Скот Мариани
Пророчеството (13)

13

Точно в този момент на две хиляди и петстотин километра от Оксфорд, на малкия гръцки остров Паксос, похитителите на Зоуи Бредбъри я влачеха и блъскаха по каменистия плаж към пристана, откъдето се бе опитала да избяга преди четири дни.

Оттогава за пръв път виждаше дневна светлина. В продължение на четири дни я бяха държали вързана за леглото, като я отвързваха само когато с писъци и отчаяни молби ги предумваше да я пуснат до тоалетната. През цялото време, по 24 часа на ден, се бяха редували да я разпитват.

И през цялото време си бе блъскала мозъка да си спомни нещо — каквото и да е. Коя съм аз? Понякога в съзнанието й нямаше нищо — мрак и пустош. От време на време вътре сякаш просветваше, изплуваха и се наместваха разбъркани късчета спомени, които се опитваха да се свържат в едно и да дойдат на фокус. Някаква странна смес от лица, гласове и места се плискаше в главата й. И всеки път, когато тя посегнеше към някое от тях, те се отдръпваха и отново изчезваха в мрака.

В продължение на часове Зоуи се взираше в микроскопичния белег на пръста си. Може би спомен от нараняване в детството. Но как ли бе станало? Тя нямаше представа. Хиляди въпроси се блъскаха в съзнанието й. Откъде съм? Кои са моите близки и приятели? Какъв е бил животът ми?

И най-страшният от всички, въпросът на въпросите: Какво искат тези хора от мен?

Докато ги гледаше и слушаше, първоначалната й уплаха постепенно премина в траен, смразяващ кръвта ужас. Двама от мъжете никога не разговаряха с нея и рядко се мяркаха пред очите й. Най-често контактуваше с жената и с русия мъж. Жената беше корава и безмилостна, но понякога омекваше и на Зоуи й се струваше, че се държи едва ли не мило с нея.

Докато русият беше откровен психопат. Зоуи го ненавиждаше с цялата си душа и единственото, което я крепеше в безкрайните часове на мъките й, беше надеждата някак да се изскубне от него, да му отнеме пистолета или ножа и да го убие.

Но както и да се опитваха да изстискат някаква информация от нея — с прикрити заплахи или истерични крясъци и ругатни — нищо не помагаше. Тя виждаше, че все повече губят надежда.

И тогава й хрумна нова мисъл. Какво ли щеше да стане, ако паметта й все пак се възвърне? Какво ли щяха да правят с нея, след като получат всичко, което им трябва?

Тя имаше известна представа какво би направил русият мъж, стига жената да му позволи. Може би амнезията беше единствената причина да е още жива.

А сега се готвеха да я отведат нанякъде. Но къде? Или може би вече се бяха отказали? При тази мисъл сърцето й заби бясно. Може би все пак щяха да я освободят, да я върнат у дома?

Или пък бяха решили, че няма смисъл да се занимават повече с нея, и се готвеха да я довършат. Тук, днес, още сега. Ръцете й затрепериха.

Докато я влачеха през плажа, пистолетът на русия беше притиснат в гръбнака й.

— Мърдай! — процеди през зъби той.

Опита се да ускори крачките, но в мекия пясък се стъпваше трудно, а и краката й бяха омекнали като желе. Спъна се и залитна. Нечия груба лапа я сграбчи за лакътя и я вдигна на крака. Дулото на пистолета отново се заби в гърба й.

Тя рискува и хвърли поглед през рамо. Русият я изгледа кръвнишки. Жената ги следваше замислено, като поглеждаше ту часовника си, ту нагоре към небето. Другите двама мъже вървяха най-отзад мълчаливо, с безизразни лица. В отпуснатата си надолу ръка единият държеше пистолет.

Зоуи затрепери неистово. Те се готвеха да я убият. Нямаше съмнение.

— Знам какво си мислиш — чу тих плътен глас отзад. — Искаш да побегнеш. — Мъжът се изсмя гърлено. — Какво чакаш, бягай! Как ми се ще да побегнеш, за да те гръмна.

— Затваряй си устата! — нареди жената.

Стигнаха до края на пясъчната ивица. Силните ръце я блъснаха към дървения пристан. Покритите с морска сол дъски бодяха босите й стъпала. Останалите се качиха след нея. Нима щяха да я удавят?

И тогава чу шума. Далечно бръмчене на приближаващ самолет. Закри очи с ръка срещу слънцето и вдигна поглед. Далеч в небето се виждаше бяла точка. Докато пристъпваше бавно по пристана, тя не отделяше очи от нея.

Бялата точка ставаше все по-голяма, докато постепенно придоби форма. Беше малък хидроплан.

Стигнаха до края на пристана. Грохотът на двата двигателя изпълваше ушите й, докато хидропланът се спускаше стръмно надолу.

Машината докосна повърхността на морето, подскочи пак и кацна във водата, вдигайки фонтан от пръски. Стабилизира се, описа широка дъга и се отправи към тях, като оставяше диря от пяна след себе си. Изравни се с пристана и застана неподвижно, като се полюшваше леко от вълните. Витлата се въртяха на празен ход. Грохотът на двигателите беше оглушителен и Зоуи вдигна ръце към ушите си. Дулото на пистолета беше все така забито в гърба й.

В издължения корпус се отвори люк и от него надникна мъж. Изгледа я студено и кимна на останалите. Той и още един мъж привързаха хидроплана към пристана и избутаха отвътре сгъваем пасарел, по който можеше да се минава като по мост над водата. Зоуи усети, че ръцете отзад я блъскат към моста. Тя премина с мъка по люлеещата се конструкция и влезе в самолета. Вътре беше тясно и душно. Някакъв непознат мъж я бутна към една от седалките.

— Къде ме водите? — извика в ужас тя.

Русият мъж се появи на люка и за миг тя замръзна при мисълта, че и той идва с нея. Но тогава жената сложи ръка на рамото му и поклати глава. Отначало той възрази нещо, после отстъпи. Дръпна се настрани и другите двама мъже, които бяха мълчали през цялото време, се качиха на хидроплана и седнаха от двете й страни, отново без да кажат дума. После люкът се затвори и шумът от двигателите се усили. Хидропланът се готвеше за излитане.

Хъдсън и Каплан стояха на брега и наблюдаваха машината, която подскачаше по вълните, докато се откъсна и полетя стръмно нагоре към синьото небе. Скоро отново се превърна в малка точка. После изчезна.

— Е, отървахме се от нея — каза Каплан.

Хъдсън я изгледа намусено. Надявал се бе да се качи в самолета и да присъства, когато онези се заемеха с момичето. След толкова дни, прекарани на тоя каменист остров, се чувстваше измамен.

— Ами хайде и ние да се омитаме тогава! — промърмори той.

— Още не — отвърна тя. — Имаме малко работа.