Скот Мариани
Пророчеството (58)

58

Международно летище „Бен Гурион“

50 км западно от Йерусалим

Ден осемнайсети, 15:50 ч. местно време

Ослепителната слънчева светлина удари Бен в лицето още със слизането му от самолета. Той хвана такси пред терминала и се облегна върху нагорещената винилова облегалка, като си мислеше колко добре би било, ако плоската бутилка с уиски беше сега в джоба му. Следващата му мисъл, докато очуканият бял мерцедес го носеше към местоназначението, беше какво, по дяволите, прави тук.

Йерусалим. Градът, за който в Талмуда пишеше, че Бог му е дал девет десети от всичката красота на света. Както и девет десети от всичката болка.

Сградите на хоризонта изглеждаха още по-бели под безоблачното синьо небе и палещото слънце. В известно отношение Йерусалим приличаше на всеки друг град в Близкия изток или Северна Африка: шумен и душен, бръмчащ като гнездо на оси — вряща пулсираща гмеж от коли и автобуси, от местни жители и туристи, натъпкани на няколко квадратни километра, където се сблъскват древност и съвремие, а високите сгради в покрайнините контрастират рязко с храмове на по две хиляди и повече години. Названия на местности и улици като Хълма с погребите или Булевард на десантчика напомняха за кървавата история на този град.

Йерусалим може би е преминал през повече ръце от всеки друг съвременен град с богата история и това е оставило своя отпечатък в градската среда, където християнски, мюсюлмански и еврейски архитектурни стилове и образци се борят за надмощие. Това, помисли си Бен, е нагледно отражение на тежката политическа роля, с която този град е бил орисан през вековете. Роля, която — ако казаното от Джоунс беше истина — можеше всеки момент да достигне до трагична развръзка.

Към четири и половина следобед той вече беше в хотела си — сива безлична сграда в покрайнините на града, от която се чуваха напевните молитви на имама от близката джамия. Стаята му беше скромно обзаведена, но чиста и удобна, макар че той едва ли би се трогнал особено, дори да гъмжеше от хлебарки.

А сега какво? Никога Бен не се бе чувствал толкова объркан и безсилен. Струваше му се безумие да го пращат тук без информация и ясни указания. А времето течеше и не беше по силите му да го спре.

Той си взе душ и се преоблече, прекара няколко минути в изучаване на картата на града, после закрачи из стаята, стиснал телефона си в ръка, в очакване Мърдок да му позвъни, както бе обещал. Но телефонът мълчеше.

Майната му! Той изхвръкна от стаята си и почти тичешком слезе в бара на хотела. Заведението беше празно, ако не се броеше сбръчканият стар барман. Бен придърпа едно високо столче и запали първата цигара от кутията, която си бе купил на летището. Една голяма ледена бира му се струваше по-разумен избор в задушаващата жега от двоен скоч. Той се подпря с лакти на бара, като отпиваше от бирата си и наблюдаваше дима от цигарата, който бавно се къдреше нагоре в неподвижния въздух. Рамото още го болеше. Монтана му се струваше част от друг свят. Заедно с Алекс.

В пет и две минути телефонът най-после иззвъня.

— Хоуп? Тук е Калахан. Пиши!

Бен извади от джоба си малък бележник и писалка.

— Слушам.

Калахан му продиктува буква по буква някакъв адрес в Йерусалим.

— Намира се в стария град, в югозападния край на Еврейския квартал — каза той. — Срещата е в 18:30 часа твое време.

— С кого ще се срещам?

— С човек, притежаващ информация. Той ще ти предостави всичко, от което имаш нужда.

— От твоите ли е?

— Да кажем, че е някой, който държи оперативна квартира.

— Спящ агент?

— Предпочитаме да ги наричаме активи на Управлението.

— И какво ще получа от твоя актив?

— Ти май ще се окажеш прав — продължи Калахан. — Налице е важна и поверителна информация, която трябва да ти бъде предадена. Готви се нещо голямо. Смятаме, че обектът е изяснен. Но най-добре е да го чуеш от нашия човек.

— Много бързо се справихте — каза Бен.

— Да, така е, нещата се задвижиха — каза Калахан. — Благодарение донякъде и на теб — добави с неохота той.

— Как се казва човекът?

— Няма значение. Ще те очаква. — В гласа на Калахан се долавяше нетърпение. — Знам, че може да ти се стори нарушение на процедурата, но не е нужно да знаеш името му. Просто тръгвай. Разчитаме на теб.

— Нещо ново за Слейтър?

— Работим по въпроса. Остави Слейтър на нас. За теб случаят е приключен.

— А Зоуи?

— Нали се разбрахме! Сега отивам да я взема от дома на Фиоранте и ще я кача на самолета за Англия.

— Ще проверя дали се е прибрала.

— Нямам нищо против, приятел. И така… Хоуп?

— Какво има?

— На добър час — каза Калахан и затвори.

Бен прибра телефона и допи бирата си. По всичко личеше, че митарствата му по света отиваха към своя край. Той се надяваше само контактът на Калахан да си струва усилието.

Излезе от хотела под жарещото следобедно слънце и взе такси за стария град. До срещата оставаше повече от час, но поне тук времето минаваше бързо.

Влезе в стария град през Дамаската порта сред невъобразимо меле от туристи, улични търговци, купувачи, чейнчаджии, просяци и момчета с колички, натоварени с какви ли не боклуци. По струпаните една до друга сергии се продаваше всичко, от храна, вестници и израелски газирани напитки, изстудени върху огромни късове лед, до фалшиви дънкови облекла и електроуреди. Сред тълпата наперено пристъпваха разчет израелски войници с маслинени униформи, разкопчани на врата, тъмни очила и автоматични карабини „Галил“ с монтирани под цевта гранатомети, заредени и сложени на предпазител. Добре дошли в Йерусалим!

Потънал в мисли, известно време Бен обикаля из лабиринта от тесни улички и облени в слънце площадчета, съставляващи стария град — едно място, където буквално всяка педя земя беше пропита с хилядолетна история.

В един момент той се улови, че върви по стъпките на милионите християнски поклонници, които всяка година извървяваха Виа Долороса — пътя на болката, по който Исус бе влачил кръста си към Голгота. Постепенно стигна до сърцето на Християнския квартал. Спря, заслони очи срещу слънцето и вдигна поглед към внушителната постройка, която познаваше от следването си.

Църквата на Божи гроб. Една от най-свещените реликви за християнския свят, изградена на мястото, където Христос бе погребан и възкръснал. Древната зидария беше издълбана през вековете от хилядите поклонници, дошли от другия край на света, за да се молят тук, и опитали се да увековечат присъствието си с драскулки в камъка.

И днес както винаги църквата привличаше посетители. Тълпи западни туристи влизаха и излизаха през сводестия портал в безкрайна процесия от ярки тениски и шорти, въоръжени с пътеводители и фотоапарати, зяпнали в изумление хилядолетната архитектура. Във въздуха се носеше аромат на лосиони против изгаряне, от каменните стени отекваше глъчка; повечето от гласовете бяха на американци.

Бен ги наблюдаваше и се питаше: защо са тук тези хора? Дали са обикновени туристи, пропътували хиляди километри, за да се фотографират пред една стара сграда? Или може би за част от тях имаше някаква по-дълбока религиозна мотивация? Колко ли бяха дошли, за да се отдадат на размисъл за апокалиптичните събития, които вярваха, че ще сполетят човечеството още през време на собствения им живот, за да отдадат почит на мястото, откъдето бе започнало всичко и където щеше да завърши?

Но дори някои от тях да си го мислеха, това не ги превръщаше автоматично в безумни подпалвачи на войни. Милионите вярващи евангелисти, чиято колективна подкрепа позволяваше на хора като Клейтън Клийвър да заживеят в охолство или подтикваше далеч по-мрачни сили към разпалване на война, едва ли се досещаха, че с вярата им се злоупотребява по такъв извратен начин. В огромното си мнозинство те не можеха дори да си представят как библейското пророчество може да бъде използвано като средство за домогване до властта или съсипване на живота на невинни хора.

Но така ли беше? Бен прехвърли в съзнанието си някои събития от човешката история. Трябваше ли изобщо да се изненадва, че шепа властни цинични индивиди бяха в състояние да се възползват от чистата вяра на мнозинството? Нима хората с власт не го бяха правили още от зората на цивилизацията?

Бен погледна часовника си. Наближаваше шест и петнайсет. Време беше да се яви на срещата. Той извади от джоба си листчето, на което бе записал адреса, и в една странична уличка откри свободно такси — друг очукан бял мерцедес като онзи, който го бе откарал в хотела. Показа адреса на шофьора, човекът кимна, Бен се качи в колата и потеглиха.

След броени минути щеше да знае какво се готви. Оставаше само да измисли начин, за да го предотврати.