Скот Мариани
Пророчеството (16)

16

До един момент терасата на кафенето бе пълна със семейни двойки и компании, които пиеха кафе и закусваха. В следващия миг всичко бе обгърнато от огнено кълбо и разпиляно в пространството. Ударната вълна обхвана терасата, тротоара и уличното платно, помитайки всичко по пътя си. Парчета от маси, столове и чадъри полетяха във въздуха, като се преобръщаха и въртяха във всички посоки. Ураган от стъклени късчета се посипа като шрапнел чак по отсрещната страна на улицата. Силата на експлозията повдигна вана и го преобърна на една страна, избивайки прозорците.

Бен тъкмо се изправяше, притиснал детето в прегръдките си, когато ударната вълна го отвя и просна по гръб. Той инстинктивно се претърколи, за да запази детето с тялото си. От небето валяха отломки.

И после, също така внезапно, за един зловещ кратък миг настъпи тишина.

След което започнаха писъците.

Ушите на Бен кънтяха, главата му бучеше, виеше му се свят. Първата му мисъл беше за детето. Той бавно се надигна от земята, коленичил сред късчетата разбито стъкло. Погледите им се срещнаха, очите на детето бяха разширени от ужас. Бен го огледа за наранявания. Отникъде не кървеше. Детето беше невредимо. Просто беше парализирано от шока.

Тогава Бен се сети за Чарли. Изправи се с мъка и внезапно усети ужасна болка във врата и рамото. Ризата му беше разкъсана и подгизнала от кръв. Той вдигна ръка и прекара пръсти по шията си; върховете на пръстите му напипаха нещо, което не би трябвало да го има. Но той не обърна внимание. Заобиколи преобърнатия ван и едва тогава видя опустошенията в пълния им мащаб.

Беше като бойно поле. Окървавени трупове и димящи части от човешки тела, писъци на ужас, отчаяни викове за помощ, стенания на умиращи. Някои от ранените вече бяха на крака и се щураха като пияни из развалините. Въздухът беше пълен с черен дим и горчива миризма на изгоряло. По улицата горяха разпилени отломки.

Бен изкрещя името на Чарли. И тогава го видя.

Ръката му все така стискаше облегалката на стола. Свършваше до китката.

Останалото беше разпиляно по тротоара.

Бен извърна лице и затвори очи.

Не след дълго воят на сирени заглуши писъците на оцелелите, виковете и гласовете на минувачите, които им се бяха притекли на помощ. Изведнъж всички се захванаха за работа. Фелдшери и санитари навлязоха сред разрушенията организирано, като окупационна армия. След минути улицата беше задръстена от линейки, пожарни коли и всякаква аварийна техника. Навсякъде гъмжеше от полицаи, които крещяха в радиостанции, поставяха заграждения и възпираха тълпите зяпачи от околните улици. Хора ридаеха и се прегръщаха с изкривени от мъка лица.

Междувременно съдебномедицинските екипи вършеха своята неблагодарна, но необходима работа. Труповете бяха покрити с бяло платно и оставени да лежат по местата си, в очакване да бъдат пъхнати в чували и натоварени на колите. Лекари превързваха с подръчни материали ранените, преди линейките да ги откарат в болница. Една по една колите на „Бърза помощ“ се отдалечаваха с рев на двигатели и свистене на гуми нагоре по улицата, а други прииждаха на тяхно място.

Бен наблюдаваше през улицата всичко това. До него детето седеше кротко на бордюра, стиснало топката между крачетата си, и ту поглъщаше с поглед сцената, ту поглеждаше с питащи очи Бен. Над лявата вежда кожата му беше разцепена и оттам се процеждаше струйка кръв. Бен го потупа по рамото.

Изведнъж детето сякаш видя нещо. Надигна се, скочи и побягна, преди Бен да успее да го спре. Смеси се с тълпата и изчезна в хаоса.

След още минута един от фелдшерите забеляза Бен и го посочи на колегата си. Двамата притичаха при него и едва тогава той си спомни, че от едната страна ризата му е подгизнала от кръв. Вече почти не усещаше болка. Цялото му тяло беше като изтръпнало, не чуваше добре. Опита се да протестира, когато двамата фелдшери го завиха с одеяло и се захванаха с нараняванията му. Не разбираше какво му говорят, но явно смятаха, че е сериозно пострадал. Докато го отвеждаха към линейката, той нямаше сили дори да се възпротиви.

Хвърли последен поглед през рамо към терасата. Онова, което беше останало от Чарли, бе покрито с кървав чаршаф. Ръката му бе махната от облегалката на стола. Като в просъница Бен се запита къде ли са я сложили и дали изобщо са го събрали целия. После фелдшерите го качиха в линейката и го накараха да легне на тясната носилка. Вратите се затръшнаха, двигателят изрева и сирената зави.

Той усети как линейката ускорява по улицата. Огледа се. Видя медицинска апаратура, някакви тръбички, които се полюшваха с движението на колата. От стойката над главата му висеше система за кръвопреливане.

Не беше сам. Някакви ръце го опипваха, нечии лица се надвесваха над него, през звънтенето в ушите си чуваше и човешки гласове. После всичко се замъгли, тялото му сякаш плуваше в безтегловност, потъваше в някаква бездна от непрогледен мрак. Като в просъница видя някакви взривове и пожари и Чарли, който го гледаше усмихнато. После лицето на Чарли се смени с детско лице, което му хвърли един последен поглед, преди да се смеси с тълпата. И след това — нищо.