Скот Мариани
Свещеният меч (13)

12

Малко мъже са посветени в тайните на тишината. Способността да се придвижваш бързо и незабелязано през всякакъв терен, да се сливаш с околната среда по всяко време е изкуство, което трябва да бъде усвоено и усъвършенствано посредством специализирано обучение и практика. А Бен Хоуп го бе овладял преди много години. Малцина от колегите му в специалните десантни части на Британската армия бяха успели да достигнат неговото ниво.

В основата на това изкуство е умението да стъпваш на правилните места. Подът на къщата беше от масивни дъбови дъски, но те се бяха поизкривили с времето и скърцаха при най-малкия допир. Бен се придържаше към ръбовете им, като опипваше предпазливо с пръстите на босите си крака за сглобки, които биха могли да се разместят под тежестта му. Дишането му беше бавно и отмерено, сърцето му биеше спокойно, а умът му бе изострен като на хищно животно. Когато дебнеш решителен и добре обучен противник, дори миризмата на страха ти е в състояние да те издаде.

Той се прокрадна напред в полумрака и се огледа за предмет, който би могъл да използва за самозащита. Домът на енорийския свещеник не изобилстваше от импровизирани оръжия. Очите му се спряха върху една висока дървена статуетка на масичката до стената. Вдигна я безшумно от мястото й. Масивното парче дърво прилягаше плътно в ръката му като къса бухалка.

До слуха му долетя поредният сподавен удар, последван от стържене на метал и силен трясък.

Както бе очаквал, кучето в пристройката избухна в яростен лай, заглушен от дебелите стени. Той не се притесни — натрапниците сигурно знаеха, че и най-близкият съсед е твърде далече, за да чуе шума. А и съзнанието, че кучето е заключено в друга част на къщата, щеше да приспи бдителността им. Именно това искаше Бен.

Полутъмният коридор пред него се вливаше в друг под формата на буквата „Т“. Вляво беше пълен мрак. От дясната страна през невидима врата зад ъгъла се процеждаше слаба светлина.

Бен пристъпи към ъгъла. Откъм източника на светлината долови мъжки глас, който промърмори нещо неясно. Той се спря и се заслуша, като се опитваше да пренебрегне лая на кучето. Дали бе чул същия глас преди малко? Трудно му беше да прецени. Не можеше да отгатне и броя на натрапниците в съседното помещение.

Бен се приближи по-плътно до ъгъла и опря гръб в стената, стиснал дървената фигура в ръката си. Вече виждаше вратата. Беше открехната на около два пръста, а светлината, която струеше през пролуката, огряваше разбитата рамка. Като внимаваше сянката му да не падне върху отсрещната стена, Бен пристъпи към вратата и надникна в стаята.

Беше кабинетът на Саймън. Навсякъде имаше рафтове, отрупани с книги. В средата на помещението бе поставено семпло бюро с плосък компютърен екран и безжична клавиатура. В далечния ъгъл, вграден в стената, се открояваше стоманен сейф. Силният метален трясък, прозвучал преди малко, беше от разбиването му.

Мъжът, отворил сейфа, бе коленичил пред него с гръб към вратата. Носеше черно пилотско яке, върху лицето му бе нахлузена скиорска маска. На левия му хълбок се виждаше пистолет в кобур, каквито ползват в армията. Той извади от сейфа голям кафяв плик и го сложи в платнения сак пред краката си. После отново бръкна в сейфа и измъкна малък черен лаптоп, който прибра на същото място.

Мъжът беше сам. Но Бен току-що го бе чул да говори. Може би на себе си или с някого по телефона? Освен ако…

Изведнъж нещо твърдо го сръчка между лопатките. Бен извърна глава и видя едно тлъсто, черно О с диаметър близо 19 милиметра. Дулото на 12-калибрена пушка-помпа.

— Разкарай тази статуетка — каза мъжът с пушката. Лицето му оставаше скрито в тъмнината. Акцентът му беше от Източен Лондон. Говореше с равен, спокоен тон.

Пръстите на Бен се отпуснаха и статуетката падна на пода.

— Добре го беше измислил — добави мъжът и направи крачка напред, към светлината.

Очите му, фиксирани в Бен през тесните прорези на скиорската маска, бяха с цвят на стомана, студени и твърди. Прикладът на късата гладкоцевна пушка бе плътно опрян в рамото му. Това означаваше за Бен няколко неща. Първо, мъжът се готвеше да посрещне силния откат, което показваше, че при нужда не би се поколебал да дръпне спусъка. Второ, той очевидно познаваше оръжието и го бе използвал и преди. И трето, тръбният магазин под цевта вероятно бе пълен с бренеке, което лесно можеше да отнесе главата на Бен от раменете му и да размаже мозъка му по стената.

Всички тези подробности сочеха, че въпросните типове не са обикновени крадци с взлом, проникнали в чужда къща само защото им се е видяла празна. Бяха професионалисти. А щом мъжът с пушката бе успял да издебне Бен така незабележимо, значи наистина беше много добър. Или поне толкова добър, колкото самия него — човек, посветен в тайните на тишината.

Или пък просто Бен вече не ставаше за нищо.

Той направи крачка назад. Мъжът не го изпускаше от очи. Дулото на пушката беше неподвижно.

През стената се чуваше настървеният лай на кучето.

— Защо сте тук? — попита Бен.

— Това е всичко. Няма нищо друго в шибания сейф — каза мъжът със сака на другаря си.

После се изправи, прехвърли дръжката през рамо и излезе от кабинета, като се провря покрай Бен. Онзи с пушката помръдна леко дулото към отворената врата.

— Ей, ти. Влизай вътре — заповяда той на Бен.

Бен отстъпи назад към стаята. Въоръженият мъж дръпна за миг облечения си в ръкавица показалец от спусъка и освободи предпазителя.

Бен разбираше какво става. Мъжът не възнамеряваше да оставя свидетели. Или поне не такива, които все още носеха глави на раменете си.

Значи нямаше какво да губи.

Той направи още една бавна крачка назад и вдигна ръце от двете страни на главата си. Мъжът го последва. Бен наблюдаваше дулото на оръжието. Пристъпи бързо напред, сграбчи хладната стомана на цевта и я дръпна едновременно встрани и към себе си. Усетил, че пушката му се изплъзва, мъжът инстинктивно дръпна спусъка и тя гръмна като бомба на сантиметри от дясното ухо на Бен.

Оръжието беше практически безопасно, преди следващият патрон да бъде вкаран в цевта, а Бен не възнамеряваше да позволи това да се случи. Хванал здраво цевта, той блъсна пушката към мъжа и заби приклада в лицето му. Улучи го в устата. Онзи извика от болка и пусна оръжието. Бен отново го удари по главата.

Цялата операция по обезоръжаването отне по-малко от две секунди. Може би все още ставам за нещо, помисли си Бен.

Мъжът със сака замръзна за миг на мястото си, след което хукна по коридора. Бен обърна пушката и задейства механизма, за да зареди патрон. После прескочи тялото на пода и излезе от кабинета на Саймън.

Бягащият натрапник тъкмо завиваше зад ъгъла. Бен лесно можеше да го застреля, но с такова оръжие щеше да го разполови, а той му трябваше жив. Ето защо преметна пушката през рамо и се затича след него. Мъжът се блъсна в масичката, от която Бен бе взел дървената статуетка, и тя падна на земята, препречвайки пътя му. Бен я прескочи, убеди се, че другият не е отишъл далече, и се хвърли като ръгбист след него, като го сграбчи за глезените. Загубил равновесие, мъжът се стовари по лице на пода и нададе силен вик. Бен се метна върху гърба му. С едната си ръка сграбчи дръжката на сака, а с другата, свита в юмрук, замахна към слабините му.

Ударът не попадна в целта. Бен така и не видя войнишката обувка, прицелена в лицето му. Ритникът го улучи в скулата и го запрати към стената. Той продължаваше да държи сака.

Мъжът посегна към пистолета си.

Бен — към пушката.

Другият се разколеба. Пусна сака и тръгна към входната врата. Отвори я със замах и побягна навън в нощта.

Рошльо лаеше като обезумял в пристройката. Бен се надигна с мъка, зашеметен от ритника. Изтича до вратата и видя как натрапникът заобикаля къщата. Насочваше се по пътеката, която водеше от задния двор към горичката.

Още в първите секунди на гонитбата Бен разбра, че шансовете не са на негова страна. Мъжът не беше особено бърз, но пък и не му се налагаше да тича бос по замръзналата земя с тежък сак и пушка в ръце. Бен едва бе стигнал до началото на горичката, когато си даде сметка, че обектът на преследването е изчезнал в мрака. Малко след това зад дърветата изрева двигател и някаква кола се отдалечи с бясна скорост по пътя.