Скот Мариани
Свещеният меч (27)

26

В лицето му се забиха отломки. Почти едновременно той чу приглушения изстрел в далечината.

Още докато залягаше инстинктивно върху студения влажен мъх и дърпаше Джуд със себе си, Бен се опита да изчисли местоположението на стрелеца. Очевидно бе стрелял по посока на вятъра, от горе надолу. Енергията на куршума подсказваше, че е използвал карабина, а сподавеният звук говореше за наличието на заглушител и муниции с дозвукова скорост — бавни и не толкова мощни, но все пак способни да разполовят човек от осемстотин метра разстояние.

Налагаше се бързо да изчезнат от там.

— Май трябваше да си седиш в колата — каза Бен и завлачи грубо Джуд към прикритието на един огромен камък наблизо.

— Божичко, какво стана? — извика Джуд, проснат по лице в калта.

— Е, вярваш ли ми сега? — попита Бен. — Или смяташ, че нарочно съм уредил да стрелят по нас?

Джуд го гледаше ужасено.

— Това стрелба ли беше?

— А ти как мислиш? — промърмори Бен и надникна предпазливо иззад камъка.

Внезапен полъх на вятъра разсея мъглата. Точно както Бен очакваше, проехтя втори изстрел, но този път дулната искра прониза мрака малко преди куршумът да се сплеска в камъка до него.

— Застанал е горе, на склона — каза Бен на Джуд. — На около двеста метра от тук, по посока на пътя. Сигурно е с очила за нощно виждане.

Още военно оборудване. А Бен беше напълно невъоръжен — страхотен късмет! Дори да не беше оставил пушката в багажника на колата, тя едва ли щеше да му помогне срещу снайперска карабина.

— Това е ловец — предположи Джуд. — Мисли ни за елен или нещо такова. Ако излезем на открито и размахаме ръце…

— Ще ти ги отнесе и двете — отвърна Бен. — Много добре знае по какво стреля.

Той преброи наум две секунди, три — достатъчно време за снайпериста да дръпне назад затвора и да вкара поредния патрон в цевта.

На сантиметри от тях избухна гейзер от пръст и куршумът рикошира с вой от камъка зад гърба им. Стрелецът беше сменил позицията си, опитваше се да ги изкара от прикритието.

— Рошльо! — извика Джуд.

Кучето лаеше като обезумяло срещу мрака. Бен се пресегна, сграбчи го за каишката и го бутна в ръцете на Джуд.

— Дръж го здраво и не подавай главата си навън.

— Кой стреля по нас? — заекна Джуд, като притискаше към гърдите си подивялото животно и не се отделяше от камъка.

— Точно това ме тревожи. В момента виждам само един, но съм сигурен, че не е сам. Проследили са ни от фермата със загасени фарове. — Той изруга наум, че в спора си с Джуд бе забравил да се оглежда за компания.

— Но какво искат от нас?

— Ако не ни очистят тук, най-вероятно ще ни принудят да се върнем в колата. После ще ни бутнат в някоя пропаст и ще запалят останките, за да изгорят труповете ни.

— Не трябваше да питам — прошепна Джуд. — Да не се шегуваш с мен? Ох! — В този момент още един куршум се заби в основата на камъка и Джуд се сви на кълбо.

Бен прецени ъгъла и бутна момчето леко наляво.

— Медиите ще кажат, че съм бил пиян или дрогиран — продължи той. — Ще намерят свидетел в местната кръчма, който ще потвърди, че съм търсил фермата на Роби. А всички са наясно какво става там.

Джуд го погледна учудено. По лицето му бяха полепнали трева и мокра пръст.

— Откъде знаеш всичко това?

— Познавам начина им на действие — отвърна Бен.

Вятърът бе отслабнал и мъглата висеше неподвижно във въздуха като платната на кораб, попаднал в пълно затишие. В този миг стрелецът едва ли ги виждаше през мерника си. Но това явно не му пречеше.

Петият куршум отчупи голямо парче от камъка, зад който се бяха скрили. Джуд потрепери. А Бен усети, че моментът е настъпил. Той свали бързо коженото си яке и го положи зад камъка така, че само малка част от него да се подава навън. В призрачния инфрачервен образ на оптическия мерник щеше да се създаде илюзията за човек, който е залегнал на земята, но е забравил да скрие единия си лакът.

— Какво си намислил? — попита Джуд.

— Чакай тук.

— Не можеш да ме оставиш сам! — изкрещя той.

— Прави каквото ти казвам, и не мърдай.

Бен скочи и се затича, приведен ниско напред. Придвижваше се бързо и безшумно като змия по неравния терен. Докато изминаваше десетината метра до следващата скала, не проехтяха повече изстрели. Тишината беше неестествена. Той продължи да бяга от укритие на укритие, като постепенно заобикаляше позицията на снайпериста и се молеше мъглата да не се вдигне.

Мозъкът му работеше трескаво. Никой не използва снайперисти, ако не е преценил, че физическото приближаване до целта е съпроводено с твърде голям риск. Но врагът явно не искаше да рискува, което означаваше само едно: някой бе разкрил самоличността му. И този някой беше хитър и безскрупулен. Бен изпита силна тревога, че е оставил Джуд незащитен. А и защото знаеше, че стрелецът не е сам. Сътрудниците му бяха някъде там, в мъглата.

Беше изминал около двеста метра, когато нов полъх на вятъра разроши косата му. Мъглата се дръпна настрани като облак, за да разкрие блатата и звездното небе над тях. Зад гърба си той забеляза камъка на Джуд, а напред — билото на хълма.

Следващият изстрел се чу доста по-отблизо. Белезникавата дулна искра освети една оголена скала на стотина метра от там. Куршумът профуча във въздуха и се удари в нея. Стрелецът не го бе видял, но Бен вече знаеше точната му позиция.

Приближаваше се към него, описвайки широка дъга, за да го изненада в гръб. Сърцето му заби ускорено, когато той различи облечената в черно фигура, залегнала в класическата поза на снайперист: единият крак опънат назад, другият изнесен встрани, лактите опрени на земята. Карабината беше с традиционен затвор, който се дърпаше назад с лост за зареждане. Беше монтирана върху двуног статив, а на дулото си имаше поставен едър заглушител. Бен разпозна мерника за нощно виждане — руска военна екипировка, изключително скъпа и достъпна само за хора със солидни връзки.

Затаил дъх, той извървя последните няколко метра. Не изпитваше никакви емоции или състрадание. В този момент състраданието беше смъртоносно. Подобно на разкаянието, то можеше да почака за по-късно.

Снайперистът тъкмо се канеше да произведе нов изстрел, когато Бен се стовари върху него и заби коляно в гръбнака му. Стисна го с длан за устата, дръпна главата му рязко назад и я завъртя силно настрани. Съпротивата на мъжа продължи няколко секунди, после вратът му изпука и се счупи.

Бен пусна главата му и тя се удари безжизнено в скалата. Наведе се, взе оръжието и огледа околността през мерника. Мъглата бързо се вдигаше и пейзажът наоколо оживя в оптиката за нощно виждане. Той насочи карабината към пътя и с ужас разпозна големия черен автомобил, паркирал зад маздата.

Беше рейндж ровърът, който го бе следил по-рано.

До него стояха на пост двама мъже, облечени в черно от глава до пети. Носеха очила за нощно виждане върху тъмните си скиорски си маски. Ето как бяха успели да го проследят, без да запалят фаровете. Единият от тях държеше пътната чанта на Бен, а другият — гладкоцевната пушка, която бяха извадили от нея. Гледката определено не му хареса.

Един снайперист, двама пазачи при колата. Общо трима. Изключено, каза си Бен. Със сигурност бяха изпратили повече хора.

Той насочи карабината към големия камък, зад който бе оставил Джуд, и осъзна грешката си. Снайперистът не се бе опитвал да ги убие, а само да ги прикове на място, за да могат останалите да ги пленят живи. Още двама мъже в черно се придвижваха бързо нагоре към скривалището на Джуд. Те също носеха очила за нощно виждане. Човекът вляво държеше пистолет с дълъг заглушител, а този вдясно — автомат с къса цев.

Очевидно не искаха да рискуват. И тук Бен се бе оказал прав.

В зеленото зрително поле на оптическия мерник зърна уплашеното лице на Джуд, който надничаше иззад камъка и го търсеше с поглед. Той нямаше никаква представа, че само на метри зад него дебнат двама въоръжени мъже.

Но нито двамата мъже, нито техните колеги, които охраняваха колата на пътя, можеха да предположат, че снайперистът лежи между камъните с прекършен врат.

Силите постепенно се бяха изравнили.