Скот Мариани
Свещеният меч (5)

4

На другия ден Бен се събуди много преди изгрев-слънце, стана от леглото и изпълни пет бързи серии по двайсет лицеви опори на килима в скромната си хотелска стая. После си взе душ и с чаша силно кафе в ръка наблюдава просветляването на хоризонта в Оксфордшър. Не беше спал добре, в съзнанието му изплуваха сцени от минали събития, превъртаха се като на филм и го поддържаха в постоянно напрежение. Само желязната му воля го спираше да посегне към плоското шише и да отпие голяма глътка уиски.

След известно време той облече коженото си яке и слезе на долния етаж, където го посрещна миризма на бекон, наденички и пържени яйца, приготвени от госпожа Болд — собственичката, която изглеждаше така, сякаш бе погълнала твърде големи количества от собствените си закуски. Бен учтиво отказа да опита от предизвикващата й инфаркт кухня и излезе навън в мразовитата утрин. След тъмните облаци и ледения дъжд от предишната вечер небето се беше изчистило. Бледа слънчева светлина се процеждаше през голите клони на дъбовете и брезите и хвърляше отблясъци по заскрежената ливада.

Той седна зад волана на ленд ровъра. Двигателят се закашля и за миг Бен си помисли, че няма да може да запали, но после се чу дрезгаво гъргорене и гумите заскърцаха по чакъла на дългата алея.

Гробището се намираше през няколко ниви от Лангтън Хол, в двора на една църква от шестнайсети век, заобиколена от обрасъл с мъх каменен зид. Бен коленичи до гроба и полека отстрани с ръка падналите листа. Надписът върху гранитния надгробен камък беше простичък и лаконичен, както тя би го харесала. Съдържаше единствено името й и годините на раждане и смърт.

Бе навършила едва трийсет и две.

Бен беше сам в гробищния парк. Каза няколко думи, усети как гърлото му се свива и поседя известно време с наведена глава. После постави една бяла роза върху гроба, изправи се и бавно тръгна към колата.

 

 

В крайна сметка речта се получи по-добре, отколкото бе очаквал. Бен не беше обличал смокинг от едно пътуване до Египет преди години и сега яката на ризата пристягаше врата му, но иначе се чувстваше спокоен. При вида на тълпата, изпълнила до краен предел концертната зала на Лангтън Хол, отначало изпита леко притеснение, но всичко премина, когато се качи на сцената и каза встъпителната си реплика. Думите извираха направо от сърцето му, а ако можеше да се съди по продължителността на аплодисментите, бяха стигнали и до сърцата на неговите слушатели.

Облекчен да се махне от лъчите на прожекторите, Бен се здрависа с няколко души, гаврътна чаша шампанско и намери мястото си в залата за първо действие на представлението. Радваше се, че настоятелството на фондацията бе гласувало за „Севилският бръснар“ вместо за някоя патетична, угнетяваща трагедия. Според него оперните композитори обичаха да докарват героите си до лош край, но Росини беше лек и жизнерадостен, с мелодични арии, които после хората си тананикаха. Бен имаше чувството, че и Лай би одобрила този избор, както и изящното пеене на солистите.

Самият Бен обаче не харесваше особено оперите и скоро се изгуби в гънките и обратите на романтичната интрига между граф Алмавива и красавицата Розина. Последната сцена от първо действие — появяването на пияния войник — го обърка. Какъв беше този тип, какво искаше? Дали беше графът, предрешен, и как другият герой, доктор Бартоло, се бе оставил да бъде въвлечен в толкова очевиден опит за прелъстяване на дъщеря му? А тя беше ли му изобщо дъщеря? А бе, майната му. До края на първо действие Бен се изнерви напълно и щом избухнаха аплодисментите, тръгна право към бара.

Тъкмо бе надигнал чашата уиски, когато усети докосване по рамото си. Извъртя се и зърна мъж и жена, които му се усмихваха. За момент не ги позна, но после се сети, че не ги е виждал от двайсет години.

— Саймън? Микаела?

— Чудесна реч, Бенедикт.

Саймън Аръндел беше на ръст колкото Бен, около метър и осемдесет, със спортна, добре поддържана фигура. Тъмната му коса беше гъста и лъскава, както някога, в студентските години. Като цяло изглеждаше превъзходно за възрастта си, ако не се броеше умореното и угрижено изражение на лицето му.

Микаела бе подстригала късо русата си коса и сякаш бе наддала някой и друг килограм, но лъчезарната й усмивка върна Бен назад към младежките години, когато тримата бяха състуденти в колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. Също като Бен, по онова време Саймън учеше богословие, но беше с няколко години по-голям и вече готвеше аспирантура. Микаела Уорд беше в долния курс и следваше три специалности: философия, политически науки и икономика, или ФПИ, както тази комбинация бе известна в Оксфорд.

— Каква приятна изненада! — каза Саймън. — Нямах представа, че ще бъдеш тук. Но изведнъж видях познато лице и попитах Микаела: „Боже, това не е ли Бенедикт Хоуп?“.

— В днешно време съм само Бен — поправи го усмихнат той.

— Страхотно е, че те срещнахме, Бен — заяви Микаела. — Изобщо не си се променил.

— Е, надявам се поне с нещо да съм различен отпреди — отвърна Бен, който бе забелязал еднаквите златни халки на ръцете на Саймън и Микаела. — Трябваше да се досетя, че двамата ще се ожените в даден момент.

— Стана малко след като… ти напусна университета — обясни Микаела. Явно искаше да добави още нещо, но се поколеба. Обстоятелствата около неговото напускане не бяха тема за светски разговори.

— Е, в такъв случай честито, макар и със закъснение — каза Бен.

Двамата избухнаха в смях, но после изражението на Саймън отново стана сериозно.

— Много съжалявам за съпругата ти. Нямах представа…

Бен кимна.

— Благодаря — промърмори той.

— Харесва ли ти представлението? — попита Микаела, за да смени темата.

— Честно ли да ти отговоря? По-скоро бих отишъл в някой джаз клуб.

— Само не ми казвай, че живееш някъде наблизо — продължи тя. — Би било ужасно, ако сме съседи от толкова години, а не сме се срещнали нито веднъж.

— Не, в момента живея в Нормандия. Имам фирма там. А вие? — добави бързо той, преди да го попитат с какво точно се занимава в „Льо Вал“.

— Грижим се за малка енория в Литъл Дентън — отвърна Саймън. — На няколко километра от тук.

— Саймън се грижи за нея — поправи го Микаела. — Аз съм само съпругата на викария.

— Значи успя! — възкликна Бен. — Сигурен бях, че ще отидеш докрай.

— Никога не съм смятал, че мога да върша друго, освен да служа на Бог, доколкото ми позволяват силите — заяви Саймън.

— Скромничи — прошепна Микаела, като закри театрално устата си. — Саймън е суперзвезда.

— Между другото, Бен — каза Саймън леко изчервен, — къде си отседнал? — Когато Бен му разкри името на хотела си, той поклати яростно глава. — О, не! Само не при госпожа Болд! Тя е една смахната дърта вещица, да ме прости Бог. Освен това лъже в сметките.

— Остани при нас, Бен — предложи Микаела.

— Много любезно от ваша страна, но…

— Настояваме! — добави Саймън. — Ще е страхотно да си побъбрим за доброто старо време. Ще се запознаеш и с Джуд.

— Джуд?

— Нашият син — обясни Микаела. — Само че… — Тя погледна Саймън и завъртя очи. — Скъпи, доколкото си спомням, Джуд имаше планове за уикенда.

Саймън се намръщи.

— Няма значение. Е, какво ще кажеш, Бен? Ще ни е много приятно да ни погостуваш. Остани ден-два или пък до края на коледните празници. Ако още си падаш по хубаво вино и уиски, те чакат приятни изненади.

Бен обмисляше предложението. Не че бе правил особени планове за следващите дни. Най-скорошните му ангажименти в „Льо Вал“ бяха чак през януари, а докато Джеф и хората му се върнеха от отпуск, там нямаше да има никого, освен пазачите и кучетата. На Бен му се искаше да прекара няколко дни със сестра си Рут в Швейцария, но сега тя беше директор на компания и участваше в конференции и срещи по целия свят. В момента беше на някаква мисия за озеленяване на Далечния изток.

— Е, добре — заяви накрая той. — Убедихте ме. Ще си взема нещата от госпожа Болд и ще дойда утре по някое време.

— Глупости, човече — възрази Саймън. — Идваш още тази вечер. Ние не си лягаме рано, така че ще имаме достатъчно време да си поприказваме след представлението.

— Като стана дума… — намеси се Микаела и погледна многозначително часовника си. Гонгът бе обявил началото на второ действие.

 

 

Минаваше полунощ, когато Бен стигна до селцето Литъл Дентън. Следвайки указанията на Саймън, той сви наляво при селската кръчма, продължи по виещата се алея покрай брега на Темза и накрая откри къщата на енорийския свещеник, сгушена между няколко дървета зад висока каменна ограда. В мрака прозвуча глас на сова, когато той слезе от ленд ровъра и пое по застланата с чакъл пътека към входа. Луната беше изгряла и осветяваше обраслата с бръшлян фасада на старата къща. Вътре излая куче и Бен чу как Саймън се провиква: „Кротко, Рошльо!“.

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи преподобният отец Аръндел, небрежно облечен с джинси и размъкната жилетка. Той стисна топло ръката на Бен.

— Много се радвам, че дойде. Наистина. — Погледна през рамото на Бен към ленд ровъра и повдигна вежди. — Господи, тази кола е истински ветеран. Серия две, нали? Сигурно е поне от седемдесет и трета.

— Шейсет и девета — поправи го Бен. — Започва да ми създава проблеми. Един от клапаните има нужда от регулиране.

— Боже, тоя звяр е на моите години! По-древен е дори от стария лотус…

— Още ли го караш?

Бен си спомни с носталгия как двамата бяха обикаляли кръчмите с червения лотус елан на Саймън, модел ’72, в търсене на най-добрата тъмна бира, известна на човечеството. По онова време, дори в Оксфорд, малко студенти притежаваха коли, а бляскавото спортно купе беше нещо невиждано, обект на всеобща завист и сериозен коз на Саймън пред момичетата.

— Никога не бих го продал — отвърна той. — Боя се, че сме свързани, „докато смъртта ни раздели“.

На вратата се появи Микаела, хванала за каишката проскубано черно-бяло куче от смесена порода, което се дърпаше нетърпеливо, за да поздрави госта. Бен си помисли, че животинчето напълно е заслужило името си.

— Момчета, има ли шанс да ви откъсна от ергенските спомени? — попита закачливо Микаела. — Ще изстине къщата!

— Тя кара мазда — прошепна съзаклятнически Саймън и намигна на Бен.

— Това ли е всичкият ти багаж, Бен? — попита Микаела. — Явно не носиш много неща.

Домът на енорийския свещеник беше топъл и уютен, с леко захабения вид на къщите от минали епохи, които не са претърпели особена модернизация. В камината гореше буен огън, в ъгъла до украсената коледна елха имаше малък роял, отрупан със снимки в рамки. Бен се спря и се загледа в една от тях. На нея се виждаше рошав ексцентричен младеж на двайсетина години, който позираше на тропически плаж пред редица палми. Облечен в неопренов костюм, стиснал сърф под мишница, той гледаше ухилено в обектива.

— Това сигурно е Джуд — каза Бен.

— Да, нашето момче — отвърна Саймън. — Красавец, прилича на майка си.

— Май си пада по водни спортове?

— И още как! Следва морска биология в Университета в Портсмут. Не можеш да го изкараш от морето. Всъщност съвсем наскоро прекара две седмици в гмуркане сред бели акули в Нова Зеландия. Напълно е побъркан, науми ли си нещо, няма спиране. — Саймън въздъхна. — Поне още не е загубил ръка или крак, доколкото знам. Това е важното. Да ти налея ли едно, Бен? Малцово, без лед?

— Не си забравил — каза Бен.

Докато Саймън вадеше чашите и бутилката от шкафа в другия край на стаята, Микаела донесе от кухнята поднос с малки пайове с месо. Постави го на масата и се усмихна на Бен, като погледна с крайчеца на окото към съпруга си.

— Така се радвам, че дойде — прошепна тя. — Присъствието ти ще го ободри. През последните дни беше доста угрижен.

Междувременно Саймън наливаше уиски в чашите и пускаше диск с грегориански песнопения, така че не чу думите й. Микаела понижи още повече глас и добави:

— Наскоро научихме ужасна новина за негов колега… по-скоро близък познат, от Южна Франция.

Бен се намръщи съчувствено.

— Болест?

— Самоубийство — прошепна едва доловимо тя и плъзна показалец през гърлото си, за да засили ефекта.

Чак сега Бен разбра защо Саймън изглежда толкова измъчен и състарен. Преди да успее да реагира, енорийският свещеник се върна от шкафа с напитките, стиснал две щедро напълнени чаши. Пъхна едната в ръката на Бен и се чукна с него.

— За старите приятели — заяви Саймън Аръндел. — Добре дошъл в нашия дом, Бен.