Скот Мариани
Пророчеството (43)

43

Изкачваха се по стръмния склон, който рязко се издигаше нагоре от гористата долина; леденият вятър свиреше в ушите им. Пристъпваха мълчаливо, с мъка; след известно време дори Зоуи, изнурена до краен предел, бе престанала да хленчи и да се оплаква.

В подножието на величествената варовикова планина, на петдесетина метра над долината, откриха вход към пещера, заслонен срещу вятъра от надвиснала скална козирка. Бен освети с фенерчето вътрешността на пещерата, търсейки следи от диви животни. Той знаеше, че това би било идеално леговище за мечка гризли или пума, но за техен късмет не се виждаха изпражнения или оглозгани кости. Алекс и все така намръщената и мърмореща Зоуи тръгнаха да събират суха шума и листа от папрат за постеля, докато в дъното на пещерата Бен натрупа дърва за огън по такъв начин, че димът да се издига към тавана и да излиза през входа. Драсна клечка кибрит под тънките съчки и след минута огънят се разгоря. Изтощен от болка и загуба на кръв, облян в студена пот, той се строполи на застлания с листа под. Алекс се намести до него; лицето й беше намръщено и тревожно. Тя протегна ръка и пипна челото му, после прекара пръсти през мократа му от пот коса.

Зоуи се просна в другия край, без да поглежда към тях. Подложи си едно одеяло за възглавница и след малко вече спеше.

Бен разръчка огъня с една пръчка.

— Време е двамата с теб да поговорим.

— Ще ти кажа каквото знам — отвърна Алекс. — Но не е много.

— Разкажи ми за Джоунс.

Тя въздъхна.

— Назначиха ме към звеното преди осем месеца. От самото начало той не ми харесваше. Абсолютно влечуго. Тъкмо мислех да подам молба за преместване в друго звено, когато започнаха да се случват странни неща. Зачислена бях в екип за следене на човек на име Клийвър. Подслушване на телефони, прехващане на електронна кореспонденция, физическо наблюдение, всичко.

— Но никой не ти е казал защо се прави това?

— ЦРУ си има своите методи на работа. Смята се за нормално новопостъпилите агенти на терена невинаги да знаят всичко. Но този път нещата бяха доста различни. Стенограмите от телефонните разговори се показваха само на Джоунс. Останалите ни държаха в неведение. Стигнах дотам, че да подслушвам пред вратата му, и така разбрах, че група агенти са били изпратени в Гърция.

— Мариса Каплан е една от тях — каза Бен. — Познаваш ли я?

— Не, но видях досие с името й. Ако ме бяха хванали, щях сериозно да загазя. Бивш агент на ЦРУ. От известно време била деактивирана.

Вече окончателно, помисли си Бен, но не каза нищо.

— И изведнъж, преди десетина дни — продължи Алекс, — настъпи внезапно оживление. Всички се разтичаха насам-натам, а Джоунс, който беше станал ужасно сприхав и раздразнителен, не отлепяше телефона от ухото си. Докато разберем какво става, съставят нов екип и ни пращат тук, в Монтана.

— Било е точно по времето, когато са прехвърлили Зоуи от Гърция.

Тя кимна.

— С частен самолет са я докарали до Хелена, а дотук с хеликоптер. На нас ни бе обяснено, че била ключов свидетел на терористичен атентат в Гърция. Но аз изобщо не повярвах. ЦРУ не действа по този начин. Нито пък някога преди бях виждала център за задържане, който да прилича на това тук. Мисля, че тези хора използват държавни средства, за да вършат някакви свои, тъмни дела. Мислех да подам рапорт на най-високо равнище. Но така и не го направих.

— Защо?

— Заради случилото се с Джош Грийнбърг. Не го познавах добре, но ми се струваше свестен човек. Джоунс го застреля в лицето.

— Джоунс май обича да убива хора с куршум в лицето — промърмори Бен.

— Когато това стана, толкова се изплаших, че не бях в състояние да мисля. Почувствах се изолирана. Сега съжалявам, че не направих нещо.

— Познато усещане.

— Само че не знаех на кого мога да се доверя. И тогава внезапно ни се обадиха по телефона и ни наредиха да се върнем незабавно в Джорджия. Бяха научили за теб. Останалото го знаеш.

— Помня те от деня, когато ме заловиха — каза Бен. — Изражението на лицето ти. Още тогава усетих, че не си като тях.

Тя го погледна.

— Не трябваше да ги оставя да те хванат тогава. Трябваше да предприема нещо.

— Нищо не можеше да направиш. Щеше да те сполети съдбата на двамата местни полицаи. Тези хора убиват всеки, който им се изпречи на пътя.

Тя погледна над огъня към Зоуи, която спеше на няколко метра от тях.

— Не знам какво точно искат да изкопчат от нея, но са готови на всичко, за да го получат.

— Дори не можеш да си представиш на какво са готови — каза Бен.

Следващите петнайсетина минути той й разказа всичко, което знаеше. Когато й описа бомбения атентат, очите й се разшириха от ужас. Но той продължаваше неумолимо да говори. Подробностите се редуваха, една от друга по-страшни и объркващи. Не й спести нищо. Скив Макклъски. Клейтън Клийвър. Стоте милиона от Огъста Вейл. Откритието на Зоуи. Изнудването на Клийвър.

Алекс попиваше всяка дума. Когато Бен свърши, тя го гледаше смаяно, сякаш съзнанието й не побираше цялата чудовищност на чутото.

— Всичко е толкова абсурдно — прошепна тя. — Няма никаква логика. За какво са им притрябвали глинени отломки?! Какво толкова ги интересува някакъв си теологичен спор?

— Колко време твоят екип наблюдава Клийвър?

— Няколко месеца.

— Значи така са научили и за Зоуи. Когато се е опитала да го изнудва, те са засекли разговора. А когато Скив Макклъски е отишъл при Клийвър да му занесе кутията, те са го наблюдавали. Това са били хората, които са изтезавали Макклъски. И ако в този момент не се била появила приятелката му, вероятно са щели да го убият.

Алекс сбърчи замислено чело.

— Искаш да кажеш, че Зоуи е въвлечена съвсем случайно?

— Ключът е Клийвър. Всичко се върти около него. Допускам обаче, че самият той едва ли го съзнава. Въпросът е: защо изобщо са започнали да го следят?

Двамата замълчаха; мозъците им работеха напрегнато.

— Нещо са планирали — каза Алекс. — Сигурна съм!

— Но какво?

— Де да можех да ти кажа…

— Кой е Слейтър?

Тя го погледна неразбиращо.

— Беше с Джоунс в хотела. Червенокос, дребен, с лъскав костюм. Не приличаше на полицай или федерален агент. Той е шефът. Джоунс му е пряко подчинен.

— Името не ми говори нищо.

Рамото му бе започнало да се схваща и Бен се размърда, за да се облегне по-удобно на стената на пещерата. Лицето му се изкриви от болка, тялото му потрепери. Изведнъж почувства ужасна умора от умственото усилие за разгадаване на цялата мътна история.

Тя го погледна загрижено.

— Боли, а? Има още малко кодеин…

— Запази го за утре — промърмори той.

— Дай да хвърля един поглед.

— Нищо ми няма — възпротиви се той.

— Няма да те оставя да умреш пред очите ми, Бен! Тъкмо сега и двамата имаме еднаква нужда един от друг.

Алекс се пресегна да разкопчае кървавата му риза. Отначало той се противеше, но после се примири и се облегна назад, докато тя свали ризата му и внимателно разви бинтовете.

— Май не ти е за пръв път? — попита с тих глас той.

— Следвала съм три години медицина. После прекъснах, защото предпочетох приключенията, исках да обиколя света. Най-тъпата грешка в живота ми. — Тя освети с фенерчето гръдния кош и рамото му. — Виждам, че и преди са стреляли по теб — каза тя, взряна в избледнелите белези по тялото му.

— Два пъти — отвърна той. — Това тук е рана от шрапнел.

— Сериозна колекция — отбеляза тя, докато оглеждаше внимателно раната. — Не смятам, че имаш вътрешен кръвоизлив, Бен. Но куршумът е редно да бъде изваден. Трябваше сега да си в болница.

— Изключено — отсече Бен, но силите го напускаха и той реши да не спори с нея.

Алекс нави едно одеяло на руло и го подложи под главата му. Той се отпусна назад, докато му поставяше отново превръзката и я пристягаше умело, за да не прокърви раната. После му помогна да си облече ризата и го зави с друго одеяло.

— Трябва и ние да поспим — прошепна тя.

Той я наблюдаваше на светлината от огъня как си приготви легло от папрат и се настани удобно в него. След няколко минути равномерното й дишане му показа, че спи дълбоко. Бен остана буден още дълго, заслушан в лая на койотите някъде в далечината.

По някое време през нощта той отново се събуди и видя, че Алекс се е надигнала и го гледа, подпряла глава в дланите си. Косата й падаше върху лицето, очите й блестяха на гаснещите пламъци.

— Ти сънуваше — прошепна тя. — И разговаряше насън с любим човек.

Той не отговори.

— Женен ли си? — попита тихо тя. — Чака ли те някой у дома?

Той се поколеба.

— Не. Нямам никого. А ти?

— Имаше преди време — отвърна тя. — Във Вирджиния, където живея. Казва се Франк. Сега си мисля, че нямахме шанс. Разделихме се преди две години. Оттогава не съм го виждала. Той е ветеринарен лекар, има частна практика, докато аз бях винаги в централата или някъде на терен. Връзката ни сякаш умря от само себе си. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, че съм отдала сърцето си на ЦРУ.

— И с мен беше така навремето. Заради една значка жертвах всичко, което имах. Докато един ден си дадох сметка колко малко значи за мен.

Известно време и двамата мълчаха.

— Джоунс ни беше казал нещо за теб — каза тихо тя.

— Какво?

— Че си един от най-опасните хора на света.

Бен поклати глава.

— Опасни са такива като Джоунс.

— Видях досието ти.

— Минали работи, Алекс. Вече не съм това, което пише в досието ми.

Тя вдигна глава и отметна косата от лицето си.

— А кой си тогава, Бен Хоуп? Кой си наистина?

— И аз още се чудя — отвърна той. После се обърна на една страна и затвори очи.