

В подобни моменти законите на физиката сякаш отпадат, милисекундите се превръщат в часове и човек действително има време да види живота си като на кинолента, преди куршумът да е изминал разстоянието от дулото до мозъка му. Като на забавен каданс Бен наблюдаваше как лицето на Гант се разцепва от нечовешкия удар и от него бликва кръв. В следващия миг той заби коляно в ребрата му, усети хладната стомана на автомата и го изтръгна от ръцете му. Чу приглушения изстрел на единия пистолет и свистенето на куршума покрай ухото си. Джуд изкрещя сякаш на милиони километри от там, в далечния край на църквата.

Гант риташе и се съпротивляваше. Хванал здраво автомата, Бен се претърколи по пода. Фуп! Фуп! Снабдените със заглушители пистолети не спираха да стрелят.

За част от секундата с периферното си зрение Бен забеляза човешка фигура, застанала на входа на църквата. Разнесе се оглушителен трясък, който неутрализира шума от битката. Проблесна оранжев пламък, последван от облак дим. После втори трясък разцепи като мълния тъпанчетата му.

Бен не разбираше какво става. Знаеше само, че държи автомата в ръцете си. Представи си как ужасното острие се впива в плътта на Джуд. Нанесе още един безмилостен удар в окървавеното лице на Гант, вдигна оръжието и инстинктивно се прицели в едрия мъж с ножа. В полумрака, зашеметен от експлозиите и искрите, той едва виждаше през мерника. Усети как спусъкът поддава под натиска на пръста му и изстреля къс откос от три 9-милиметрови куршума.

Джуд политна на една страна, мъжът с ножа на друга. Джуд се строполи тежко на пода и се претърколи; нападателят му падна по гръб и не мръдна повече.

Бен се обърна и видя, че единият от мъжете с пистолетите лежи безжизнено на земята. Другият стреля и куршумът рикошира от каменните стени на църквата. Бен си даде сметка, че той се цели във фигурата на входа, която оставаше полускрита зад облака дим.

Трети мощен трясък изпълни църквата. Мъжът с пистолета полетя във въздуха и се стовари на пода.

Бен вече тичаше към Джуд и го викаше по име. Забеляза, че дрехите му са подгизнали от кръв, но се досети, че тя е на убития нападател с ножа. Порезната рана на шията му беше съвсем плитка. Бен пусна автомата и му помогна да се изправи.

Престрелката приключи също толкова бързо, колкото бе започнала. Труповете на трима мъже се търкаляха по пода на църквата. Единият беше убит от Бен, другите двама от непознатия до вратата, който държеше огромен револвер. От дулото му излизаше бял дим и се смесваше с огромния облак наоколо. Вътрешността на църквата се изпълни с остра миризма на развалени яйца. Патроните на мъжа бяха пълни със старомоден черен барут, какъвто бяха използвали предците му в продължение на векове.

Гант, шефът на екипа, бе застанал на лакти и колене и стенеше от болка. От носа и устата му течеше кръв. Беше ранен и замаян, но все още опасен. Той забеляза един от падналите наблизо пистолети и посегна към него с изненадваща бързина.

— Ah, non, non. Pas si vite — каза фигурата на входа, вдигна димящия револвер и умело запъна с палец ударника. От дулото изскочи огнен език и Гант се просна на земята като смачкано насекомо.

Бен остави Джуд до каменната стена и се приближи до новодошлия.

— Благодаря, но предпочитах да го разпитам — заяви той и посочи намръщено кървящия труп на Гант.

Мъжът вдигна рамене и отговори сърдито на френски:

— Така ли се обръщаш към човек, който току-що ти е спасил живота?

Бен го изгледа. Къде ли го бе виждал преди? Беше висок приблизително колкото него, с десетина години по-стар, облечен с карирана риза на селскостопански работник. Изведнъж го разпозна като един от мъжете от бара в Сен Кристоф. Онзи, който имаше някакъв бизнес с Мусташ и бе излязъл от задната стаичка с пачка банкноти.

— Кой си ти? — попита Бен.

— Казвам се Жак Рабие. Познавах Фабрис Лалик и също се опитвам да открия истината за смъртта му. — Той подритна един от труповете на пода, сякаш беше чувал с жито. — Изглежда, не съм единственият, който е искал да говори с теб.

— Ти ли ми се обади?

Рабие поклати глава.

— Сигурно е бил един от тези приятелчета. И ти се хвана в капана им, mon vieux.

— Как ни откри?

— Селото ни е малко. Знаех къде сте отседнали със сина ти.

— Той не е мой син — възрази Бен, но сам не си вярваше.

Рабие повдигна вежди.

— Прилича на теб.

— Какво разправя този? — обади се отстрани Джуд, като притискаше с длан порязаната си шия. Изглеждаше пребледнял и изтощен.

— Нищо — отвърна Бен. — Продължавай — подкани той на френски непознатия.

— Бях тръгнал към хотела, за да поговорим, но те видях да излизаш забързано от там и те проследих. Стори ми се странно, че идваш тук посред нощ, и реших да те наблюдавам. Мъжете се появиха иззад дърветата. Това също ми се стори необичайно. После сграбчиха момчето и аз прецених, че е време старият Жак да се намеси.

— Задължен съм ти, Жак. Само едно не разбирам. Ако наистина си искал да поговорим, защо носиш патлак със себе си?

Рабие вдигна нагоре револвера и се ухили. Бен никога не бе виждал оръжие с капси и черен барут в действие. Сигурно беше от втората половина на XIX век, от времето преди изобретяването на патроните с гилза и бездимния барут. В Англия човек трябваше да се сдобие с цял куп разрешителни, за да притежава такова; във Франция не съществуваха подобни ограничения.

— Винаги го нося със себе си — каза Рабие. — Нещо като предпазна мярка, откакто хвърлиха Фабрис от моста.

— Мислиш, че е бил хвърлен?

— А ти как мислиш?

Бен извади пакета „Голоаз“ от джоба си, предложи цигара на французина и сам запали една.

— Изглежда, не си от хората, които веднага викат жандармерията — заяви той и посочи труповете на земята.

Мъжът се изсмя.

— Бернар, шефът на полицията, е сред най-редовните ми клиенти. — Той се изплю. — Но останалите не са по-добри от нацистите, които убиха баба ми и дядо ми по време на окупацията. Гестапо отново се върна по тези места, само че главатарите им са в Брюксел вместо в Берлин.

Бен не попита по каква линия въпросният Бернар е сред най-редовните клиенти на Рабие, но нещо му подсказваше, че новият му приятел е в бизнеса с контрабанден алкохол. Бен бе живял достатъчно дълго във френската провинция, за да знае, че черният пазар е в разцвета си.

— Предполагам, че нямате повече светски ангажименти тази вечер? — добави Рабие.

— Светският ни ангажимент току-що приключи — отвърна Бен.

— Тогава елате с мен до фермата. Ще разкараме тия нещастници там и ще поговорим. Можете да останете през нощта.

Рабие отиде да докара пикапа си, скрит между дърветата, и го приближи на заден ход до църковната врата. Джуд се сви в дъното на порутената постройка, докато Бен и французинът вдигаха труповете от земята и ги хвърляха един по един отзад в каросерията. Рабие не се смущаваше особено от кървавия товар и дърпаше щастливо от цигарата си.

— Май не ти е за пръв път? — обърна се той към Бен с крива усмивка.

— Интересно, тъкмо се канех да те питам същото — заяви Бен.

— Истината е, че не съм го правил преди. Често обаче съм се чудил къде бих погребал някой досадник, който си позволи да се бъзика с мен.

Рабие покри труповете с брезент, привърза товара с въже към ъглите и се приготви за тръгване. Двамата с Бен се разбраха да карат един зад друг към Сен Кристоф, за да може Джуд да вземе раницата си от хотела.

— Добре ли си? — попита Бен, когато потеглиха след пикапа на Рабие.

Джуд се беше умълчал и притискаше носна кърпичка към шията си. Дрехите му бяха подгизнали от кръвта на убития мъж. Служителите на „Херц“ нямаше да се зарадват особено, като видеха състоянието на седалките.

Джуд се изсмя мрачно.

— Родителите ми са мъртви, а аз дори няма да отида на погребението им. Бягаме от престъпници, които искат да ни ликвидират заради някакъв си скапан меч. Изцапан съм с кръвта на непознат човек, който току-що беше убит пред очите ми. Кой беше поред, осмият ли? Вече престанах да ги броя. Крадем коли, пренасяме нелегално оръжие, за малко не ми прерязаха гърлото… Да, откакто те срещнах, си изкарвам страхотно.

Броят на убитите е десет, помисли си Бен, но замълча.

Джуд посочи през стъклото към пикапа на Рабие.

— Нали разбираш, че този тип е побъркан?

— Познавал съм и по-луди от него.

— За съжаление, ти вярвам.

След като взеха нещата на Джуд от „Оберж“, те се върнаха при Рабие, който ги чакаше на края на селото, и го последваха към фермата. След половин час по тесните пътища пикапът сви рязко през една порта и заподскача към голяма къща, заобиколена от пристройки. Каменната зидария се нуждаеше спешно от ремонт, един от капаците на прозорците се беше откачил от долната си панта и хлопаше на вятъра.

— Тук е по-зле от „Черната скала“ — отбеляза Джуд.

— Струва ми се, че домакинът ни е ерген — добави Бен.

Рабие ги въведе вътре. Във всички ъгли бяха натрупани дървени каси. Бен си помисли, че правилно е отгатнал заниманието на новия си познат. Французинът показа на Джуд банята и му подаде чиста кърпа, за да се подсуши. Дрехите му бяха напълно съсипани.

— Ще ги изгорим по-късно — заяви той и се обърна към Бен. — Хайде, трябва да погребем умрелите плъхове. После ще говорим.