Скот Мариани
Пророчеството (19)

19

Бен бе изписан от болницата едновременно изнемощял и безчувствен. Залитайки, мина през плъзгащите се стъклени врати и застана под яркото сутрешно слънце, без изобщо да усеща топлината му. Чувстваше главата си празна, не знаеше нито накъде да тръгне, нито какво да прави по-нататък.

Приближаващи се зад гърба му стъпки го накараха да се обърне — бяха двама мъже. Единият държеше фотоапарат, другият — бележник. Репортери. Идваха право към него.

— Вие сте мъжът, който спаси онова момченце — каза мъжът с бележника. — Може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Не сега — отвърна тихо Бен.

— Може би по-късно? Ето картичката ми. — Репортерът я пъхна в ръката на Бен, който само кимна. Беше твърде изтощен, за да каже каквото и да било. Фотографът вдигна апарата до очите си и изщрака набързо няколко пози. Бен дори не се опита да му попречи.

Репортерите още не си бяха тръгнали, когато до бордюра със свирещи гуми спря джип на местната полиция. Вратите се отвориха и отвътре слязоха двама мъже — единият униформен, другият цивилен. Цивилният беше нисък и набит, плешив и с подстригана брадичка.

Двамата пристъпиха към него.

— Мистър Хоуп? — попита цивилният на английски. Бръкна в джоба на сакото си и извади служебна карта. — Аз съм капитан Стефанидис от полицията на Корфу. Бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Бен не отговори. Той се остави двамата да го качат на задната седалка на джипа. Стефанидис седна до него, каза нещо на гръцки на шофьора и колата рязко потегли. После се обърна към Бен.

— Рано са ви изписали. Очаквах да ви заваря на легло.

— Нищо ми няма — каза Бен.

— Последния път, като ви видях, бяхте на носилка, облян в кръв.

— Няколко драскотини, нищо страшно. Други пострадаха много повече.

Стефанидис кимна със сериозно изражение на лицето.

След по-малко от десет минути минаха през охраняваната бариера и завиха към служебния паркинг зад полицейския участък. Стефанидис тромаво слезе от джипа и подкани Бен да го последва. Двамата влязоха в прохладната сграда, където работеха климатици, и в удобен кабинет.

— Моля, седнете — каза Стефанидис.

— С какво мога да ви бъда полезен, капитане?

— Само няколко въпроса. — Стефанидис приседна на ръба на бюрото си и залюля единия си къс дебел крак. Усмихна се. — Хората ви наричат герой.

— Нищо не съм направил, за да го заслужа — отвърна Бен.

— Преди да спасите живота на малкия Арис Танатос, вие седяхте на маса с една от жертвите на бомбения атентат на терасата на заведението.

Бен кимна.

— Искам да ви попитам дали случайно не сте забелязали нещо необичайно или подозрително.

— Абсолютно нищо — каза Бен.

Стефанидис кимна и вдигна един бележник от бюрото до себе си.

— Въпросната жертва… Чарлс Палмър. Приятел ли ви беше?

— Служили сме заедно в армията — отвърна Бен. — Аз съм вече в резерва.

— А какво беше естеството и целта на посещението ви в Корфу?

Бен познаваше много такива като Стефанидис. Той се усмихваше и полагаше старание да мине за сърдечен, безобиден събеседник, но беше смъртоносно сериозен. Задаваше опасни въпроси и Бен трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да не каже нещо, с което да изостри подозренията му.

— Дойдох заради Чарли. Нуждаел се от съвет по някакъв въпрос. Така и не разбрах какъв. Междувременно гръмна бомбата.

Стефанидис кимна отново и си записа нещо в бележника.

— А не е ли можел да получи този ваш съвет по телефона или по имейл?

— Предпочитам да говоря лице в лице с човека насреща.

Полицаят изръмжа.

— Значи идвате чак дотук, за да проведете разговор, без дори да знаете темата?

— Именно.

— Струва ми се доста екстравагантно.

— Обичам да пътувам — каза Бен.

— С какво се занимавате, мистър Хоуп?

— Следвам. Богословие. В „Крайст Чърч“, Оксфорд. Можете да проверите.

Стефанидис повдигна вежди и си записа още нещо в бележника.

— Това, предполагам, обяснява Библията в багажа ви. — Той вдигна поглед към Бен. — Някои неща около вашия приятел ме смущават. Разпитвал е наоколо за някаква англичанка.

— Не знам нищо по въпроса.

Стефанидис отново повдигна вежди. В погледа му проблесна нещо, което би могло да се преведе като: „Хванах ли те?“.

— Неговата съпруга снощи ни представи другояче нещата. Каза ми, че мистър Палмър работел за вас, натоварен бил с издирването на мис Бредбъри.

Бен затвори очи. Беше скочил с двата крака в капана.

— Имам седем трупа в моргата — продължи Стефанидис. — И още единайсет ранени. Един вече никога няма да вижда. Друг — да ходи. Някой е заложил бомба в центъра на моя град и аз смятам да открия кой и защо.

Бен не отговори.

Стефанидис се усмихна, но усмивката му беше студена.

— Вие сте преживели шок. Може би не е трябвало да напускате болницата толкова скоро. Може би са ви нужни ден-два, за да проясните паметта си. Когато почувствате, че ви се говори, бих желал да ви задам същите няколко въпроса. Междувременно искам да не напускате Корфу. Мога ли да помоля за паспорта ви? Ще остане при мен, докато реша, че повече нямам нужда от вас.

— Паспортът не е у мен — каза Бен.

— А къде е?

— Беше в джоба на сакото ми, когато избухна бомбата. Също и самолетните ми билети. Сакото ми беше на облегалката на стола. Всичко изгоря.

Стефанидис го изгледа.

— Забелязах, че носите портфейл в задния си джоб. Мога ли да го видя?

Бен му го подаде и капитанът го претърси набързо. Огледа шофьорската книжка на Бен, върна му я и опипа с пръст дебелата пачка банкноти.

— Доста пари — отбеляза той. — Особено за студент.

— Не ползвам кредитни карти — каза Бен. — Обикновено не нося и паспорт със себе си.

— Вие сте доста странен човек. Предпочитате да пропътувате близо две хиляди километра, вместо да проведете един телефонен разговор. Носите хиляди евро в брой, вместо да ползвате кредитна карта. Настоявате да ви изпишат от болницата, преди още раните ви да са започнали да заздравяват. А пък моята работа е да забелязвам такива необичайни неща. Питам се: за къде и защо толкова бързате?

— Смятате, че съм замесен в тази история?

— Смятам, че не ми казвате всичко — каза Стефанидис. — Смятам също, че трябва внимателно да обмислите онова, което искате да ми кажете. Ще поговорим пак. А сега можете да си вървите.

Бен беше до вратата, когато Стефанидис го повика. Подаде му найлонова торба за боклук.

— Вещите ви — каза натъртено той. — Онези, които не са изгорели в огъня.

Бен взе торбата и си тръгна.

Излезе от полицейския участък, сякаш се движеше в мъгла, стиснал торбата в ръка. Дори не поглеждаше встрани. Продължи да крачи, местейки в просъница краката си — първо единия, после другия, вперил поглед в земята пред себе си, докато мислите се блъскаха и крещяха в главата му. Не мислеше за разговора със Стефанидис, нито как се бе оставил полицаят да го вкара в капан с въпросите си, нито как затъваше все по-дълбоко в някакво тресавище, нито дори, че нямаше представа какво се случва.

Детето ми никога няма да познава баща си.

Проклет убиец!

Дяволите да те вземат! Не знам как ще живееш занапред с гузната си съвест!

Думите бяха като ножове, които го пронизваха в сърцето. Той вървеше напред, като напразно се опитваше да ги заглуши. Постепенно излезе от града и се озова на някакъв пристан, под който лениво се полюшваха привързани рибарски лодки. Слезе надолу по ронещите се циментови стъпала и тръгна по мекия пясък. Пустият плаж се извиваше като дъга, зад него се издигаха ниски скали, от всички страни заливчето беше заобиколено от гъсти борови гори, които стигаха чак до хоризонта.

Бен се облегна на една скала, постепенно се смъкна надолу и пусна торбата между краката си. Затвори очи. Силите му сякаш напълно го бяха напуснали.

Беше отчаян. В съзнанието си още виждаше лицето на Чарли. Крясъците на Ронда отекваха в главата му. Тя беше права. Чарли беше мъртъв заради него. Той го бе подвел, казвайки му колко лесно ще бъде всичко.

Защо допусна, че ще е лесно? Кога нещо е било лесно в този живот? Тъкмо ти трябваше да знаеш това. А сега заради теб Чарли е мъртъв.

Потта щипеше лицето му, смъдеше му на очите. Имаше остра нужда от силно питие. Пресегна се и разхлаби връзките на найлоновата торба. Сред овъглените останки от пътната си чанта намери мобилния телефон, напълно съсипан. Захвърли го в пясъка. Бръкна отново в торбата, напипа плоската бутилка, отвъртя капачката и отпи голяма глътка от горещото уиски. То опари езика му, по тялото му се разля приятна топлина, нервите му, сплетени на топка в стомаха, сякаш се поотпуснаха. Бен притвори очи и въздъхна.

Когато отново ги отвори, първото нещо, което видя, беше Библията — изпаднала на пясъка в краката му. Вдигна я и я задържа в скута си, като я гледаше втренчено. Изправи се, стиснал зъби от болката в ранената си шия и изтръпналите мускули. Прехвърляйки Библията в ръцете си, той бавно пристъпи до водата.

Погледна отново книгата и се замисли за посоката, в която бе тръгнал животът му. Вариантите за избор и пътищата, които се откриваха пред него. Толкова се бе старал да се пази от неприятности, да намери покой! Ето до какво се свеждаха желанията му — да бъде един най-обикновен човек, да не бъде въвличан в зли кроежи, да живее простичък и щастлив живот. Това означаваше Библията за него.

Ала както винаги досега, и този път нещастието го бе настигнало. Нещастието го следваше като демон по петите — където и да отидеше, винаги го догонваше.

Дали всичко това щеше някога да свърши? Дали и той щеше да намери покой? В този момент Бен разбра, че напразно се бе надявал. Така му беше писано, такава беше съдбата му.

Една запенена вълна се приближи с тихо шушнене по пясъка, близна върховете на обувките му и се отдръпна назад.

А къде е Бог? — помисли си той.

Погледна нагоре към ясното синьо небе.

— Къде си ти? — извика. Гласът му отекна от скалите в малкия залив.

Нямаше отговор. Разбира се, че нямаше да има. Никога. Той беше сам.

Изведнъж го обзе сляпа ярост и чувство на безсилие. Той вдигна ръка, замахна и запокити Библията далеч навътре в морето. Тя описа стръмна дъга към небето, за момент застина неподвижно, сякаш имаше намерение да остане завинаги там. После започна да пада, преобръщайки се във въздуха, страниците й пляскаха като крила на птица, докато накрая докосна водата на двайсетина метра от брега.

Бен отпи още една голяма глътка и тръгна безцелно покрай морския бряг; в гърдите му бушуваше ураган от чувства. В далечината се виждаха къщички, скупчени покрай брега; от скалите надолу към плажа водеха каменни стъпала. Морският вятър донесе човешки гласове. Група хора слизаха по стъпалата към него. Бяха на двеста метра, но ако продължеше в същата посока, щеше да ги срещне. А той не искаше човешка компания. Обърна се и тръгна бавно по собствените си следи към мамещата сянка на боровите дървета. Вълните се плискаха тихичко в краката му, морето сякаш дишаше. Една вълна отново лизна обувките му и той усети хлад по краката си. Нещо го бутна по глезена и той погледна надолу.

Беше Библията. Върнала се бе при него. Той я загледа втренчено, после се наведе и я вдигна. От подгизналите й страници капеше вода. Той замахна отново да я метне в морето, още по-навътре, за да не я изхвърлят отново вълните на брега.

Нещо го спря. Ръката му увисна безжизнено до тялото, после той вдигна книгата към очите си и дълго се взира в нея. От корицата й висеше някакво водорасло. Обърса го с ръкав. После продължи пътя си, стиснал здраво мократа Библия.