Скот Мариани
Пророчеството (3)

3

Корфу

00:03 ч. местно време

Косите на Зоуи Бредбъри се развяваха от прохладния нощен въздух, докато големият скутер „Сузуки Бъргман“ я носеше по виещия се селски път.

Тя забеляза мощните фарове на колата зад нея, които осветяваха пътя далеч напред. Фаровете примигнаха. Кой ли можеше да бъде? Някой подпийнал гост, който последен си бе тръгнал от партито й?

Странно, каза си Зоуи. Докато затваряше капаците на прозорците и заключваше вратите на вилата, не бе забелязала никакви изостанали коли.

Тя даде газ и увеличи скоростта. От двете й страни профучаваха стволове на дървета, вятърът изпълваше дрехите й и я дърпаше за косите, но фаровете в огледалото останаха далеч назад.

Зоуи се усмихна. Радваше се, че Никос предвидливо бе отнесъл всичките й неща в дома си. Тя едва ли щеше да успее да качи целия си багаж на скутера, а пък искаше да се порадва на последната си разходка с него, преди да отпътува за Оксфорд на сутринта. Тази 400-кубикова машина беше толкова бърза, че я побиваха тръпки, а Зоуи Бредбъри живееше заради тръпката. Тя даде още газ и се ухили широко.

Но изведнъж фаровете отново се появиха в огледалото. Този път колата се бе приближила незабелязано и сега включените дълги светлини я заслепяваха. Тя намали скоростта и отби плътно встрани, за да й даде възможност да я задмине.

Но колата не я задминаваше. Движеше се плътно зад нея, като забързваше или забавяше според нейната скорост. Раздразнена, Зоуи й махна с ръка да върви напред. Колата продължаваше да я следва неотклонно. Шумът на двигателя й вече се чуваше през глухото пърпорене на сузукито.

Е, какво пък, ако на някакъв фукльо му беше до среднощно надбягване, Зоуи нямаше нищо против. Тя даде газ и ускори отново, като почти лягаше на една страна по острите завои, за да пази равновесие. Колата я следваше неотлъчно. Тя даде още газ, като за момент увеличи дистанцията, но колата я догони и за миг дори й се стори, че ще я удари отзад.

Сърцето на Зоуи биеше бясно; идеята за среднощно състезание по този пуст селски път, с профучаващите от двете страни дървета, вече не й се струваше чак толкова забавна.

На известно разстояние напред видя отклонение за коларски път, който водеше към някаква ферма. Тя си го спомняше — няколко пъти се бе разхождала пеша по него. В края му имаше бариера, която беше винаги заключена с катинар, но между опората й и каменната стена отстрани се виждаше пролука, достатъчно голяма, за да премине човек на мотор.

Сузукито заподскача по коларския път, а тя за малко не изтърва кормилото. По рохкавата неотъпкана кал гумите губеха сцепление. За миг моторът се подхлъзна, но тя отново го овладя. Фаровете на колата бяха зад нея; в огледалото тя ги виждаше как я настигат.

Какво ли искаха?

Приближаваше към бариерата с голяма скорост. Трийсет метра. Двайсет. Тя натисна спирачката, моторът се залюля, но улучи пролуката. Чу се звук от стържене на пластмаса по камък. Колата зад нея занесе и фаровете отново се отдалечиха.

Зоуи нададе тържествуващ вик. Бе успяла.

После погледна в огледалото и в светлината на фаровете видя човешки фигури. Тичаха след нея. И държаха пистолети.

Някъде отзад се чу сух пукот. Скутерът под нея се разтърси. Задната гума беше спукана.

Тя изтърва кормилото и машината се изхлузи изпод нея. Усети как пада. Земята се вдигна нагоре и я удари с всичка сила.

Това беше последното, което Зоуи Бредбъри усети, преди да я обхване мрак.