Скот Мариани
Пророчеството (21)

21

Корфу

Бен си тръгна от заливчето и пое обратно към Керкира, без да бърза, потънал в мисли. Пусна найлоновата торба с останките от пътната си чанта и мобилния телефон в кофа за боклук. В центъра на града се отби в един магазин, където си купи две ризи, чифт джинси и брезентова чанта за през рамо, наподобяваща войнишка торба. Пъхна дрехите в нея, нарами я и се смеси с тълпата. След бомбения атентат градът беше уплашено притихнал, във въздуха се усещаше някаква смесица от тревожно очакване, шок и ярост. Движението по улиците бе видимо оредяло, минувачите изглеждаха напрегнати. Навсякъде гъмжеше от полиция.

От една сергия на пазара Бен си купи мобилен телефон с предплатена карта. Трябваше да проведе важен разговор. Седна на ниската каменна стена на площад „Сан Роко“ и набра номера на семейство Бредбъри. Не се радваше особено, че му се налага да говори с тях, но рано или късно те щяха да научат за атентата, за смъртта на Чарли. Той нямаше право да ги остави да чуят това от другаде.

Още когато Джейн Бредбъри вдигна слушалката, Бен разбра, че е закъснял. По линията се чуваше задавено хлипане, после неясен шум, докато подаваше телефона на съпруга си.

— Ало? — Гласът на Том Бредбъри беше едновременно уморен и напрегнат. — Бен, откъде се обаждаш? Търсих те навсякъде, из целия кампус и в библиотеката. След като не си вдигаше телефона, отидох дори до жилището ти.

— В Корфу съм — отвърна Бен. — Явно сте разбрали за случилото се.

— Тя пострадала ли е? Замесена ли е по някакъв начин? — попита нетърпеливо Бредбъри.

— Не беше там — отвърна Бен.

— Слава богу! — каза Бредбъри, видимо облекчен. — Но пък твоят приятел… така съжалявам! Знам, че е ужасно да те питам, но… преди да го убият… дали е…

— Открил Зоуи? Не, не е. Нямам никаква представа къде е.

— Но ще я откриеш, нали?

— Тя споменавала ли е някакви свои връзки с Америка?

Гласът на Бредбъри прозвуча изненадано:

— Да, има познати там.

— Адвокат на име Макклъски?

— Не. Никога не съм чувал това име. Има приятелка, с която се бяха запознали, докато преподавала в някакви летни курсове тук преди две години. Възрастна дама, мис Вейл. Огъста Вейл. Веднъж вечеряхме заедно, а оттогава на два пъти Зоуи й беше на гости.

— В Джорджия?

— Да, в Савана, Джорджия. Защо ми задаваш тези въпроси, Бен? — Гласът на Том Бредбъри звучеше все по-объркано и уплашено. — Нещо лошо ли се е случило с нашата дъщеря?

— А чувал ли си името Клийвър?

— Не, никога.

— А Рик?

— Не.

— Последен въпрос — каза Бен. — Зоуи споменавала ли е някакво пророчество?

Няколко мига Бредбъри не отговори.

— Какво?!

— Пророчество, което можело да я направи богата.

— Какво говориш? — повиши гневно тон Бредбъри. — Интересува ме единствено дали нещо се е случило с дъщеря ми. Смятам да се обадя в британското консулство в Атина. А също и на полицията. Може да е отвличане, а ти си седнал да ме занимаваш с някакви пророчества.

— Знам, че ти звучи налудничаво — каза Бен, — но имам причини да те питам. Само знай, че ако тя наистина е отвлечена, а ти тръгнеш да биеш тревога, само ще усложниш положението и може да я изложиш на допълнителни опасности.

Гневът в гласа на Бредбъри внезапно утихна.

— А какво да правя тогава? — попита той съкрушено.

— Не предприемай нищо. Остави ме да си върша работата както аз си знам. Ще те държа в течение. Още щом разбера какво става, ще ти се обадя.

— Ами ако ми поискат откуп? Ние нямаме повече пари. Ако не можем да платим, какво ли ще й направят?

Бен вече знаеше, че откуп няма да бъде поискан. Бяха минали тази фаза.

— Да караме стъпка по стъпка. Всяко нещо с времето си. Ти беше казал, че ми имате доверие, нали?

— Да, имаме ти доверие — отвърна Бредбъри без особена убеденост.

Когато приключи разговора, Бен затвори телефона и въздъхна. Заради Бредбъри се опитваше да си придава увереност, каквато в действителност му липсваше.

Огледа площада. Внезапно усети сухота в устата си. Влезе в най-близкото барче и изпи два двойни скоча с лед. Атмосферата в заведението беше унила, малкото посетители гледаха новините по монтирания в ъгъла телевизор със смесица от гняв и примирение. След половин час Бен си тръгна и реши да се пошляе като турист. Купи си дюнер от уличен търговец. Докато дъвчеше, се отправи към западния край на площада и продължи разходката си по някакъв пасаж, оглеждайки витрините на магазините. После мина през друго барче, седна отвън на терасата и изпи две ледени бири с купичка маслини.

Уби няколко часа, като се скиташе безцелно из центъра на града и си мислеше за Чарли и Зоуи, за всичко, което се бе случило в досегашния му живот. Слънцето вече слизаше на запад, когато взе такси от най-оживената пиаца на площада и показа на шофьора адреса на ключа, който Спиро му бе дал.

След петнайсетина минути беше в плажното бунгало на семейство Танатос на няколко километра от град Корфу. Беше малко и просто обзаведено, но доста уютно, с белосани стени и теракотени подове, които създаваха чувство за прохлада. Семейство Танатос сигурно го бяха очаквали. На масата имаше ваза с букет цветя, а в хладилника, наред с всевъзможните колбаси, голяма чиния със сарми с лозови листа, купища плодове и огромна купа прясно набрани зелени маслини, се изстудяваха половин дузина бутилки с някакво местно бяло вино.

Той грабна една от запотените бутилки, измъкна тапата и излезе на плажа. Вятърът донесе до него далечна музика и той се огледа да види откъде идва. На триста метра от бунгалото забеляза открита таверна направо на плажа, заслонена под огромна тента. Тръгна натам.

Когато влезе, бутилката в ръката му беше вече празна. Бен я повдигна и я показа на бармана.

— Дай ми една като тази — каза той и човекът кимна.

Бен придърпа едно от високите столчета и се отпусна тежко на него. Барманът мълчаливо му подаде новата бутилка с празна чаша и се обърна да си върши работата. Бен се извърна на столчето си и се загледа в морето, отпивайки от виното. Слънцето вече залязваше зад хоризонта, хвърляйки червени отблясъци над морето.

По масите наоколо немногобройни клиенти пиеха, разговаряха и се смееха. Сякаш всички с усилие на волята се опитваха да забравят ужаса от предишния ден. На едно-две от лицата беше изписана умора от преживения шок. В единия ъгъл петима музиканти с китари и бузукита опъваха бодро струните в ритъма на традиционна за тези места танцова музика. Три-четири двойки танцуваха.

На съседната маса имаше две хубави момичета. Едното често-често поглеждаше към Бен. То се наведе напред и прошепна нещо в ухото на приятелката си, след което и двете му се усмихнаха.

Без да им обръща внимание, той наблюдаваше великолепния залез.

След няколко минути в таверната влезе някаква жена. Тя седна до него на празния бар и остави чантата си на високото столче между тях. Беше малко под или над трийсет и носеше кремава ленена рокля с дълбоко изрязано деколте. Косата й беше черна и лъскава, по голите й рамене се спускаха тежки къдрици. Обърна се към бармана на английски с испански акцент. Той й подаде чаша минерална вода, тя я взе и съсредоточено отпи, без да забелязва нищо наоколо. Бен я погледа няколко секунди, после отново насочи вниманието си към залеза.

Телефонът на жената иззвъня. Тя изсумтя раздразнено и го извади от чантата си. Отговори на испански. Бен знаеше езика и се улови, че против волята си се заслушва. Жената обясняваше на някоя си Изабела, че не, не си прекарва никак добре, и, не, няма никакво намерение да остава повече тук. Още утре хващала самолета за Мадрид.

След като затвори телефона, тя погледна извинително Бен.

— И с мен се случва — каза Бен. — Тъкмо когато искам да избягам, все някой ме намира.

Тя се усмихна.

— Англичанин ли сте?

— Нещо такова.

— Турист?

— Всъщност не.

Жената отново се усмихна.

— А вие испанка ли сте? — попита на свой ред той.

Тя кимна.

— Както сам чухте. За което се извинявам. Мразя хора, които говорят по телефон на публично място. Беше сестра ми. Притеснява се за мен.

— Не ви е забавно тук, така ли?

Тя се намръщи.

— Откъде знаете? Да не разбирате испански?

— Qué vas a tomar? — каза той.

Тя се засмя.

— Дори го говорите доста добре! Но аз вече си поръчах питие, благодаря много.

Той посочи минералната вода.

— Това не е питие. Пийнете малко вино с мен.

Тя прие и Бен помоли бармана за още една чаша. Жената се премести по-близо до него, като вдигна чантата си и седна на освободеното столче, а чантата пусна на пода.

— Казвам се Есмералда — представи се тя, като протегна ръка.

Бен я пое. Ръката й беше мека и топла.

— Бен — каза той. Посочи с глава една празна маса в ъгъла, близо до водата. — Да седнем там, а?

Тя кимна.

— Да не си забравите чантата — каза той, наведе се и я вдигна от пода.

Отнесоха чашите си до масата. Бен се блъсна в един стол и разля малко от виното на пода.

— Май съм леко пийнал.

Седнаха един срещу друг, заговориха се и не усетиха кога наоколо стана тъмно и изгряха звезди.

— Защо искате да си тръгвате? — попита той. — Тук е толкова красиво.

— Много се уплаших от онзи взрив. Беше ужасно. Толкова невинни хора загинаха.

Бен кимна, но не каза нищо.

— Имам и други причини.

— Какви например?

— Наистина ли искате да знаете? Годеникът ми ме изостави заради най-добрата ми приятелка. Сестра ми реши, че ако замина за известно време, щяло да ми се отрази добре. Само че не помага. — Тя се усмихна неуверено, после сведе поглед.

— Не мога да си представя по каква причина един мъж може да ви изостави — каза Бен, като посегна и леко я погали с опакото на пръста си по ръката.

Тя се изчерви.

— Много сте мил. И така, Бен, какво търсиш ти на Корфу? На почивка ли си? Или може би по работа?

— Дойдох да се напия. — Той изля остатъка от виното в чашата си. Оркестърът свиреше поредица от бавни меланхолични гръцки парчета; имаше и певица.

— Работиш ли нещо? — попита Есмералда.

— Студент съм.

— Какво ти е на шията?

— Много питаш.

Тя се усмихна.

— Искам да те опозная, това е всичко.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Искаш ли да танцуваме?

Тя кимна. Бен я поведе към малкия дансинг. Жената погледна крадешком към чантата си на масата.

— Никой няма да я пипа — успокои я той.

Танцът беше бавен и чувствен. Голите й ръце бяха топли в дланите му. Едната презрамка на роклята й все се смъкваше от рамото. Кожата й беше с цвят на пчелен мед, в тъмните й очи проблясваха искри. Бен я придърпа към себе си, усети как тялото й се притиска в неговото, устните им се допряха; нейните бяха меки и влажни.

— Имам къщичка на плажа — каза той. — Не е далеч. Можем да отидем пеша. Там ще бъдем сами.

Тя вдигна очи и го погледна. Лицето й беше леко зачервено, дишаше забързано. Стисна едва забележимо ръката му. Кимна.

— Да вървим!

Излязоха от таверната и тръгнаха по огрения от луната пуст плаж. В далечината се чуваха само музиката от заведението и тихият плисък на вълните. Тя събу високите си обувки и тръгна боса. Той обхвана с ръка тънката талия, усещайки в дланта си издължените жилави мускули. Препъна се и жената със смях му помогна да се изправи.

— Ти си ebrio — засмя се тя.

— Пиян съм като моряк — отвърна той. — От сутринта се наливам.

Двамата стигнаха до бунгалото. Той понечи да отключи, изпусна ключа и се наведе да го търси около изтривалката, като ругаеше под нос. Есмералда натисна бравата.

— Ами че то е отворено! — каза през смях тя. Влезе първа и той я последва, като я държеше за рамото. Щракна ключа за лампата и я остави да мине напред, докато се отдалечи на една ръка разстояние.

След което с един удар отстрани зад ухото я повали на пода. Тя рухна, без да издаде звук.

Ударът бе предназначен да я зашемети, не да я убие. Той коленичи до нея и отвори падналата на пода чанта. Бръкна вътре и пръстите му напипаха хладна стомана. Бързо измъкна пистолета. По теглото на чантата й, когато я бе вдигнал в таверната, горе-долу бе налучкал вида и марката — „Берета 92F“ полуавтоматичен. Тежкият 9-милиметров пистолет беше поставен на предпазител, с патрон в цевта. Той свали предпазителя.

В отсрещния край на стаята вратата откъм кухнята се отвори с трясък. Бен бе очаквал и това. Той изстреля два патрона толкова бързо един след друг, че двата отката на беретата се сляха в един.

Нападателят бе попаднал в собствения си капан. Куршумите се забиха в гръдния му кош и го повалиха назад към касата на вратата. Пистолетът отхвръкна от ръката му и се плъзна по пода. Мъжът се свлече бавно и застина с клюмнала глава, с кръв по устата.

Ушите на Бен пищяха от изстрелите. Той отиде до входната врата. По плажа не се виждаше никой. Стените на къщата сигурно бяха заглушили изстрелите поне колкото да не ги чуят откъм таверната. Той се върна в стаята и заключи вратата.

Жената на пода се размърда, като охкаше и се държеше за шията. Той я прекрачи и вдигна от земята пистолета на убития нападател. Беше 9-милиметрова берета като нейната, но с дълъг заглушител, завит отпред на дулото.

С лявата си ръка Бен дръпна плъзгача назад, за да открие затвора и лъскавия месингов патрон в цевта. Погледна мъжа на пода. Беше рус и младолик, около трийсетгодишен, в добра форма. Бен си спомни какво му бе разказал Чарли за двамата гости на партито на Зоуи онази вечер. Рус мъж, трийсетинагодишен, и жена, която можела да мине за гъркиня.

Той затъкна пистолета без заглушител в колана си и насочи другия в главата на жената. Беше много удобно оръжие за затворени пространства.

— Стани! — каза той.

Тя се закашля и бавно се надигна на колене и лакти, отметна косата от очите си и се извърна към него. Този път погледът в тъмните й очи беше много различен от преди.

— Видях те в града — каза той, — на два пъти. Веднъж на площад „Сан Роко“ и веднъж, докато зяпах витрините на магазините. Забелязах те още преди да бе започнала да ме следиш.

Тя се изправи на колене, подпряна на една ръка, напрегната, стиснала устни от напрежение. Една вена пулсираше на челото й — там, където гъстата й черна коса бе отметната назад.

— Не ти ме следеше — каза й той, — аз те водех. Избрах най-оживената пиаца за таксита, за да съм сигурен, че няма да ме изгубиш. Ти и приятелят ти се метнахте на следващото такси, но аз не ви изпуснах от очи, докато не ви доведох тук. Гледах да те улесня. Дори се направих на пиян. А ти скочи с двата крака в капана.

Тя го гледаше с празен поглед. Бен забеляза, че мери наум разстояния, изчислява ъгли и преценява шансовете си. Беше добре обучена.

— Прилично се справяш — каза й той. — Тази историйка за сестра ти беше страхотна. Но не си достатъчно добра, за да се измъкнеш оттук. Така че говори, Есмералда. Не се надявай, че няма да те гръмна.

Жената мълчеше.

— Зоуи Бредбъри. Къде е тя?

Жената не отговори.

— Кой заложи бомбата в онова кафене? За Чарли ли беше предназначена?

— Не разбирам за какво говориш.

Той натисна спусъка. Жената изпищя и дръпна ръката си от пода.

— Нищо ти няма — каза той. — Целех се между пръстите ти. Следващия път ще ти отнеса един. Да започнем отначало. Зоуи Бредбъри. Къде е тя?

— Няма я — прошепна жената.

— Вече отговаряш — каза той. — Това е добре. Къде е?

Жената се поколеба.

— Избери си един пръст — каза той. — Някой, който не ти трябва много. Разпери ги. Така няма да отнеса два по погрешка.

— Вече не е в Гърция.

— А къде е тогава?

— Така или иначе, ще ме убиеш — каза тя. — Защо да ти отговарям?

— Аз не съм като вас — отвърна Бен. — Знам какво ми бяхте намислили за тази вечер, ако откажа да говоря. Но аз не съм маниакален убиец. Ако ми кажеш къде е и кои сте вие, и какво става изобщо, ще те скрия така, че никой да не те намери. А ако се уверя, че Зоуи е жива и здрава, ще се върна и ще те пусна да си ходиш. Изборът е твой. Но ако не ми кажеш, си мъртва. И то веднага, тук, на място. Няма повече да си играем на пръсти. — И той насочи пистолета към челото й.

— Кой си ти, по дяволите? — Испанският й акцент беше сякаш изчезнал. Звучеше по-скоро като американка.

— Никой. И така, последен шанс. Къде е?

Жената въздъхна дълбоко.

— Откараха я в Съединените щати. Преди пет дни.

— Добре. Така се движим нанякъде. Къде в Щатите, от кого и защо?

— Не знам всичко. Правя каквото ми кажат.

— Кой ти го казва? Искам имена.

— Не знам имена.

— Твоето не си ли го знаеш?

— Каплан. Мариса Каплан.

Той се взря в очите й и й повярва. Посочи русия мъж на пода и попита:

— А този?

— Казва се Хъдсън.

— Какво правехте тук, Мариса? Кой заложи бомбата?

В този момент стаята се изпълни с шум. Бен почувства с кожата си въздушната вълна от куршума, преминал покрай ухото му, после чу трясък, когато един аплик на стената се разби на парчета. Той се извърна и едновременно легна по гръб, отговаряйки на огъня. Беретата ритна в ръцете му. Русият мъж се бе надигнал на лакът и държеше в окървавения си юмрук малък револвер. Резервното оръжие. Той стреля отново. Вторият куршум прониза маншета на ризата на Бен.

Бен дръпна спусъка. Видя как куршумът се заби в човешка плът. Отново стреля. Едното око на мъжа изчезна, на негово място се появи кървава дупка; главата му падна като отсечена на пода. Стената зад него беше опръскана с кръв.

Настъпи тишина. Бен се изправи и огледа тялото си. Не беше ранен. Докато нападателят този път беше определено мъртъв. Бен ритна встрани късоцевния 357-калибров магнум и той се плъзна по пода.

Зад гърба си чу едва доловим стон. Обърна се. Жената на име Каплан седеше на пода и гледаше корема си. Върху кремавата й рокля бързо се уголемяваше кърваво петно. Тя притискаше с ръка раната от заблудения изстрел на помощника си, като се опитваше да разкъса плата, за да стигне до нея. Устата й се отвори и затвори безшумно. После тялото й политна назад и тя издъхна.