Скот Мариани
Пророчеството (47)

47

Трите безкрайни изнурителни километра до фермата се сториха на Бен, сякаш бяха последните в живота му. С всяка мъчителна крачка силите го напускаха. Алекс водеше, носеше чантата му и от време на време спираше, за да му помага по трудния терен. Зоуи ги следваше мълчаливо на трийсетина метра, с побледняло лице, като всячески избягваше да среща погледа на Бен, докато малката група си проправяше път през боровите дървета надолу по скалистия склон към някаква рекичка.

— Трябва да я пресечем — каза Алекс. — Водата тече бързо, но не е дълбока. — Тя улови Бен за ръка и двамата нагазиха. Бен се препъна и падна; от допира с ледената вода цялото му тяло се сгърчи. Алекс с мъка го изправи. — Още малко остана — каза тя, като му се усмихваше окуражаващо.

Той стисна зъби, опитвайки се да потисне виенето на свят. Стъпка по стъпка прегази реката и се строполи на скалистия отсрещен бряг. След няколко минути и Зоуи ги настигна; с титанично усилие на волята тримата продължиха пътя си по стръмния склон. Когато стигнаха билото, Алекс извади бинокъла от чантата и се подпря на една канара, за да огледа долината пред тях.

— Ето я там! — каза доволно тя.

Въпреки болката и изтощението Бен забеляза невероятната гледка, която се разкриваше отгоре. На километри околовръст се ширеше безкрайна прерия, а далеч на хоризонта покрити със сняг планински върхове блестяха под лъчите на обедното слънце. Алекс му подаде бинокъла и той го фокусира върху селскостопанските сгради на около километър и половина под тях, сред люлеещите се от вятъра треви. Приличаха на типична семейна ферма, с всевъзможни навеси, плевници и обори и стадо коне, които пасяха кротко зад белосаната ограда.

— Не се вижда жива душа — каза Бен. — Но от комина излиза пушек.

— Да идем да хвърлим един поглед — предложи Алекс.

Бяха им нужни четирийсет и пет минути, за да стигнат до фермата. Влязоха през портата и поеха по прашната пътека между порутените дървени постройки към къщата на стопаните. Бен се подпря на един кол от оградата, Алекс продължи към къщата, докато Зоуи запристъпва колебливо на място. Единият от прозорците беше закован с дъски, а стъпалата към пруста бяха проядени от червеи и подпрени отдолу с тухли.

Алекс потропа на вратата.

— Ехо! Има ли някой?

Отговор не последва. Тя се отдръпна няколко крачки назад, огледа прозорците, после се обърна към Бен и вдигна рамене.

Слънцето беше високо в небето и прежуряше; Бен заслони очи с ръка и се огледа.

И тогава видя тялото.

Старецът лежеше във високата трева на стотина метра от заграждението за конете. Бен и Алекс се отправиха с бързи крачки нататък. Алекс коленичи до безжизнената фигура, облечена с износени джинси и червена карирана риза, и провери пулса.

— Жив е! — каза тя.

Бен донесе кана с вода от обора и плисна малко върху лицето на стареца. Той изохка, примигна и се опита да се изправи в седнало положение. Косата и брадата му бяха дълги, бели и сплъстени; лицето му беше обветрено и загоряло като кожено седло. Бен забеляза, че единият му глезен е подут.

— Проклетият жребец ме събори! — оплака се старецът, сочейки с пръст. В заграденото пространство се виждаше млад дорест кон, който вдигна глава, изгледа ги вяло, после продължи да пасе, като влачеше повода след себе си.

— Не се насилвай да говориш — каза Бен. — Ще те внесем на сянка.

Двамата помогнаха на стареца да изкачи прогнилите стъпала и да влезе в къщата. Вътре беше прохладно и леко миришеше на влага. През тъмен коридор се стигаше до дневна с разлепени тапети, провиснали от стените, и ниско канапе, което имаше вид, сякаш е било докарано през 50-те години на миналия век. Сложиха стареца да легне. Бен избърса потта от очите си и внимателно запретна крачола му нагоре.

— Прилича ми по-скоро на изкълчено — каза Алекс, като погледна през рамото му.

— Ох, добре че бяхте вие, милички! — занарежда старецът. — Щото не се мяркат много вънкашни хора тук. — Дяволитите му очи се спряха за миг върху кървавата риза на Бен, но той не каза нищо. Протегна ръка. — Райли Тарсън ми викат.

— Бен Хоуп. А това е Алекс.

Зоуи също беше влязла в къщата, но стоеше настрана и зяпаше с празен поглед.

— Ами онази там госпожичка? — попита Райли. — Тя няма ли си име?

— Има си — каза Бен. — Викат й Белята. — Той свали полека ботуша на стареца, после се обърна към Алекс. — Стори ми се, че видях отвън на двора да расте зарасличе. Нали знаеш как се прави извлек? Ще помогне да спадне отокът.

— Няма нужда — обади се Райли. — На полицата в кухнята Айра държи бурканче с някаква индианска гадост.

— Айра? — запита Бен.

— Помощник ми е, работи във фермата. Преди два дни тръгна с коня да търси едно биче, което се отвърза. Не съм го виждал оттогава.

— Ще потърся бурканчето — предложи Алекс.

Зоуи потътри крака след нея.

Райли огледа внимателно Бен.

— Нещо май сте се отклонили от царския път, господине. Викам си, тия не са обикновени туристи.

— Правилно си забелязал — отвърна Бен.

— А хеликоптерът, който мина преди малко, май вас е търсил. И това ли познах?

Бен не отговори. Сбръчканото лице на Райли се изкриви в усмивка.

— Знам ги аз тези хеликоптери! И да ти кажа, хич не си падам по властта.

— Тези са от ЦРУ — каза тихо Бен. — Нас търсят.

— Не ми пречи, синко! Ако се гласеше да ме обереш или да ми светиш маслото, досега да си го свършил. Не те знам какъв си и що си, а колкото по-малко знам, толкоз по-малко мога да изтропам. Аз съдя за човека по делата — изръмжа Райли. — Онзи кучи син в хеликоптера, който мина оттук, доста ниско летеше. Видя ме как лежа отвън в прахоляка, но само се позасмя и си отмина. Ако не бяхте вие, нямаше да изкарам до сутринта. Тъй че, ако ме питаш на чия страна съм, не съм на неговата, това само мога да ти река.

Алекс се върна с бурканче, пълно с някакъв зеленикав мехлем. Бен го отвори и го помириса.

— Това си е извлек от зарасличе. Ще свърши работа. — Той намаза обилно подутия глезен, после обездвижи стъпалото, като уви около него възглавницата на канапето и я пристегна с широко тиксо. — Трябва да полежиш малко.

— Като гледам, и ти не си цъфнал и вързал — каза старецът. — Виждал съм аз огнестрелни рани.

Изведнъж Бен усети, че силите го напускат. Устните на стареца се движеха, но в ушите си той чуваше само някакво неясно ехо. Стаята се завъртя пред очите му, стори му се, че Алекс извика, после подът се удари в лицето му.