Скот Мариани
Пророчеството (34)

34

Щатът Джорджия

Минаваше един и половина на обяд, когато Бен напусна дома на Клийвър и се смеси с тълпите отвън. На полигона все още се провеждаха някои по-незначителни състезания, но след приключването на основното събитие публиката бе оредяла. Видя мис Вейл при тентата, заобиколена от репортери.

Тя не го забеляза, докато крачеше предпазливо към паркинга. Беше му неловко, че се измъква тихомълком, без обяснения, дори без да се сбогува, но имаше нужда да остане насаме с мислите си.

Качи се в крайслера и подкара безцелно на югозапад. Пресече река Алтамаха и продължи през селскостопански земи, покрай полусрутени ферми и ръждясали плевници от гофрирана ламарина, покрай незаградени ниви с богата почва, която се червенееше сочно под палещото слънце. На няколко пъти подмина скупчени паркирани фургони, откъдето опърпани бели бедняци със злобни лица го изпратиха с неприлични жестове. След около час загуби окончателно посоката — шофираше слепешката, вцепенен и сразен от неочаквания обрат.

Бен и преди бе правил грешки, но този път се бе оказал на изцяло погрешен път. Допреди броени часове той бе убеден, че се движи по вярната следа, че Клейтън Клийвър е този, когото търси. А сега знаеше единствено, че човекът е мошеник, измамник и безогледен опортюнист. Но това не го правеше похитител и убиец.

Докато се опитваше да подреди и осмисли малкото верни предположения в главата си, той се натъкваше на много повече въпроси, отколкото отговори. Дали Зоуи беше жива? Може би още се намираше на Корфу? Дали не бе пътувал напразно до Щатите? Той бе приел думите на Каплан за чиста монета. Може би и това щеше да се окаже грешка.

Сети се за остракона — парчето от керамичен съд, което Зоуи бе използвала, за да изнудва Клийвър. Тя бе споделила със Скив Макклъски, че пророчеството ще я направи богата. Но какво всъщност бе открила? Ако наистина бе в състояние да докаже твърденията си, това щеше да има епохални последици за християнската теология. В едно Клийвър беше прав: ревизионистите чакаха от години такова доказателство, което да използват като оръжие в яростната си кампания за делегитимиране на „Откровението“ като автентичен библейски текст. Ала тук последиците бяха далеч по-мащабни от провалената кариера на някакъв си проповедник, малко неизвестен извън дълбокия американски Юг. Това можеше да се окаже най-голямото събитие от много години насам — равно по значение с откриването на Свитъците от Мъртво море или на Торинската плащаница. Може би дори още по-голямо, ако доведеше до ревизия на самата Библия.

Колкото повече разсъждаваше, толкова по-често Бен се изправяше пред едни и същи въпроси. Кой друг можеше да се е почувствал застрашен от откритието на Зоуи, и то до такава степен, че да не се спира пред нищо, за да го потули? И дали изобщо целта беше неговото потулване? Да не би тези древни керамични плочки да имаха друга стойност — чисто парична, заради която някой не би се поколебал да извърши убийство?

Разбира се, това бяха само предположения. Бен се носеше без посока в океан от възможни хипотези. А трябваше да действа, и то бързо. Само че не знаеше как да постъпи, накъде да поеме. Обратно към Гърция, с надеждата да тръгне по старата следа, без да го спипат отново хората на Стефанидис? Или да се върне в Оксфорд, да се признае за победен, като се изправи лице в лице със семейство Бредбъри, за да им съобщи, че заради него са загубили дъщеря си? Това вече би било катастрофа.

Пронизителен вой на полицейска сирена го върна рязко към действителността. В огледалото за обратно виждане забеляза патрулна кола, която го следваше отблизо; сините и червените светлини хвърляха прашни отблясъци върху задното му стъкло. Сирената изпищя отново, Бен изруга, даде мигач и отби на банкета. Дребни камъчета изхрущяха под гумите и колата спря. Патрулката го последва и закова зад него сред облак прах. В огледалото Бен видя как двете врати се отвориха едновременно; двамата полицаи се приближиха и застанаха от двете страни на крайслера.

Не беше рутинна проверка, нито го спираха за превишена скорост. Полицаите бяха въоръжени и готови за стрелба. Този отляво бе извадил револвера от кобура си, а другият отдясно стискаше в ръце пушка помпа с къса цев. Положението беше сериозно. Полицаите действаха по сигнал и очевидно получените сведения за него ги изнервяха до крайност.

Бен остана покорно с ръце върху волана, докато мозъкът му работеше на бързи обороти. Защо го спираха? Какво знаеха за него?

Полицаят с револвера пристъпи до прозореца и направи въртелив знак с пръст. Бен свали стъклото и го погледна. Беше млад мъж, двайсет и четири-пет годишен. Очите му бяха разширени от страх.

— Загаси двигателя! — изрева той.

Бен се пресегна и бавно завъртя ключа. Настъпи тишина, в която се чуваше само песента на цикадите наоколо.

— Дай си книжката! — каза полицаят. — Полека, без резки движения!

Бен бръкна предпазливо в джоба си и подаде шофьорската си книжка. Полицаят я грабна от ръката му, погледна я за миг и кимна на другия: Той е, няма съмнение. Младокът изглеждаше още по-уплашен.

— Слез от автомобила! — изрева той. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!

Бен отвори вратата и бавно слезе с вдигнати ръце, без да изпуска от поглед полицая. Младият служител на реда трепереше от мощен прилив на адреналин, по изопнатото му лице пробягваха леки тикове. Дулото на револвера, насочен към гърдите на Бен, потрепваше леко.

Разстоянието бе малко повече от половин метър. Пистолетът беше „Смит & Уесън“, модел 19. С него може да се стреля по два начина. Единият е със запънат назад ударник, при което спусъкът е толкова мек, че и при леко докосване ще произведе изстрел. Другият начин е на полуавтоматичен режим, когато с дърпането на спусъка едновременно се завърта барабанът и се повдига ударникът. Но тогава необходимото усилие е значително по-голямо, а Бен знаеше, че освен ако спусъкът не е съответно настроен в оръжейна работилница, по-голямото усилие изисква и повече време от страна на стрелеца.

В конкретния случай ударникът не беше запънат назад. За Бен това означаваше, че разполага с половин секунда, за да пристъпи напред, да приведе полицая в състояние на безпомощност и да му отнеме оръжието. И още с около половин секунда, за да го насочи към другия, онзи с пушката помпа. Нямаше намерение да ги убива, а просто да ги извади от строя за известно време.

Но това щеше да доведе до всевъзможни неприятности, каквито той не желаеше да си навлича.

— Какво се е случило? — попита тихо той.

Полицаят посочи с цевта на пистолета си към колата.

— Кръгом! Ръцете на капака!

Бен въздъхна примирено и разпери длани върху топлия метал на предния капак. Докато полицаят с помпата го държеше на прицел от около три метра, другият се върна при патрулната кола и поведе дълъг разговор по радиостанцията, като през цялото време изглеждаше притеснен и нервничеше.

След малко Бен чу шум от гуми по чакъла и плътния приглушен рев на големи осемцилиндрови двигатели. Без да вдига ръце от капака на крайслера, той изви шия и погледна през рамо. Два огромни черни джипа шевролет бяха спрели сред облаци прах зад патрулната кола. Слънчевата светлина се отразяваше в потъмнените им прозорци.

Вратите се отвориха. Бен преброи петима души — двама мъже и една жена, които слязоха от едната кола, и двама мъже от другата, всички в елегантни тъмни костюми. Най-възрастният беше около петдесетгодишен, с набръчкано лице, пригладена назад коса и тъмни очила. Въпреки възрастта си беше жилав и атлетично сложен. Лицето му беше разтегнато в широка усмивка, която разкриваше неравни бели зъби. Най-млада от всички беше жената, на около трийсет и пет, с остри черти и намръщено лице. Рижаво-кестенявата й коса беше вързана на конска опашка, леко разрошена от топлия ветрец.

Ръководителят на групата показа значка на двамата полицаи.

— Специален агент Джоунс. Ние ще поемем случая, господа.

Двамата полицаи се втренчиха в значката, сякаш никога преди не бяха виждали такава. После свалиха оръжията си.

Джоунс направи знак на един от агентите си, който пристъпи до предната дясна врата на крайслера, отвори я и вдигна брезентовата торба на Бен от седалката.

Джоунс извади от джоба си чифт гумени ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, преди да поеме чантата.

— Я гледай ти какво имало тук! — провикна се той, като измъкна .475-калибровия револвер. Пусна чантата на земята, вдигна пистолета пред очите си и го огледа възхитено от всички страни. Отвори барабана и го превъртя. После завъртя револвера на пръста си, както правят каубоите по филмите. Един от агентите се изсмя. Джоунс се обърна към Бен с крива усмивка. — Ето на това му се вика патлак!

Бен не отговори. Мозъкът му работеше напрегнато.

Агентите пристъпиха към него. Жената не го изпускаше от поглед; за миг на Бен му се стори, че забелязва по лицето й сянка на колебание. От предишната намръщена гримаса нямаше и следа.

Джоунс извади от джоба си телефон и набра номер.

— Аз съм. Добра новина. Спипахме твоя мистър Хоуп. Окей, ясно.

Бен се озадачи. Доста странна процедура за докладване на извършен арест.

Джоунс затвори телефона и се обърна към двамата полицаи.

— Не мисля, че имаме повече нужда от вас, господа полицаи.

Полицаите се спогледаха и закрачиха към патрулката. Ръцете им вече посягаха към вратите, когато Джоунс сякаш се сети нещо и извика:

— Един момент, господа полицаи. Изчакайте още минута.

По-младият го изгледа с присвити очи.

— Какво има?

По лицето на Джоунс се разля загадъчна усмивка, от което чертите му се разтегнаха встрани, а малките му очи се свиха в две цепки. Той погледна тежкия .475-калибров револвер в ръката си.

После запъна ударника, вдигна оръжието и от около три метра разстояние застреля по-младия полицай право в лицето.