Скот Мариани
Свещеният меч (29)

28

За един спиращ дъха миг Бен си помисли, че падат в някаква бездънна пропаст, но предните колела изведнъж напипаха твърда земя и колата заподскача през камъни и дупки по стръмния, почти вертикален склон. Рейндж ровърът ги последва. Двойното предаване и високото окачване му осигуряваха по-голяма стабилност по неравния терен. Откъм страната на пътника проблясваха ярки пламъчета. Куршумите се забиваха безмилостно в маздата. Арматурното табло пред Бен се пръсна на парчета, от кабелите изскочиха искри.

— Направи нещо! — извика Джуд.

Единственото, което Бен можеше да направи, беше да се моли, че колата няма да се преобърне. Започнеше ли да се търкаля по склона, надупчената й от куршуми каросерия щеше да се разпадне и да ги погребе под развалините си. Но точно когато най-лошото изглеждаше неизбежно, теренът започна да става по-равен. Напред се виждаха блата и отделни дървета, обрулени от вятъра. Острите камъни бяха заменени от мека, разкаляна почва. Бен натискаше газта и стрелката на оборотомера трептеше в червената зона. Двигателят ревеше, гумите хвърляха кал във всички посоки. Тя полепваше по счупеното предно стъкло и по лицето на Бен, който упорито пришпорваше колата с близо сто километра в час.

Теренът ставаше все по-блатист и гъсто обрасъл с тръстики. На места се открояваха силуети на изгнили дънери, които в тъмното наподобяваха надгробни камъни. Бен едва не се заби в един от тях.

Зад гърба им затрещяха нови картечни откоси. Куршумите се забиваха във вратата на Бен и страничния му прозорец. Остра, пронизваща болка в ръката го накара да погледне надолу. От мястото, където куршумът бе минал през мускула, бликаше кръв.

Още няколко секунди и двамата с Джуд щяха да бъдат мъртви.

Но изведнъж преследвачите им започнаха да изостават. Бен се обърна назад и видя, че рейндж ровърът се е отклонил и навлиза в блатата. Мъжът, все така надвесен през прозореца, беше вдигнал автомата си за стрелба. В следващия миг тежката кола изгуби сцепление, занесе встрани и се заби в черния дънер на някакво повалено дърво.

От силата на удара автомобилът се преобърна във въздуха, падна на една страна и смаза като насекомо мъжа с автомата. После продължи да се плъзга по инерция още няколко метра, докато накрая спря в друг дънер. Задницата подскочи почти вертикално. Предното стъкло се пръсна, тялото на шофьора прелетя над капака на мотора и цамбурна в блатото.

Бен дръпна ръчната спирачка и завъртя докрай волана. Маздата спря рязко между гъстите тръстики.

— Добре ли си? — попита той Джуд.

— Май да — промълви младежът.

Бен грабна пушката от ръцете му, отвори вратата и слезе. Краката му потънаха в меката почва. Това не е обикновено блато, помисли си той и се дръпна назад към колата. Намираме се в тресавище.

А рейндж ровърът се бе озовал точно в средата му. Единият от фаровете още светеше и Бен ясно виждаше кафявата тиня, която бавно и неумолимо засмукваше смачканата му каросерия.

— Помогни ми! — чу се задавеният вик на шофьора.

Беше паднал на два метра пред обърнатия автомобил. Краката му бяха затънали дълбоко в тинята. Той вдигна умолително едната си ръка. Другата висеше неестествено извита отстрани на тялото му. Скиорската маска се бе разкъсала от удара в предното стъкло. Почти цялото му лице бе покрито с кръв, която бликаше от зееща рана в скалпа. В очите му се четеше животински страх, докато тресавището клокочеше и го поглъщаше жадно сантиметър по сантиметър.

Джуд бе слязъл от колата и стоеше до Бен.

— Не можем да го оставим да се удави — каза той с треперещ глас. — Това е ужасно.

Бен забеляза един стар дънер, който се подаваше от тинята между него и потъващия шофьор. Преметна пушката през рамо и стъпи отгоре. Тресавището се размърда като живо същество около гнилото дърво, но дънерът издържа тежестта му. Бен направи крачка напред, после втора. Опората под краката му беше нестабилна. Една грешна стъпка и можеше да се озове в блатото.

— Помогни ми! — изстена отново мъжът, протегнал нагоре ръка.

Бен пристъпи напред.

— Издърпай го навън! — извика Джуд, който бе застанал на твърда земя.

Бен се втренчи в молещото лице на мъжа. Огледа издълженото хлътнало лице под кървавата маска, белега над едното око. Познаваше това лице. Беше го виждал преди. И помнеше точно къде.

Мъжът беше потънал до гърдите. От устата му излизаха неразбираеми звуци.

— Бен! — извика Джуд. — Хвани го за ръката! Помогни му, за бога!

Но Бен не го направи. Вместо това бръкна в джоба си и извади разпечатаната снимка от фотоапарата на Петра Норингтън. Разгъна листа и го разучи набързо в лъча на потъващия фар. После го смачка на топка и го подхвърли на Джуд.

Той го улови във въздуха, разтвори го и се вторачи мълчаливо в него.

Бавно и спокойно Бен свали пушката от рамото си. Ранената му ръка го заболя, когато дръпна ложата назад. Затворът изплю празната гилза и тя цопна в тинята. Последният патрон от пълнителя зае мястото си в цевта.

Бен насочи оръжието към удавника.

— Какво правиш? — изкрещя Джуд, който все още държеше смачкания лист.

— Снимката е от вечерта, когато родителите ти бяха убити — каза Бен, без да отделя очи от скимтящия мъж в тресавището. Тинята вече стигаше до шията му и той махаше бясно със свободната си ръка. Другата беше потънала надолу. На два метра зад него рейндж ровърът беше почти скрит под тинята. — Този човек ги е изблъскал от шосето.

— Моля те, извади ме от тук!

— Как се казваш?

— Нейпиър — изсумтя мъжът. — Винсънт Нейпиър.

— Това истинското ти име ли е? Не че има някакво значение…

— Не ме оставяй да умра така! — изхлипа мъжът. Свободната му ръка махаше отчаяно във въздуха. Главата му се мяташе наляво-надясно.

— Колкото повече се съпротивляваш — каза Бен, — толкова по-бързо ще потънеш.

— Бен! — извика зад него Джуд. — Помогни му!

— Моля те! — захленчи Нейпиър. — Аз само изпълнявам заповеди.

— Вършиш си работата, а?

— Да! Трябва да ме разбереш.

— Разбирам единствено, че имаш по-малко от минута, Винс — заяви Бен. — Кажи ми за кого работиш.

— Не знам името му! Той е просто шефът! Виждал съм го само веднъж!

Бен му повярва. Човек в неговата ситуация едва ли щеше да излъже.

— В такъв случай не си ми особено нужен.

— Моля те, не ме оставяй да се удавя! — Тинята беше стигнала до брадата му, протегнатата му нагоре ръка се бе скрила до лакътя.

— Бен! — изкрещя Джуд.

Бен дори не го погледна.

— Обърни се с гръб, Джуд — нареди му той през рамо.

— Дяволите да те вземат! — изрева дрезгаво Джуд.

Бен пристъпи още няколко сантиметра напред по дънера и се пресегна към удавника. Но не с ръка, а с крак. Опря подметката си в окървавеното му чело и го натисна надолу.

— Не! — изпищя Нейпиър.

Тинята изпълни устата му и викът му се превърна в гъргорене. Очите му се изцъклиха от ужас на гаснещата светлина от фара на рейндж ровъра. После и фарът, и главата на мъжа изчезнаха под водата. На повърхността се появиха мехурчета.

Бен погледа известно време, след което се обърна и внимателно тръгна към твърдата земя.