Скот Мариани
Пророчеството (51)

51

Цяла сутрин Зоуи бе бродила безцелно из стаите, обзета от скука и апатия. След дългото пленничество тя бе жадна за приключения и ненавиждаше принудителното бездействие.

През прозореца видя Айра в заграждението за коне на стотина метра от къщата. Обучаваше млад жребец — същия, който бе изкълчил глезена на Райли. По ясното синьо небе не се виждаше нито един облак, високата трева в ливадите се полюшваше плавно на вятъра. Изведнъж на Зоуи й се прииска да излезе навън и да заговори Айра. Младежът беше неустоимо привлекателен. Харесваше й грациозната му, излъчваща сила походка, атлетичното телосложение, бронзовият загар на лицето. Тя си представи допира на кожата му и се усмихна на себе си.

Бен й бе казал да не си подава носа навън, спомни си тя. Майната му на Бен! За каква я мислеше той, за глупачка? Та тя щеше да чуе шума на хеликоптера дълго преди да го види или онези отгоре да я забележат. Беше й писнало да я третират като дете.

Тя се запъти към оградата; слънчевите лъчи галеха страните й, лекият ветрец развя косата й. Айра я забеляза отдалеч, докато се приближаваше към него с широка усмивка.

— Здрасти, аз съм Зоуи. Ти сигурно си Айра.

Айра скочи от коня, обърса ръце в джинсите си и я пресрещна до оградата.

— Приятно ми е, Зоуи.

Зоуи обичаше флирта и беше голяма кокетка. Айра бързо й влезе в тона — в края на краищата симпатични млади блондинки не се отбиваха всеки ден по тези места. След минути те вече се шегуваха и се заливаха от смях като стари приятели, гледаха се влюбено в очите, докосваха се, уж неволно, но тя беше видимо по-активната страна. Айра беше леко смутен от ухажването й, но по погледа му тя разбираше, че принудителният й престой в тия пущинаци би могъл да си има и добрите страни.

— Обичаш ли да яздиш? — попита я той.

— Яздя, и още как! Само че никога не съм ползвала американско седло.

— Много е лесно — каза той. — Прилича на кресло. Искаш ли да пробваш?

— Ще ме повдигнеш ли?

Тя прескочи оградата и Айра й помогна да се качи на седлото. Допирът на силите му пръсти по бедрото й беше приятно възбуждащ. Той бе успял да укроти жребеца, който реагираше покорно на командите й, докато се разходиха из заграденото пространство. След като му посвикна, тя го пришпори в тръс.

— Не се повдигай — извика й Айра. — Дупето плътно на седлото. Движи се в ритъм с него!

Тя бързо овладя техниката, после размаха свободния край на поводите, за да го подкара в раван. Айра застана в средата на заграденото пространство, а тя описваше широки кръгове около него, с развяна от вятъра коса, докато копитата на коня вдигаха малки облачета прах.

— Страхотно! — почти извика тя, но нещо в погледа на Айра я накара да извърне глава. От устата й излезе тих вик на ужас. Конят се дръпна уплашено и за малко не я хвърли на земята.

Сянката мина над главата й.

Хеликоптерът се бе появил откъм посоката на слънцето и прелетя над фермата, с наведен напред нос и глух тътен на двигателите.

Жребецът се изправи на задните си крака и Зоуи за миг се усети как лети, преди да падне по гръб в прахоляка. Айра тичаше към нея с разширени от ужас очи, черният хеликоптер се приближаваше бавно и неумолимо, като гладна акула; грохотът на двигателите изпълваше пространството, въздушната струя от витлата вдигаше вихрушки от прах и бучки пръст. Зоуи се вдигна панически на крака. Червената точка на лазерен прицел премина като мълния през тялото й. Тя изпищя. Обезумял, жребецът скачаше и риташе във въздуха.

Изведнъж картечен откос изплющя в пръстта.

Айра сграбчи Зоуи за ръката и я повлече през ливадата към къщата. Мъжът с автоматичната карабина, заел позиция отстрани върху ската на хеликоптера, пусна още един дълъг откос; куршумите вдигаха прах и камъчета по следите им. Докато тичаше с препъване колкото я държаха силите, Зоуи се извърна през рамо. Очите й срещнала погледа на онзи мъж, когото се бе надявала никога повече да не види през живота си.

Джоунс й се ухили над мерника на автоматичната карабина М-16. После отново натисна спусъка; пушката се затресе в ръцете му. Не бързаше да я убива, наслаждаваше се на момента. Когато се просна по очи, сърцето му подскочи от радост. Ала онзи индианец й помогна да стане и Джоунс разбра, че просто се е спънала.

Той извика на пилота да задържи машината на място и отново вдигна карабината за стрелба. Но междувременно двете му мишени се бяха добрали до къщата и се скриха в нея. Той изруга и пусна пореден откос. Стъклата на прозорците се пръснаха на сол, във въздуха се разхвърчаха трески.

Вътре Айра влачеше Зоуи по пода, като я прикриваше с тялото си. Около тях летяха късчета стъкло. Завесите се развяваха, накъсани на парцали от картечните откоси. Куршуми проникваха през стените и се забиваха в дъските на пода. Зоуи пищеше.

Бен и Алекс излязоха тичешком от хамбара и видяха хеликоптера, който в този момент кръжеше на 5–6 метра над ливадата. Бен извади беретата от задния си джоб и я насочи към него, но пилотът го бе забелязал и извърна машината с носа към тях; ските почти допираха земята.

Още в първия миг Бен разпозна мъжа с карабината. Без да се колебае, той откри огън. Джоунс мигновено се дръпна навътре и се скри в кабината, докато Бен произведе серия от двойни изстрели, които надупчиха корпуса. Хеликоптерът зави рязко на една страна и се заиздига стръмно нагоре. Двигателите ревяха оглушително. Бен насочи още два-три изстрела отдолу в корема на машината, но деветмилиметровите куршуми не бяха в състояние да причинят особени щети. Той изруга от безсилен гняв.

Бен и Алекс побягнаха към къщата, докато хеликоптерът се отдалечаваше от полесражението. Бен изкачи тежко стъпалата отпред и блъсна вратата. Видя Айра, който лежеше на пода, закрил Зоуи с тяло то си.

— Има ли пострадали? — извика той.

Айра поклати глава, после, зашеметен, се надигна и подаде ръка на Зоуи да се изправи.

В този момент влезе Райли; краката му трепереха, очите му бяха изцъклени от уплаха, ръцете му стискаха големокалибрена гладкоцевна пушка „Итака“.

След нападението в къщата настана мъртвешка тишина; във въздуха се стелеше прах. Айра поведе разплаканата Зоуи към горния етаж, докато Райли оглеждаше съсипаната си кухня и псуваше гръмогласно, без да изпуска гладкоцевната пушка от ръцете си.

Бен излезе навън, следван от Алекс. Той дълго се взира с присвити очи в хоризонта.

— Беше Джоунс. Той ще се върне.

— И ще доведе цяла армия със себе си — добави Алекс. — До няколко часа са тук. Трябва да се махаме.

— Виж дали можеш да монтираш стартера на другия пикап.

— Чакай, къде отиваш?

Но Бен бе влязъл вече в къщата.

— Райли, искам да те питам дали нямаш още някаква пушка.

Старецът го изгледа. В очите му проблесна пламъче, сякаш нещо отдавна задрямало се събуждаше за живот. Той изръмжа и направи знак на Бен да го последва. Закуцука по коридора и бутна някаква врата, зад която дървено стълбище водеше към порутеното мазе. На скована от дъски полица на стената се виждаше карабина. Беше компактна и изящна, с орехов приклад и тънка цев от синкава стомана. Старецът я свали и я подаде на Бен, без да каже дума.

Бен я огледа. Беше „Марлин“, .22-калиброва, с лост за зареждане под приклада. По-добре от нищо, но ставаше главно за лов на зайци или катерички.

Райли видя изражението му и се усмихна дяволито.

— Знам какво си мислиш, синко. Трябва ти някакво по-тежко желязо.

Бен не отговори.

— Чакай да ти покажа още нещо. — Старецът закуцука в полумрака към дъното на мазето, където се виждаха натрупани на купчина изпочупени мебели и сандъци, покрити с паяжини и дебел слой прах. Той се зае да разчиства боклуците, като пухтеше и дишаше тежко. Наведе се и с усилие придърпа голям стар сандък. — Не съм го отварял, откакто се върнах от Корея. Нямах желание да го виждам повече. Но ако вярваш в съдбата, сега чак разбирам защо си струваше да го домъкна от другия край на света.

В сандъка имаше талаш и стари смачкани вестници. Райли ги загреба с шепи и ги изсипа на пода. Отдолу се показа нещо, увито в зебло. Беше намазано отвсякъде с грес и миришеше силно на оръжейна смазка. Райли хвана единия край на зеблото и го разви.

— Ето я — каза той. — Аз вече едва ли имам сили да я повдигна. Но навремето добра работа свърших с нея.

Бен примигна.

— Но това е картечница „Браунинг“!

Беше виждал такава само веднъж преди — макар да се водеше „лека“ картечница, беше всъщност доста тежка, изработена изцяло от сива стомана и импрегнирано дърво, с метални мерни прибори — реликва от една отминала епоха, свалена от въоръжение още през 60-те години на двайсети век и нямаща нищо общо с модерните композитни сплави, полимери, лазерни прицели и оптика за нощно виждане. Мястото й беше в музея, само дето… изглеждаше чисто нова!

Бен се пресегна и вдигна картечницата. Огледа я отвсякъде. Беше в перфектно състояние, в цевта нямаше и прашинка ръжда, добре смазаният механизъм работеше плавно и гладко. Дори брезентовият ремък беше като нов. Пълнителят беше дълъг и извит, а отдолу в сандъка се виждаха още пет такива.

Райли се усмихна.

— Това е специална версия за стрелба по нисколетящи въздушни цели — каза той. — Сваляхме самолети с тия хубавици.

Той пристъпи още по-навътре в задръстеното с вехтории мазе, като разритваше боклука. Наведе се и с пъшкане извлече тежка ламаринена кутия за боеприпаси. Беше маслиненозелена, леко ръждясала по ръбовете, от едната страна имаше поолющен надпис с жълти букви.

Райли освободи металните закопчалки и капакът се отвори със скърцане. Патроните вътре грееха с матов месингов блясък. Бяха .308 калибър, с големи, плавно изтъняващи напред гилзи, грижливо наредени в дървени подложки; в кутията сигурно имаше поне хиляда. Бяха на повече от половин век, но капсите им лъщяха.

— Тук имаш всичко необходимо за една малка война, синко.

— Войната бездруго не ни мърда — отвърна Бен. После свали празния пълнител от картечницата и започна да го зарежда с патрони.

Старецът го наблюдаваше и кимаше одобрително.

— Ти ми приличаш на военен — подхвърли той. — Кажи ми, че съм прав.

Бен кимна.

— Бях някога.

— Къде си служил?

— В специалните части. На Британската армия.

— Май съм чувал за вас. Антитерористични операции, а? Обсадата на иранското посолство в Лондон?

— Било е десет години по-рано — отвърна Бен. — Аз съм служил в Залива. В Афганистан, в Африка… Секретни операции. Неща, за които не ти трябва да знаеш. А също и на мен.

Райли изпръхтя.

— Секретни, викаш. Гадна история.

— Именно. Вършехме мръсната работа на костюмирани плужеци, които си приписваха заслугите, за да си оплетат тяхната кошница. Никога вече!

— Днес някакви такива костюмари май са ни погнали.

— Горе-долу от същата порода са — съгласи се Бен. — Само че са погнали само мен, Райли. Ще ти бъда благодарен, ако стоиш настрана и не се намесваш.

Райли плю.

— Ще видим, синко. Аз от петдесет години воювам с тази скапана държава. А пък ти ми спаси живота. Трябва да ти върна услугата, няма как иначе.

— Това са много лоши хора!

— Ми че аз да не съм ангел? Може да съм дърт, ама ако потрябва, ще им наритам задниците.

Бен кимна с благодарност.

— Ще ми трябват и някои други неща — каза той.