Скот Мариани
Свещеният меч (32)

31

Три часа и половина по-късно, когато стрелката на горивото беше навлязла в червената зона, а Джуд спеше дълбоко на седалката до него, Бен отби на един паркинг за камиони край магистрала M4 малко преди Лондон, за да си почине. Беше спал при далеч по-лоши условия от спареното купе на разнебитена астра в мразовита декемврийска утрин, но нервното напрежение не му даваше да се унесе. Още не бе почнало да се зазорява, когато той се отказа от идеята за сън и пое към близката бензиностанция.

Докато Бен сипваше гориво, Джуд пусна Рошльо навън и тръгна след него, като размахваше ръце и крака, за да се сгрее. После влезе в магазинчето и застана пред бълващия горещ въздух калорифер.

Бен беше приключил на помпата и отиде да плати, когато откъм магазинчето се чу врява. Той забърза натам и завари Джуд в разгорещен спор с дебелия мъж зад тезгяха, точно под погледите на охранителните камери. Поставката за вестници беше съборена, на пода се въргаляха таблоиди, а Джуд ги тъпчеше ядосано.

— Мръсни лъжци! — извика той и очите му се напълниха със сълзи.

— Какво става тук? — попита объркано Бен.

Джуд вдигна от пода един смачкан вестник и го навря в ръцете му.

— Виж какви глупости!

Вестникът беше от тази сутрин, с дата 20 декември.

— Момчето с теб ли е? — изкрещя гневно продавачът. — Ще ми платиш за щетите, приятел!

— Я се разкарай, дебелако, да не те почна и теб! — изрева Джуд.

Мъжът почервеня и посегна към него. Бен го избута леко назад и му хвърли такъв поглед, че онзи утихна.

— Е, какво има? — попита той Джуд. После прочете заглавието във вестника и сърцето му спря.

ПИЯН ВИКАРИЙ СКАЧА С ЛОТУС ОТ МОСТА

На цветна снимка под огромните букви се виждаше смачканата кола в момента на изваждането й от реката. На заден фон беше разрушеният парапет на моста.

— Какво, по дяволите… — Бен сви юмруци около хартията, докато очите му пробягваха по текста.

Джуд грабна друг брой от пода и зачете на глас, задавен от гняв:

— „Преподобният Саймън Аръндел беше известен с бохемския си нрав и безразсъдното си шофиране. Един свидетел от мястото на произшествието сподели: Слава богу, че е нямало още коли по шосето, с тази скорост щеше да ги помете.“

Лицето на Джуд се изкриви от ярост. Той смачка вестника на топка, хвърли го на пода и започна да скача отгоре.

— Край, викам полиция! — обади се продавачът, който наблюдаваше предпазливо сцената от разстояние.

— Виж — обърна се към него Бен, — човекът е разстроен. Става дума за негови близки. — Той бръкна в портфейла си и извади две банкноти. — Ето, двайсетте лири са за бензина, петдесетте са за теб. Не се ядосвай, приятел.

Дебелакът изви устни. Не изглеждаше много убеден.

— Хайде — каза Бен. — Купи си нещо за Коледа.

Продавачът дишаше тежко и стискаше парите, докато Бен събираше разпилените вестници. Джуд беше излязъл навън.

Бен го намери при колата, където той крачеше яростно напред-назад.

— Да вървим.

— Как смеят да пишат такива неща? — избухна Джуд, след като потеглиха с колата. — Защо лъжат?

— Нали ти знаеш, че не е истина? — заяви Бен. — Другото не е от значение.

— Напротив, и още как! Твърдят, че имало свидетел. Какъв свидетел?

— Няма никакъв свидетел — отвърна Бен. — Нали ти казах? Аз пристигнах пръв на местопроизшествието.

— Значи тези хора са в състояние да изфабрикуват свидетел и да напишат куп лъжи в пресата? — Юмрукът на Джуд се стовари върху арматурното табло с такава сила, че сцепи пластмасата и остави кървава следа.

— Могат да правят каквото си искат — отбеляза Бен.

Като например да подхвърлят детска порнография в компютъра на невинен човек, преди да го бутнат от най-високия мост в Европа, добави мислено той.

Джуд покрещя още малко, после се отпусна изтощен на седалката и разтри наранените си кокалчета. Кучето скочи в скута му, подуши го по ръката и я облиза.

Над Лондон се зазоряваше, когато Бен сви в познатата тиха уличка в Ричмънд.

— Къде сме? — попита сънено Джуд. — Хей, за какво ти е Рошльо?

— Нищо лошо няма да му направя. Ти чакай тук — отговори Бен, вдигна кучето от скута му и слезе от колата.

Чувстваше се глупаво, докато вървеше към викторианската тухлена къща с куче под мишница. Беше седем без петнайсет сутринта. Дано поне Амал да ставаше рано. Бен едва го познаваше, а сега щеше да му натресе нежелан домашен любимец.

— Трябваше да те оставя в блатата — промърмори той.

Рошльо го погледна и размаха опашка.

— Шегувам се — добави Бен.

Едва бе посегнал към звънеца, когато вратата рязко се отвори. Той премигна. Насреща му се изправи Брук.

Беше застанала намръщено на прага, загърната в карирания си халат, и не откъсваше очи от него.

— Видях те през прозореца. Какво правиш тук, Бен?

— Помислих си, че няма да си вкъщи — отвърна глуповато той.

Брук изсумтя и скръсти ръце.

— Затова ли си дошъл? Защото си се надявал да не ме завариш?

— Не — възрази бързо той. — Тук съм заради това куче.

Брук се втренчи в Рошльо. Изражението й не се промени.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Не е мое.

— Знам, Бен. Улични кучета ли събираш?

— Той ми е нещо като наследство. — Бен замълча и добави: — Добре изглеждаш, Брук. — Всъщност изглеждаше страхотно. Червеникавокестенявата й коса беше малко по-дълга от преди и се спускаше свободно на раменете й.

— Благодаря — тросна се тя. — А ти приличаш на човек, прекарал нощта в кола. — Брук забеляза калните крачоли на джинсите му. — Да не би да си газил в някакво блато?

— Нещо такова — отвърна Бен. Разговорът не започваше добре.

— Каква е тая бричка? — поинтересува се тя и погледна през рамото му към астрата. — И кой е човекът с теб?

— Дълга история — заяви Бен.

— Твоите истории винаги са дълги.

— Какво ще кажеш за кучето? — попита той.

— Какво за него?

— Смятах да помоля Амал да го вземе.

— Той има алергия към животни.

— Тогава ти? Името му е Рошльо.

— В сравнение с теб направо е зализан — каза тя. — Какво, нов подарък ли ми правиш? И предишния не съм го искала.

— Моля те за услуга. Само за малко.

— Домът ми не е приют за кучета.

— Е, добре.

— Защо не помолиш приятелката си Дарси Кейн?

Думите й бяха като удар под кръста. Той се обърна и тръгна към колата.

— Хубаво. Ще прибера този помияр. Само да не ми опикае къщата.

— Това е куче на енорийски свещеник.

— А, така може. И какво яде негово преподобие?

— Не знам. Кучешка храна, предполагам.

— Много ми помагаш, наистина. Имам малко говеждо в хладилника. — Тя помълча и изражението й се смекчи. — Съжалявам за думите си. Не биваше да я споменавам.

Бен не отговори.

— Студено е. С приятеля ти не искате ли да влезете за чаша кафе? Можеш да се измиеш в банята.

Бен помисли и поклати глава.

— По-добре да тръгвам.

— Просто така?

— Просто така — вдигна рамене той. — Съжалявам, но няма как да ти обясня. Много съм ти благодарен, Брук.

Тя се наведе и почеса Рошльо зад ухото. Кучето се мушна в къщата, сякаш живееше там от години.

— Неприятности ли имаш? — попита Брук. В очите й проблесна загриженост, която му подейства неочаквано успокояващо.

— Не се тревожи за мен — отвърна той.

— Винаги ще се тревожа за теб, и ти го знаеш. — Брук се дръпна назад в антрето, извади визитка от чантата си на закачалката и му я подаде. — Това е новият ми номер — каза тя и добави неуверено: — В случай че ти потрябва.

Той пое картичката от ръката й и пръстите им се докоснаха. Двамата си размениха няколко баналности и Бен продължи към колата. През цялото време усещаше погледа й върху себе си. Само не се обръщай, помисли си той, докато крачеше напред.

Но все пак го направи. Застанала на входа на къщата, Брук му помаха колебливо. Сърцето на Бен заби тържествуващо в гърдите. Той едва се сдържа да не побегне обратно към нея, за да я притисне в обятията си. Моментът не беше много подходящ.

— Коя беше тази жена? — попита го Джуд, когато той седна зад волана. — Изглежда готина.

— Няма значение — отвърна Бен и запали двигателя. После отново се обърна към къщата. Брук беше затворила вратата.

— Гадже ли ти е?

— Стига, Джуд.

— Какво има? Да не сте се скарали?

Бен не отговори и натисна газта.