Скот Мариани
Свещеният меч (55)

54

Уесли поведе Бен и Джуд по един гол коридор с бели стени. В края му имаше метална врата без дръжка и видими панти. На стената вдясно от нея бе вграден лъскав панел.

— По принцип не си падам по високите технологии — обясни Уесли, който притежаваше няколко водещи корпорации за електроника, — но признавам, че понякога са полезни.

Той притисна дланта си върху панела. След кратка пауза примигна светодиодна лампичка, чу се щракване и вратата се отвори.

— Насам — подкани ги Уесли и тръгна напред.

Пред тях се появи стълбище, което водеше надолу до друга, по-тежка стоманена врата. Беше оборудвана с клавиатура и въртяща се брава с шифър.

— Тук съхранявам някои от дреболиите си, когато ме няма — обясни Уесли. — Къщата остава празна за дълги периоди от време. Изчакайте да въведа кодовете. Доста са сложни.

Милиардерът се засуети около трезора, а Бен забеляза тъжното изражение на Джуд и съжали, че е споменал за автомобилната катастрофа. Той го докосна по ръката и попита тихо:

— Добре ли си?

Джуд кимна и Бен го потупа по рамото.

От загадъчните вътрешности на стоманената врата се чу глухо изщракване и Уесли я отвори с цялата си тежест. Трезорът представляваше излято от масивна стомана помещение с осмоъгълна форма, около десет метра в диаметър. Приличаше на музей. Дреболии значи, помисли си Бен, докато оглеждаше произведенията на изкуството, поставени в стъклени витрини покрай стените. Не беше кой знае какъв експерт, но успя да различи две платна на Ван Гог и едно на Сезан. Нямаше нужда да пита дали са истински. Стотината мечове с най-различна форма и големина също не бяха евтина имитация.

— Какво е това? — попита Джуд и посочи някакъв предмет до себе си.

— Яйце на Фаберже — отвърна Бен.

— Откъде знаеш толкова много?

Бен вдигна рамене.

— О, тези неща бледнеят пред онова, което ще видите — заяви Уесли и им направи знак да го последват до един масивен постамент, върху който беше сложен продълговат черен калъф.

Бен и Джуд застанаха от двете му страни. Уесли извади ключ от джоба си, щракна закопчалките и вдигна капака.

— Ето го! — прошепна със светнали очи той.

Отвътре калъфът бе подплатен с дебел защитен слой полимерна пяна. В специално изрязано гнездо лежеше мечът, който Бен бе видял нарисуван в скицника на Лалик. Отецът бе предал доста правдиво сърповидната форма на острието и закривената дръжка. Последната беше от бронз, който с течение на времето бе придобил тъмночервеникав оттенък. Стоманата на острието носеше отпечатъка на изминалите столетия и само на места бе съхранила първоначалния си блясък.

Мечът не беше голям. Нямаше нищо общо с импозантните оръжия на средновековните рицари с дългите им трапецовидни остриета и дръжки във формата на кръст. Нито пък бе по-богато орнаментиран, отколкото подсказваше рисунката на Лалик. Дръжката беше семпла и изчистена. Единствено поизтритите надписи върху острието загатваха за специалната изработка на оръжието, поне в нетренираните очи на Бен.

Едно нещо обаче не би убягнало от погледа дори на най-големия лаик — този меч бе участвал в битки. Острието беше нащърбено от удари с други мечове, щитове или доспехи. Оръжието определено бе станало свидетел на кървави исторически събития.

Полека, с безкрайна нежност, сякаш посягаше към новородено, Уесли бръкна в калъфа и повдигна трофея си. Докато го поднасяше пред тях, лицето му излъчваше религиозно благоговение.

— Това ли е мечът, заради който загинаха толкова хора? — обади се Джуд. — На вид не е нищо особено.

— Може ли? — попита Бен и протегна ръка.

Уесли се поколеба, но преди да успее да реагира, той го издърпа предпазливо и го заоглежда от всички страни.

— По-внимателно, моля ви! — извика Уесли. — Дори представа нямате за стойността му.

— Спокойно — отвърна Бен. — Няма да цепя дърва с него.

Той вдигна меча и замахна във въздуха, за да усети баланса му. Веднага си пролича, че не е някакво безобидно церемониално оръжие. Дръжката прилягаше плътно в дланта му, а острието сякаш молеше да разсече нещо. Бен забеляза, че сърповидната извивка напомня по-скоро къса бойна брадва, отколкото меч. За своето време оръжието навярно бе представлявало съвършен инструмент за водене на бой, който в ръцете на опитен войник е могъл да нанася ужасни рани, да пробива брони и да отсича цели крайници. Той се зачуди кой ли го бе ползвал последно и какво се бе случило с него.

И все пак ставаше въпрос за обикновено парче метал, но то бе успяло с такава сила да обсеби човешкото въображение, че караше учени да пишат книги, богаташи да плащат баснословни суми, за да го притежават, и зли хора да извършват брутални убийства.

— Но защо? — попита той Уесли. — Какво толкова се крие зад този меч?

— Саймън наистина ли не ви е казал нищо?

— Не. Не му остана възможност. Но се надяваме вие да го направите.

* * *

Излязоха от трезора и се върнаха горе в кухнята, където Уесли разля остатъка от бордото в три чаши и отвори нова бутилка. Бен любезно го склони да качат меча с тях, за да може да го разучи по-добре. Древното оръжие изглеждаше странно върху модерната кухненска маса. Уесли често го стрелкаше с очи, сякаш очакваше всеки момент Бен да избяга с него, но след втората чаша вино се поуспокои и езикът му се развърза.

— Щом сте разговаряли с Хилел, сигурно знаете историята на меча от последните петдесет години — започна той. — Откакто го е намерил случайно през шейсет и трета, мечът е минал през ръцете на различни собственици. Никой от тях, дори принц Ал Сауд, който е запален колекционер, не го е смятал за нещо повече от куриозна антика. В противен случай щеше да ми поиска далеч по-висока цена за него. И аз несъмнено щях да я платя.

— А каква е била съдбата му, преди Хилел да го открие? — попита Джуд. — Дали просто си е лежал в руините на Масада?

— Имайки предвид, че с векове никой не е предполагал къде се намира Масада, бих допуснал подобно нещо. Хората, които са скрили меча, са били твърдо решени той да не попада в ръцете на враговете им след превземането на крепостта. Ако със Саймън и Фабрис се окажем прави, то плячкосването на меча от римските войници би било по-страшно от самото поражение. Слава богу, това не е станало. Иначе мечът щеше да бъде претопен или окачен на стената на някой римски император, а впоследствие да попадне в ръцете на варварите, тоест да изчезне напълно.

— Моля, минете по същество — намеси се Бен.

— Съжалявам. Нека ви опиша предисторията. Какво знаете за историята на Масада? Или по-конкретно за деветстотинте мъже, жени и деца, загинали там?

— Само основните факти — отвърна Бен. — Че след еврейското въстание срещу римляните през шейсет и шеста година Йерусалим бил обсаден и плячкосан, а отделни групи бежанци се отправили към Масада, за да избегнат репресии. Издържали дълго, но падането на крепостта било неизбежно. Останалото е история.

Уесли кимна.

— Това е кратката версия. Но има още. Въпросното въстание всъщност е кулминацията на един продължителен период на въоръжена съпротива. Понякога тя прераства в открита война, но в повечето случаи е ограничена до партизански акции срещу римските гарнизони. По онова време Светите земи представляват огнище на размирици, гъмжащо от въстанически групи, секти, религиозни култове и течения. Всички са готови да се сбият помежду си за най-малките различия в тълкуването на Светото писание, но иначе са обединени от общата воля да отхвърлят тиранията на римляните. Една от основните групировки са назаряните, смятани от римляните за терористи, поради което са преследвани и избивани. Римляните имат специален термин за такива хора — сикарии, от думата сикариус, която означава ножар, главорез, убиец. — Уесли изсумтя. — По същия начин в модерната епоха ние използваме думи като „бунтовници“ и „екстремисти“, за да опишем хора, които просто се опитват да защитят родината си от чужда окупация. Още един хубав пример за това как историята се пише от победителите. Ами ако въпросните сикарии не са били главорези и злодеи, а просто храбри мъже, отказали да признаят Рим за свой господар и положили клетва да се бият до смърт за възстановяване на израелското царство?

— Схващам идеята — каза Бен. — Карайте по същество.

— Както споменах, това е предисторията. Някъде около шейсет и трета година от нашата ера лидерът на назаряните в Йерусалим, мъж на име Яков, е заловен и екзекутиран от властите. Малко по-късно, през шейсет и шеста, избухва огромно въстание, което прераства в открита война. Накрая въстаниците завземат Йерусалим. Една от многото им победи по това време е избиването на римския военен гарнизон, разположен на хълма Масада, с което крепостта остава празна. Разбира се, Рим не може да остави подобни действия ненаказани. През седемдесета година император Тит разпорежда масирана атака срещу Йерусалим, като за целта сформира най-голямата римска армия, виждана някога.

Йерусалим е обсаждан и преди, от египтяните, хиляда години по-рано. Но този път е много по-страшно. Римляните заобикалят града с обсадни кули и катапулти и го подлагат на безмилостен обстрел. Отбраната се пропуква и легионите нахлуват вътре. В обсадата и последвалото клане загиват един милион души, повечето евреи. Римляните изколват всичко живо: мъже, жени, деца, свещеници, стари хора, оказващи съпротива или молещи за милост. Според римския историк Йосиф войниците трябвало да се катерят по планини от трупове, за да довършат изтреблението. Около сто хиляди йерусалимски жители са хванати в плен и са поробени, а всеки опит за бягство се наказва с убийство. След падането на Йерусалим Тит заповядва разрушаването му до основи. Армията го опустошава, събаря Храма на Ирод и изравнява градските стени със земята.

Междувременно въстаниците, унищожили римския гарнизон в Масада, начело с мъж на име Елиезер бин Яир се окопават за ответната атака, последвала след падането на Йерусалим. Много от тях са отдадени на назарянската кауза и успяват да се измъкнат навреме от града.

Уесли прекъсна разказа си, за да отпие глътка вино.

— И ако не греша, лидерите на назарянските въстаници донасят в Масада един изключително скъпоценен символ на своята борба. Символ, който след близо две хилядолетия на политически и религиозни фалшификации е бил практически забравен за нас, хората от модерната епоха. Но сега това е на път да се промени.

— Още ли сме на предисторията, или се доближаваме до същността? — попита Бен.

— Вече ви подсказах нещо — отвърна Уесли, — когато споменах, че революционното движение в Светите земи е съществувало дълго преди тези събития.

— Не разбирам — заяви Джуд и сбърчи вежди.

— Нека се върнем още четирийсет години назад, до трийсета година от нашата ера — каза Уесли. — По онова време назаряните вече са достатъчно мощна подривна сила, както в политическо, така и във военно отношение, за да представляват реална заплаха за римското владичество. — Той се усмихна. — Сред тях се откроява един мъж, чието име досега премълчах. Казва се Исус. И свещеният меч е негов.