Скот Мариани
Пророчеството (62)

62

Бен слезе тичешком по стълбището, изхвръкна навън под палещото слънце и хукна по улицата. Минувачите виждаха един обезумял мъж, цял покрит с кръв, и уплашено се дръпваха, за да му направят път. Стъпките му отекваха по тесните улички.

Тичешком, той погледна часовника си. Шест и четирийсет и две.

Още осемнайсет минути.

Бен тичаше с последни сили, въздухът свиреше в гърдите му, а краката му сякаш сами го носеха по криволичещите калдъръмени улици и пасажи, докато рехавите тълпи се разтваряха пред него, за да го пропуснат да мине. Той зави зад един ъгъл и се огледа. Улицата беше изпъстрена с всевъзможни сергии и магазинчета, пред които се тълпяха туристи и местни хора. Таксита и частни коли надуваха клаксони, пълзейки едва-едва през човешката гмеж. Моторист, възседнал кросов мотоциклет БМВ, форсираше припряно двигателя, докато изчакваше групичка туристи да се дръпнат от пътя.

Бен изтича към мотоциклета. Ездачът му беше препасал раница на гърба си. Бен го хвана за една от каишките и го дръпна назад, като с един замах го смъкна от седалката. Преди още тежкото беемве да падне на земята, той сграбчи кормилото, метна се отгоре и даде газ. Мощната машина се изстреля напред с гръмовен тътен, а уплашената групичка се дръпна встрани. Той набра скорост по извитата уличка, слаломирайки между сергиите и разпръсквайки като пилци минувачите.

В съзнанието си трескаво пресмяташе разстояния и броеше секундите. Старият град заема малка част от съвременен Йерусалим; четирите му квартала са натъпкани в едно каре с размер от два километра в най-широката му част. Куполът над Скалата се намира на по-малко от петстотин метра от Църквата на Божи гроб, откъдето Бен бе минал преди минути.

Бен препускаше бясно напред, големият мотоциклет се носеше между сергии и паркирани коли, гумите свистяха по излъсканите павета. Изведнъж зад гърба му се чу вой на сирена. В огледалата си видя полицейски светлини. Вдясно по протежение на улицата се точеше ниска стена. В средата й се виждаше пролука, през която каменно стълбище водеше стръмно нагоре, между два реда мрачни древни къщи. Бен изви рязко кормилото и задната гума занесе по калдъръма, докато предната се заби в стъпалата с такава сила, че той едва не изхвръкна от седалката. Двигателят жално виеше, докато тежката машина се закатери нагоре по неравните стъпала.

Полицейската кола бе изчезнала в огледалото, но в далечината ясно се чуваха сирените на поне още две, които се приближаваха.

Пред очите му пробяга табелка за улица „Батей Махасе“. Движеше се в правилната посока. Но когато погледна назад в огледалото, видя отново полицейски светлини. Две патрулни коли го настигаха с голяма скорост.

Внезапно от една врата излязоха група деца и изтичаха право пред мотоциклета. Той свърна рязко встрани, за да ги избегне, загуби контрол върху машината и тежкото беемве се заби в една витрина. Тялото му отхвръкна и се просна на улицата. Патрулните коли заковаха спирачки. От тях слязоха униформени полицаи и се затичаха към него. Той се надигна на крака и с един удар събори най-близкия полицай. Друг го хвана за ръката; Бен го ритна в слабините. Преди онзи да успее да извика, той отново тичаше колкото го държаха краката.

Шест и четирийсет и девет.

Единайсет минути.

Но вече беше близо. Пред себе си виждаше входа към огромния площад пред Стената на плача, в самия край на еврейския квартал. Отвъд Стената се извисяваше величественият Купол над Скалата; слънчевите лъчи се отразяваха в позлатената му повърхност.

Зад него се чуваха гневни гласове, виеха полицейски сирени. Докато тичаше, той хвърли поглед през рамо. Още полицаи се бяха присъединили към хайката и го гонеха по петите. Той стигна до Стената и притича на един дъх покрай нея, разпръсквайки богомолците и свещенослужителите с черни раса.

Право пред него се виждаше Мавърската порта — единственият вход, през който немюсюлмани можеха да стигнат до комплекса от храмове на Свещения хълм. Бен профуча покрай билетните каси, като разблъска туристите, чакащи на опашка да влязат. Няколко души извикаха гневно след него, но млъкнаха уплашено, като видяха кръвта по дрехите му. Бен вече тичаше по огромния, застлан с каменни плочи площад към самия храм, към Купола над Скалата. Белите му дробове пареха от усилието, имаше чувството, че всеки миг краката му ще откажат да го слушат. С огромно усилие на волята той продължаваше напред.

Грамадната сграда се възправи като планина пред него, осмоъгълната й фасада беше облицована с небесносин мрамор с великолепни инкрустации и калиграфски надписи от Корана. Вътре се събираха тълпи от богомолци, въздухът беше изпълнен с възбуденото бръмчене на хиляди гласове.

Зад гърба си чу крясъците на полицаите, които си пробиваха път през тълпата. Той им се изплъзна, като се смеси с блъскащата се човешка маса. Мозъкът му работеше трескаво, сърцето му биеше до пръсване. Огромни опашки от богомолци се виеха пред входовете на джамията. Скоро богослужението щеше да започне. Мюсюлманските сановници вече бяха заели местата си вътре.

Четири минути.

Той се спря на едно място и трескаво се заоглежда. Бомбата можеше да е скрита къде ли не. Можеше да е препасана около тялото на всеки един от хилядите хора наоколо. Можеше да е била заложена още преди седмици в очакване да бъде взривена дистанционно в нужния момент.

Представи си за миг тази величествена сграда, разкъсана от мощна експлозия. Представи си благородния златен купол, хвърлен във въздуха сред вулкан от отломки. Представи си огненото кълбо, което щеше да се издигне над вцепенения Йерусалим. Облакът черен дим, който щеше да се разпръсне на километри, възвестявайки световната катастрофа.

Три минути.

Нямаше никакъв шанс да спре всичко това.

И точно в този момент той забеляза лицето в тълпата. Беше лице на европеец или американец, на западен гражданин, облечен с възтясно сако и спортен панталон. През рамото му на каишка висеше кожена чанта. Приличаше на един от милионите туристи, които идваха по тези места всяка година.

Ала Бен никога не забравяше лица, а това конкретно лице се бе запечатало в съзнанието му от Корфу.

Мозъкът му в миг преработи информацията. Беше мъжът с лаптопа на терасата в кафенето. Същите остри черти. Същите празни безизразни очи. Беше той. Атентаторът. Убиецът на Чарли.

Бен си запробива път в тълпата към мъжа с чантата. Полицаите бяха на някакви си двайсетина метра по-назад. Той се затича. Някаква жена изпищя.

Атентаторът го видя. За секунда очите му се присвиха и в следващия миг той изчезна, смеси се с тълпата.

Две минути.

Бен тичаше както никога през живота си — покрай древни сгради с кубета, по някакво стълбище с изтрити неравни каменни стъпала, откъдето се озова в лабиринт от сводести галерии. Далеч напред се виждаше подскачащата фигура на атентатора, който спринтираше през арки и колонади, свиваше рязко ту в една, ту в друга посока; хората се отдръпваха уплашено от пътя му.

Ала Бен бавно го настигаше. Стъпките му отекваха в каменната зидария.

Една минута.

И тогава видя как мъжът бръкна в кожената чанта. Когато извади ръката си, в нея имаше някакъв предмет. Малък, черен паралелепипед. Дистанционен детонатор. Докато тичаше, той занатиска клавишите.

Набираше код.

Кръвта на Бен замръзна във вените му. Той бръкна зад гърба си в колана на джинсите и изпод кървавата риза извади пистолета на брадатия убиец. Вдигна го и стреля. Атентаторът се сниши. Куршумът рикошира от грапавата каменна стена. Чуха се уплашени викове и писъци.

Но атентаторът вече тичаше по следващата тясна уличка, от която във всички посоки водеха сводести пасажи. Бен го виждаше през цялото време, но всеки момент можеше да го загуби от поглед за миг — достатъчно, колкото онзи да набере кода и да натисне бутона за изпращане на сигнала. И тогава всичко щеше да бъде свършено.

Щяха да загинат стотици невинни хора, може би хиляди. А после още и още.

Беше точно 7 вечерта.

Далеч оттам Ървинг Слейтър, небрежно изтегнат на задната седалка на бясно препускащата лимузина, наблюдаваше как тънката стрелка на златния му часовник отброяваше последните секунди, които го деляха от славата.

— Време е представлението да започне! — произнесе на глас той.