Скот Мариани
Пророчеството (57)

57

Шейди Оук, окръг Феърфакс, Вирджиния

23:30 ч.

Служебната кола спря пред белосаната къщурка на Алекс в това заспало градче, разположено на някакви си десетина километра от седалището на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Алекс и Зоуи слязоха от задните врати и двама агенти ги придружиха през малкото дворче до входа на къщата. Улицата беше пуста и притихнала. Алекс отключи вратата и агентите влязоха вътре, за да огледат. Всичко беше на мястото си. Двамата се върнаха да чакат в колата заедно с шофьора. След няколко часа с друга кола щяха да пристигнат нови трима агенти, за да ги сменят.

Алекс въведе Зоуи в просторния разчупен хол.

— Чувствай се като у дома си — каза тя, като светна лампионите.

Къщата беше изстинала и имаше вид, сякаш в нея не живееше никой. Алекс запали газовата камина. Нагревателните елементи мигом започнаха да излъчват топлина. Провери телефонния си секретар. Нямаше съобщения. Живот в служба на Управлението.

Зоуи се стовари на коженото канапе, като търкаше очи.

— Имаш изтощен вид — каза Алекс. — Мисля, че едно питие ще се отрази добре и на двете ни.

Тя отиде в спретнатата кухня и свали бутилка червено вино от полицата. Отвори я и наля по една голяма чаша. Зоуи прие своята с благодарност.

— Ами… това е положението — каза Алекс.

Зоуи се усмихна.

— Това е положението — повтори тя.

— Ама какво преживяхме, а?

Зоуи кимна.

— Чак не ми се мисли! Толкова особено се чувствам, че най-после съм на свобода. Нямам търпение да се прибера у дома.

— Твоите родители ще се радват да те видят — каза Алекс.

— Може би.

— Ще приготвя нещо за вечеря. Обичаш ли пица?

— Каквото дадеш.

— Сега се сетих, че си вегетарианка. В пицата има пеперони и аншоа. Искаш ли да ги махна от твоята половина?

— Остави ги — отвърна Зоуи. — Сега бих могла и кучешка храна да ям.

В този момент телефонът иззвъня и Алекс натисна бутона за високоговорителя.

— Всичко е уредено — чу се плътният глас на Мърдок. — Мис Бредбъри има резервация за редовен полет до Лондон утре преди обяд от летище „Арлингтън“. Калахан ще мине да я вземе към десет, за да я закара до летището.

— Разбрано — отвърна Алекс.

— После искам да си вземеш малко отпуск — продължи Мърдок. — Доста нещо ти мина през главата.

Алекс му благодари и разговорът приключи.

Постепенно Зоуи се стопли и се отпусна на коженото канапе срещу камината. Свали пуловера си и го хвърли на пода.

— Май излизаш в почивка — подхвърли тя.

— Добре ще ми дойде, уверявам те!

Алекс се върна в кухнята и извади пицата от фризера. Пъхна я в микровълновата фурна и след няколко минути двете седяха на кленовия барплот, хапваха пица и я прокарваха с вино.

— Много уютна къщичка — каза Зоуи.

— Върши ми работа. Практична и удобна. Аз и бездруго рядко се вясвам тук, така че ми стига.

— Сама живееш, така ли?

— Сам-самичка на света.

— Нямаш ли си гадже?

— Нямам време за гаджета.

Зоуи пресуши чашата си и я остави на плота. По устните й пробяга усмивка.

— Ама си падаш по Бен, а?

Алекс тъкмо бе вдигнала бутилката, за да долее чашите. Ръката й застина във въздуха.

— Толкова ли си личи?

— Доста.

Алекс въздъхна. Повдигна вежди.

— И за таен агент не ставам значи.

— И той те харесва.

Алекс не отговори.

— Но ми се струва, че по мен не си пада много — намръщи се Зоуи и отпи от виното си.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Не му се сърдя. Държах се безобразно. И то не само с него, а с много хора.

— Била си под напрежение.

Зоуи поклати глава.

— Нищо не ме оправдава. Искам да знаеш, че наистина съжалявам за стореното, за неприятностите, които причиних на всички.

Алекс се усмихна и я потупа по ръката.

— Всичко свърши — каза тя. Само че всеки момент може да започне Трета световна война, добави наум. — Във всеки случай за теб вече всичко приключи.

— С Бен ще се виждате ли пак?

— Не знам. Надявам се. Може би.

— Ако го видиш, би ли му предала нещо от мен?

— Разбира се.

— Кажи му, че не съм искала приятелят му… да му се случи… онова, което стана… Не съм искала никой да пострада. Беше просто глупав номер. Изобщо не помислих за последствията.

— Ще му предам, не се тревожи — усмихна се Алекс.

Известно време Зоуи остана загледана в една точка някъде в пространството.

— Толкова съжалявам за Никос — прошепна тя. — Той е мъртъв. — Тя подсмръкна. — Пък и Скив. Горкият, с тези крака… Не го заслужаваше.

— Не, наистина не го е заслужавал.

— Аз ще се променя — каза Зоуи. — Оттук нататък нещата ще са съвсем различни. Време ми е да порасна.

— Защо не си отворим още една бутилка? — предложи Алекс.