Скот Мариани
Пророчеството (64)

64

— Значи всичко приключи — каза Мърдок. — Ти изпълни ангажимента си.

Бен седеше на ръба на леглото в хотелската си стая в Йерусалим, като се опипваше, за да открие част от тялото си, която да не го боли.

— А сега е твой ред — отвърна той. Нарочно не спомена нищо за Калахан и Слейтър; имаше план как да се оправи с тях.

— Винаги държа на думата си — каза Мърдок. — Ние ще се погрижим за всичко. А ти, ти си свободен човек. Никога не си бил тук. Аз дори не съм чувал името ти.

След това Бен се обади на Алекс. Набра номера, от който му бе позвънила, докато беше в къщата на Калахан. Молеше се да отговори, всичко около нея да е наред.

След дузина позвънявания гласът й прозвуча в ухото му толкова неочаквано, че го стресна.

Когато чу неговия, тя избухна в сълзи.

— Прибирам се — каза й кратичко той. — Чакай ме при Мемориала на Линкълн във Вашингтон утре в един на обяд.

 

 

Известно време прекара под горещия душ, отмивайки кръвта и мръсотията от тялото си и лошите спомени от съзнанието си. После грабна нещата си и освободи стаята. След четирийсет минути беше на летището, а след още два часа се качваше на самолета за Вашингтон.

Не всичко беше приключило за него.

 

 

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Ден деветнайсети

Към дванайсет по обяд вече беше на американска земя. Отправи се към центъра на Вашингтон и поседна на топлите каменни стъпала в подножието на Мемориала на Линкълн. Слънчеви лъчи танцуваха по бистрата повърхност на декоративното езерце. Зад него се извисяваше обелискът на Джордж Вашингтон, а по права линия зад него се виждаше куполът на Капитолия, където се помещаваше Сенатът на САЩ.

От Алекс още нямаше и следа. Той извади мобилния телефон от джоба си, като си мислеше за двата разговора, които му оставаха да проведе. Първо позвъни на Огъста Вейл.

По тона й личеше, че е доволна да го чуе.

— Съжалявам, че трябваше да напусна по спешност — каза той. — Възникна нещо неочаквано.

— Тук все още ми се обаждат репортери с молба да им разкажа за загадъчния стрелец, който отмъкнал наградата и изчезнал.

— Исках просто да ви благодаря за гостоприемството.

— Нищо особено, Бенедикт. Ако някога имаш път към Савана, непременно да ми се обадиш. Винаги ще бъдеш скъп гост в дома ми. А ако има още нещо, което бих могла да направя за теб…

— Всъщност има — отвърна той. — Да знаете случайно номера на преподобния Клийвър? Бих желал да поръчам няколко екземпляра от книгата му.

— Да, разбира се! Сигурна съм, че много ще се зарадва да те чуе.

Бен набра номера, който му даде старицата. Когато секретарката прехвърли разговора, гласът на Клийвър звучеше някак притеснено.

— Как си, Клейтън? — попита Бен.

— Добре — отвърна предпазливо Клийвър.

— Забогатя ли със сто милиона?

— Парите пристигнаха преди два дни — отвърна Клийвър, донякъде озадачен. — А ти откъде знаеш?

— Интуиция — отвърна Бен. — Обаждам се да ти предложа една сделка.

В слушалката се чу как Клийвър преглътна уплашено.

— Сделка ли? Каква сделка?

— Не се притеснявай, Клейтън. Няма да ти взема парите. Във всеки случай не всичките.

— Много щедро от твоя страна.

— Така е. А сега чуй условията ми. Те не подлежат на обсъждане. Готов ли си?

— Слушам те.

— Първо, искам от теб да дариш една четвърт от тези пари обратно на фондация „Вейл“ за строеж на новата детска клиника.

— Разбира се! Аз сам се бях сетил за това — заяви гордо Клийвър. — Но… една четвърт?

— Такава е сделката — каза Бен. — Слушай сега следващата клауза. Предполагам, че след като се разплатиш с разните лихвари, ще искаш да си обзаведеш наново къщата. Стените ти още ли са голи?

— Д-дааа — заекна Клийвър. — Но какво…

— В Оксфорд, Англия, живее една талантлива млада художничка. Казва се Луси Уайлд. Искам да погледнеш сайта й в интернет.

— Какво общо има това с мен?

— Ще й станеш меценат, Клейтън. Искам от теб да изкупиш всичко, което има за продан, и да й предплатиш щедро за бъдещи творби. Имай предвид, че ще проверявам дали разбирането ти за щедрост съвпада с моето.

— Това е пълна дивотия! — протестира Клийвър. — Та аз дори не харесвам модерно изкуство!

— Ще се научиш — каза Бен. — А сега следва третото условие. Един фермер в Монтана има нужда от пари, за да ремонтира имота си, където са се водили някакви престрелки. Ще му трябват и един-два пикапа. Ще ти пратя адреса и номера на банковата му сметка, за да му прехвърлиш малко пари.

— За каква сума става въпрос? — запита подозрително Клийвър.

— Кръгла. Да кажем, милион.

В слушалката се чу как онзи пое хрипливо дъх.

— Ще ме довършиш, Бен!

— Не крия, че и тази възможност ми е минавала през ума. Но си казах, че така е по-добре. Готов ли си да чуеш следващото условие?

— Казвай, като си почнал — изпъшка Клийвър.

— Добре. В Джорджия има един адвокат, който се нуждае от операция на двата крака…

Клийвър избухна:

— Макклъски?! Искаш да платя на Макклъски, за да ми се махне от главата?

— Именно — каза Бен. — Няма да е зле да му отпуснеш и известна сума, колкото да си стъпи на краката, да започне наново бизнес. Какво ще кажеш за триста хиляди долара? Хайде, от мен да мине, петстотин хиляди.

Тишина в слушалката.

— И още едно нещо искам от теб — продължи Бен. После се спря. Лично за него това беше най-важната част от желанията му. — Искам да откриеш попечителски фонд. Един милион английски лири.

— На чие име? — изпръхтя презрително Клийвър. — На твое ли?

— На едно дете — отвърна Бен. — Още неродено, но дете, което означава много за мен. Парите да се пазят и олихвяват до навършване на пълнолетие, след което да му бъдат изплатени изцяло. Скоро ще ти се обади един адвокат от Лондон, който ще уреди формалностите. От теб се иска само да се подпишеш където трябва.

Той много бе мислил по въпроса. Знаеше, че каквото и да направи, Ронда никога няма да му прости да случилото се, нито пък имаше сили да й обяснява. Какво би могъл да направи? Да се оправдава, да й напише писмо? Но поне можеше да стори нещо за детето на Чарли.

— Надявам се, че съм достатъчно ясен.

— О, разбирам добре какво ми казваш — промърмори Клийвър. — Ами ако реша, че не желая да се включа в твоите благотворителни акции?

— Ще те наблюдавам, Клейтън. И твърде скоро ще разбереш, че не съм мекушав като онези лихвари. Наистина ще ми бъде неприятно да разбия илюзиите на мис Вейл по отношение на теб, но ако забележа, че не изпълняваш точно каквото ти нареждам, бъди уверен, че ще й обясня що за долен мошеник си. И не само това. Ще се кача на първия самолет за Савана и когато приключа с теб, хората ти ще си помислят, че те е сгазил камион. Аз съм човек, който държи на думата си.

— Остава да кажеш, че трябва да наброя десет милиона и на оная проклета двуличница Зоуи Бредбъри — изръмжа Клийвър.

— Не, тия пари си ги задръж. Не смятам, че Зоуи заслужава и десет цента от теб или от когото и да било.

Настъпи продължително мълчание, през което Клийвър обмисляше условията.

— Нямам голям избор, нали?

— Бих казал, никакъв.

Клийвър изохка, признавайки поражението си.

— Е, добре. Печелиш. Приемам сделката.

Тъкмо Бен прибра телефона в джоба си, и отнякъде се появи Алекс, облечена в прилепнали джинси и винено кожено яке, което подчертаваше цвета на косата й. Когато го видя, тя се усмихна широко. Затича се нагоре по стъпалата и го прегърна с всички сили.

— Мислех си, че никога повече няма да те видя!

Няколко мига те останаха прегърнати, после се отдръпнаха един от друг.

— Франк ли те измъкна? — попита Бен.

Алекс кимна.

— Двете със Зоуи отседнахме при него. Снишихме се, както казваш ти.

— Много добре. Не бива да мърда оттам, докато всичко не свърши окончателно. Докато Слейтър и Калахан не си получат заслуженото. Така ще е по-безопасно за нея. А също и за теб, в случай че Калахан се сети, че си още един жив свидетел.

— А сега какво? — попита Алекс.

— Сега мисля да направя едно посещение на учтивост на сенатор Бъд Ричмънд.

— Не и без мен! — каза тя.