Скот Мариани
Пророчеството (29)

29

Ден петнайсети

Имението на преподобния пастор Клийвър се намираше на петнайсетина километра западно от Савана. С напредването на деня и отдалечаването от брега на океана въздухът в Джорджия ставаше все по-влажен и душен. Пейзажът беше равен и живописен, от двете страни на автомагистралата във всички посоки, докъдето стигаше погледът, се простираха дъбови гори.

Специално поставените указателни табелки за турнира по стрелба отведоха Бен на около три километра встрани от главния път по частно шосе, по което се виждаха и други коли, пътуващи в същата посока. След един завой той се озова насред широка поляна, по която бяха паркирали стотици автомобили. Намери свободно място и слезе от колата под палещите лъчи на слънцето, като преметна брезентовата си чанта през рамо.

Мис Вейл бе отпътувала от резиденцията още рано сутринта с управляваната от шофьор лимузина, сияеща от радостно вълнение, за да се заеме с организацията на това специално благотворително събитие. До тръгването си тя бе до такава степен погълната от телефонни разговори и уточняване на последни подробности, че Бен не бе имал възможност да я разпита по-подробно за спонсорската инициатива, която беше споменала. Той се огледа и забеляза величествения бял линкълн континентал в единия край на поляната.

Имението на Клийвър сигурно е огромно, каза си Бен. Само поляната, отредена за паркинг на участниците, беше не по-малко от петнайсетина декара. Тълпите зрители се отправяха към една съседна, няколко пъти по-голяма поляна, където бяха разпънати тенти и сергии; поне две хиляди души се разхождаха, ядяха и пиеха, разговаряха и се смееха под яркото слънце. Ако се съдеше по многобройните жени и деца, събитието беше планирано като семейна забава.

Медийното присъствие също бе подобаващо осигурено. До входа към основната поляна бяха паркирани ванове със сателитни антени, навсякъде се виждаха телевизионни екипи с камери. В центъра на поляната беше разпъната огромна тента с логото на фондация „Огъста Вейл“. Амбулантни търговци предлагаха картонени чинии, отрупани с пържено пиле, варена царевица, хамбургери и пържени картофи. На специален щанд хора от Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия раздаваха листовки с изисквания за безопасност. Продаваха се пушки, патрони, книги и списания, предпазни наушници и тапи за уши, както и такова многообразие на принадлежности за лов и спортна стрелба, каквото Бен никога преди не бе виждал на едно място.

Той се приближи до оградата и с ръка на челото, закривайки очите си от яркото слънце, огледа самия полигон за стрелба. Беше впечатляващо съоръжение — огромно пространство, разчистено между дърветата, по което бяха поставени мишени с обозначени разстояния от 100, 500 и 1000 метра. В далечния край беше струпан грамаден земен насип, за да спира заблудените куршуми, които иначе сигурно биха попаднали някъде в съседния щат. Местата за зрители бяха заградени с въжета, а огневите позиции за състезателите бяха оборудвани с постелки и опори за пушките. Имаше дори и детско стрелбище, където инструктори от Националната асоциация показваха на деца основни умения и изисквания за безопасност при стрелба с малокалибрени оръжия за начинаещи.

От графика на турнира, закачен на стълб близо до съдийската ложа, Бен видя, че състезанията с малокалибрени пушки вече бяха приключили; имената на победителите бяха изписани на черна дъска малко встрани. Основното събитие обаче, привлякло интереса на огромното множество, тепърва предстоеше: открит турнир с карабини стандартен калибър. На огневата позиция неколцина състезатели вече подготвяха оръжията си.

Ала всичко това ни най-малко не вълнуваше Бен. Той бе дошъл, за да спипа насаме Клейтън Клийвър и да изтръгне истината от него.

В общи линии Бен беше подготвил стратегията си. Обичаше простите планове, а сегашният се отличаваше с особена простота. Ако Клийвър не си признаеше веднага, той щеше да го смачка от бой, докато не изплюе всичко за Зоуи Бредбъри — какво й бяха сторили, къде се намираше понастоящем. Независимо дали беше жива или мъртва, съдбата на Клийвър беше решена. Той имаше да плаща и за Чарли. След като преценеше, че Клийвър повече не му е нужен, Бен щеше да го закара в гъсталаците наблизо и да му пръсне черепа. Да го остави да си лежи, докато го открият или изгние. После щеше да се върне в Англия и за пореден път да започне живота си отначало.

И сега той се оглеждаше и се питаше къде ли се е дянал Клийвър. В далечината се виждаше къщата му — огромно здание в колониален стил, с веранди и колонади, което блестеше с ослепителна белота между дърветата. Юмруците му се свиха от ярост; за момент му се прииска да нахълта в дома му и да го извлече навън.

И тогава го забеляза. Ама разбира се. Както можеше да се очаква, Клийвър беше при медиите. Застанал пред тентата на фондация „Вейл“, заобиколен от глутница репортери с камери и фотоапарати, той стискаше и разтърсваше десетки ръце, а лицето му бе застинало в широка усмивка. Мис Вейл също беше там, грациозна и елегантна както винаги, като се грижеше за гостите и възлагаше задачи на безбройните си помощници. Когато Бен се приближи, тя го забеляза и му махна. Той й се усмихна и отвърна на поздрава й.

Докато крачеше към тентата, Бен видя как Клийвър също го забеляза. Изведнъж преподобният си намери спешна работа другаде, обърна се и се смеси с тълпата.

— Няма да ми избягаш — промърмори през зъби Бен.

Мис Вейл го хвана под ръка.

— Не е ли чудесно! Погледни само колко много хора… — Тя сияеше от радост. — Ела, искам да те запозная с един човек.

Тя се обърна към две от помощничките си — набита матрона с рижа коса, която разговаряше с дребничка, но много привлекателна двайсетинагодишна японка.

— Хариет, къде е малкият Карл? — попита припряно мис Вейл. — Вече е дванайсет без четвърт. След петнайсет минути започваме.

— Мисля, че току-що пристигна — отвърна рижата.

— Нещо се прави на важен. Ще трябва да го смъмря.

Японката улови погледа на Бен и му се усмихна.

— Да отидем да го посрещнем! — изкомандва мис Вейл.

Цялата група се запъти към паркинга. Отпред вървяха Хариет и старата дама, погълнати в разговор. Бен ги последва, придружен от японката.

— Аз съм Меги — каза момичето. — Много ми е приятно.

— Бен — отвърна той. — Във фондация „Вейл“ ли работите?

Тя кимна.

— Мис Вейл ни разказа всичко за вас.

— Така ли? А кой е този Карл, с когото ще ме запознава?

— Едно от протежетата й — отвърна Меги. — Фондацията помага на много деца от семейства в неравностойно положение да завършат колеж. Целта е да им се оказва съдействие и подкрепа, докато си стъпят на краката. Карл Ривърс е едва на деветнайсет, но вече е шампион по стрелба с пушка. Фондацията заплаща обучението му, като се надяваме един ден да представлява Съединените щати на олимпийски игри.

— Много впечатляващо — каза Бен.

— За тазгодишния турнир мис Вейл е организирала специално благотворително събитие. Направи лично дарение от сто хиляди долара, като успя да убеди и мнозина от заможните си познати да го подкрепят. Днес Карл ще се състезава срещу професионални стрелци от четири щата, но ние се надяваме на успех. Ако победи в категорията си, ще съберем над половин милион долара за болницата. Много е важно за нас.

— Мис Вейл ми спомена за детското крило — каза Бен.

Меги кимна тържествено.

— Тъжна история…

Стигнаха до паркинга, където близо до огневите позиции имаше заградено пространство само за състезатели.

— Ето го! — каза Меги.

Бен погледна в указаната посока. До очукан стар понтиак бе застанал чернокож младеж. Беше довел със себе си и приятел — хилав бял дългуч със скъсани на коленете джинси и очила с такива дебели стъкла, че очите му изглеждаха неестествено големи, като на някое насекомо. Приятелят тъкмо бе извадил от багажника на колата дълга черна кутия с пушка.

— Предполагам, че Карл Ривърс не е момчето с очилата — подхвърли Бен.

Меги се засмя.

— Не, това е Анди. Не вярвам от него да излезе голям стрелец.

Увлечен в разговор с приятеля си, Карл не забеляза приближаването им. Той се бе подпрял с дясната си ръка на колата и наблюдаваше Анди, който положи кутията с пушката на тревата пред него. Сигурно си говореха нещо смешно, защото внезапно Карл отметна глава назад и гърлено се засмя. Анди също се смееше, огромните му очи зад дебелите стъкла бяха шеговито присвити. После той се пресегна и захлопна капака на багажника, точно върху пръстите на Карл.

Изведнъж смехът на Карл се превърна в писък. Той притисна ранената си ръка между коленете и заподскача на място.

Мис Вейл притича до него.

— Мило дете, дай да видя!

— По дяволите, какво стана?! — извика разтревожена Меги.

Лицето на Карл беше изкривено от болка. Бен огледа пораженията по ръката му. Първите три пръста бяха смазани и кървяха.

— Можеш ли да ги свиеш? — попита той.

Карл се опита, но изстена.

— Може би са счупени — каза Бен.

— Наблизо има палатка за първа помощ — каза мис Вейл, като хвърли гневен поглед на Анди, който стоеше наблизо и притеснено хапеше долната си устна. — Там ще прегледат ръката ти, но ми се струва, че трябва да те види и лекар.

— Тя е права — каза Бен.

— Ама нали днес трябва да стрелям! — протестира Карл.

Точно в този момент по високоговорителите обявиха, че турнирът за карабини стандартен калибър ще започне след броени минути, като подканиха участниците да заемат местата си на огневите позиции.

Бен и останалите придружиха Карл до палатката, където една сестра прегледа пръстите му, бинтова ги и го посъветва възможно най-бързо да отиде в болница за рентгенови снимки.

— Не мога, трябва да стрелям! — протестира отново той.

— С тези пръсти не можеш да стреляш — каза строго сестрата. — Освен ако не се научиш да дърпаш спусъка с лявата ръка. Така че, синко, забрави тая работа.

Карл излезе от палатката почти разплакан от болка и безсилен гняв и всички закрачиха обратно към колата. Анди тътреше крака най-отзад, обзет от разкаяние и пълен с всевъзможни безполезни идеи. Мис Вейл запази самообладание, но по очите й си личеше колко е разочарована.

— Важното е да отидеш в болница да оправят ръката ти — каза тя.

— Ами парите? — извика Карл. — Ами благотворителната акция?

— Нищо не може да се направи, дете — каза примирено тя. — Ще се опитаме да го организираме наново догодина.

— Дали пък някой не може да се яви от негово име? — попита Хариет. — Например приятелят му?

— Анди не може да уцели къща от пет метра — промърмори Карл и ядно подритна едно камъче.

Откъм огневите позиции затрещяха изстрели — състезателите се упражняваха, като същевременно коригираха мерниците на пушките си.

— Ето, започват! — изохка Карл.

— Може би аз бих могъл да помогна — каза внезапно Бен.

Карл се извърна и го изгледа.

— Ти, Бенедикт? — попита мис Вейл учудено. — Умееш ли да стреляш?

— Стрелял съм малко навремето.

Бяха наближили понтиака. Кутията с пушката лежеше на тревата, както бе извадена от багажника, и Бен пристъпи към нея.

— Полигонът е разчетен за дистанции до хиляда метра — каза Карл. — Имаш ли представа как изглежда мишена от такова разстояние?

— Имам известна представа — кимна Бен.

— Ако искаш да опиташ, не възразявам — каза Карл. — Можеш да ползваш моята пушка. Но имай предвид, че ще се изправиш срещу хора като Реймънд Хигинс. А също и Били Лий Джонсън от Алабама. Били Лий е бивш инструктор по стрелба, обучавал е снайперисти в морската пехота. Това са стрелци от световна класа. Направо ще те прегазят.

Бен свали торбата от рамото си и я пусна на тревата. Коленичи до кутията с пушката и щракна закопчалките.

— Я да видим сега какво има тук — каза той.