Скот Мариани
Пророчеството (23)

23

Джорджия, САЩ

Ден тринайсети

В Джорджия не беше много по-горещо, отколкото в Корфу, но пък беше поне два пъти по-влажно. Петнайсет минути след като Бен слезе от самолета на международното летище „Хартсфийлд-Джаксън“ край Атланта, ризата му бе залепнала от пот.

Той свери часовника си по местното време. Благодарение на часовата разлика бе пристигнал в Атланта приблизително по същото време, по което бе излетял от Атина, и слънцето беше високо в небето. На летището той нае голям сребрист крайслер и пое по дългия път към Савана със свалени прозорци.

Пристигна в късния следобед. Савана беше богато озеленен град, с разкошни сгради в колониален стил, които имаха вид, сякаш тук Гражданската война изобщо не бе започвала. Първото, което Бен предприе, бе да позвъни на номера от визитката на Стив Макклъски, но чу само автоматично съобщение, че линията е прекъсната. На картичката нямаше номер на стационарен телефон, а в указателя не фигурираше Стив Макклъски, адвокат. Но Бен поне имаше адреса. Той направи справка с картата на града, обърна големия крайслер в нужната посока и даде газ.

Откри сградата, в която се помещаваше Макклъски, някъде в покрайнините на града, далеч от достолепните стари къщи, заобиколени от пищна зеленина. Очаквал бе да види нещо, което повече да прилича на адвокатска кантора — било то модерен билдинг със стъклени стени или пък някоя от онези елегантни къщи в колониален стил с колони и парадно стълбище — но вместо това се озова пред мизерна бръснарница, забита сред мрачна редица запуснати рушащи се сгради. Отвън имаше малък буренясал паркинг. Погледна още веднъж картичката, която носеше в джоба си. Адресът беше същият.

Когато бутна вратата на бръснарницата, над главата му издрънча пиринчено звънче. Вътре беше прохладно, климатикът работеше с пълна сила. Бен се огледа. Обзавеждането беше от 50-те години на миналия век, а двамата възрастни бръснари имаха вид, сякаш бяха поне от същата епоха. Единият подстригваше единствения клиент в заведението, докато другият бе кацнал като птица на високо столче и отпиваше бира от кутийка. Беше бял, прегърбен и сбръчкан като игуана. Някакъв младок с престилка премиташе нападалите по пода кичури коса.

Старецът с бирата забеляза новодошлия и се обърна към него.

— Какво ще обичате, господине? Подстригване или бръснене?

— Нито едно от двете — отвърна Бен. — Търся Стив Макклъски.

— Това ще да е наш Скив.

— На картичката пише Стив Макклъски.

Старецът кимна.

— Да де, същият. Скив Макклъски.

— Защо му викат така?

Бръснарят се ухили. Предните му зъби бяха изпадали.

— Ми кво да ви кажа, господине. Разправят, така си карал корвета, че все едно искал да рече: Скив ме къв съм готин! Ама така най-много един ден да го скиваме как го целуват студен, ако разбираш кво ти приказвам.

— На картичката пише също, че тук се намира кантората му.

— Ей я там! — Бръснарят посочи с костелив показалец към някаква врата в ъгъла, която до момента Бен не бе забелязал. — Нагоре по стълбите и свиваш вляво. Макар че, ако питаш мен, няма нищо да намериш.

— Благодаря — каза Бен и тръгна към вратата.

— Спестете си труда, господине. Наш Скив го няма там. — Бръснарят отново се ухили, разкривайки бледорозови венци. — Слушай кво ти разправям.

— А къде е тогава? Трябва да говоря с него.

И тримата се изсмяха.

— Нареди се на опашката — каза старецът. — Щото не си единственият, дето иска да говори със Скив. Мизерникът се измъкна, без да си плати наема. От две седмици не сме му виждали физиономията.

— Значи не знаете къде е?

— Боя се, че не мога да ти помогна по тая линия.

Бен идваше отдалеч, а нещата тук не започваха никак обещаващо.

— Е, благодаря все пак. — Бен пристъпи към изхода и бутна вратата. Звънчето над главата му отново издрънча. Той излезе навън под палещото слънце и тръгна към колата си, като натисна копчето на дистанционното. Отвори предната врата и тъкмо се канеше да се качи, когато чу зад себе си бързи стъпки.

Обърна се. Беше чиракът от бръснарницата, който тичаше след него с развята престилка, под която се подаваше избеляла тениска с портрет на Джими Хендрикс.

— Господине — извика той, — чакайте малко! — Младокът погледна крадешком през рамо, сякаш се боеше, че от бръснарницата го наблюдават. Сигурно се е измъкнал през задната врата, помисли си Бен.

Младежът изглеждаше притеснен, но изгарящ от желание да услужи. Каквото и да имаше да му каже, Бен бе готов да му повярва.

— Скив го е закъсал, господине.

— Нещо по-точно?

— Не знам със сигурност. Ама яко го е закъсал. Друго не мога да ви кажа. — Той помълча, после продължи: — Скив винаги се е държал добре с мен. Заемаше ми пари, когато имах нужда.

— Ако Скив наистина е закъсал, може би ще успея да му помогна — каза Бен. — Знаеш ли къде мога да го открия?

Младокът поклати глава.

— Не, но познавам един човек, който може би знае.

— Би ли му предал нещо от мен?

Хлапакът отново хвърли притеснен поглед през рамо. После погледна Бен в очите и кимна.

— Кажи му, че един приятел на Зоуи Бредбъри от Англия иска да разговаря със Скив. Кажи му, че е важно и спешно. Ще запомниш ли?

— Зоуи Бредбъри — повтори младежът.

— Скив ще се сети. Кажи му да се обади на този телефон. — Бен надраска номера на лист хартия и му го подаде заедно с двайсетдоларова банкнота. Младежът кимна още веднъж, обърна се и побягна.

След около час, докато Бен шофираше към центъра, оглеждайки се за хотел, телефонът върху таблото на колата избръмча.

— С кого разговарям? — попита мъжки глас, едновременно агресивен и уплашен.

Бен се подразни от тази безцеремонност, но премълча.

— Казвам се Бен Хоуп. А вие кой сте?

— Няма значение кой съм — тросна се мъжът. Явно беше много напрегнат. Назова някакъв бар близо до Хайнсвил, на няколко километра югозападно от Савана, и даде на Бен най-общи указания как да стигне дотам. — Ще те чакам довечера в седем и половина — добави той и затвори.

Срещите с непознати не бяха по вкуса на Бен, но в неговата професия често му се бе налагало да разговаря с хора, които се страхуваха да разкрият самоличността си. Опитът му показваше, че обикновено си струва да се ходи на такива срещи дори само като част от процеса на елиминиране на погрешни следи.

Той погледна часовника си. Трябваха му два часа, за да стигне до уговореното място. Обърна колата и пое на югозапад, в обратната посока на боядисаните в бяло къщи в колониален стил с техните безупречно поддържани сочно зелени ливади и тихи улички с тунели от дървета. Отби се в една крайпътна закусвалня и изпи четири чаши от най-доброто кафе, което бе опитвал извън Италия. После отново погледна часовника си, качи се в колата, закова стрелката на 100 км/ч. и пое към мястото на срещата.

Когато слезе от крайслера и закрачи към бара, отвътре думкаше музика, която се чуваше и през стените. Той бутна вратата и шумът го удари в лицето, примесен с непоносим задух и остра миризма на цигарен дим, бира и стотина потни тела. Огледа помещението. Над бара беше закачено знамето на Конфедерацията с две кръстосани саби. Келнерки на високи токове, с плитки джинсови шорти и скъсени до под гърдите тениски се провираха между масите. Върху нисък подиум бяха подредени на стойки електрически китари, комплект барабани и цяла планина от усилватели и колони в очакване на музикантите.

Бен си запробива път през тълпата според указанията, които му бе дал гласът по телефона. Между флипера и телефонната кабина имаше врата, която водеше към тъмно стълбище със скърцащи дървени стъпала. Той се изкачи и пое по мрачен, миришещ на мухъл коридор; музиката вече се чуваше изпод краката му, подът трепереше от плътния бас. Когато засвиреше оркестърът, сигурно щеше да се чува два пъти по-силно. Той стигна до една врата и почука.

— Влез! — чу се отвътре женски глас.

Бен отвори вратата и влезе в нещо като офис, но с доста запуснат вид. Вътре имаше бюро с дървен стол, празен библиотечен шкаф и високо изсъхнало растение в саксия, което сигурно не бе поливано от месеци.

Жената беше сама в стаята и стоеше до бюрото. Дребна и жилава, на ръст не повече от метър и петдесет и пет, трийсетинагодишна. Косата й беше изрусена, дълга и къдрава. Носеше ботуши с високи токове, плътно прилепнали джинси и велурено яке; през рамо на каишка бе преметнала тежка кожена чанта.

— Разговарях по телефона с някакъв мъж — каза Бен.

— Разговарял си със Скив — каза троснато тя.

— Къде е той? — Бен пристъпи крачка към нея.

— Не мърдай, господинчо! Аз задавам въпросите тук. — Ръката й се стрелна и измъкна грамаден револвер от чантата. Тя го хвана здраво с две ръце и го насочи към гърдите на Бен. Сухожилията на китките й изпъкнаха от тежестта.

— Е, добре, слушам внимателно — каза Бен. — Какво точно искаш да знаеш?

— За кого работиш?

— Кое те кара да мислиш, че работя за някого?

— Ако си от хората на Клийвър, жив няма да се измъкнеш оттук. — Заканата й прозвуча така, сякаш нямаше да се поколебае да я изпълни.

— Аз дори не знам кой е Клийвър.

— Да бе! — Тя се намръщи. — Ти откъде си всъщност?

— Не съм тукашен — каза Бен. — Виж, трябва наистина да говоря със Стив. Скив — поправи се той. — Или както там му викате. Много е спешно.

— По-полека! — Тя вдигна пистолета.

Бен не го изпускаше от очи. Огромен револвер, най-тежък калибър, от неръждаема стомана. С такива ловците стреляха по мечки гризли в Аляска. През отворите на барабана се виждаха тъпите носове на дебелите куршуми с кух връх. Диаметърът на дулото беше близо половин цол. Определено не беше оръжие за крехка жена като нея. Тя с усилие успяваше да го задържи в хоризонтално положение. Ако произведеше изстрел, откатът щеше да прекърши и двете й ръце като сламки.

— Не е твой, а? — попита Бен. — Допускам, че е на Скив.

Тя направи гримаса.

— Какво значение има на кого е! И аз мога да ти пръсна черепа с него. Като нищо ще го направя. Така че не се приближавай и се постарай да ти виждам ръцете.

— Скив е трябвало поне да ти покаже как се ползва, преди да те остави тук вместо дворно куче — каза Бен. — Ударникът не е запънат назад. Така няма да гръмне.

Тя погледна пистолета в ръцете си, после отново вдигна недоверчиво очи към Бен.

— Опитай се да дръпнеш спусъка — каза Бен, — и ще видиш, че нищо няма да се случи. Виждаш ли онова чукче там отзад? Трябва да го запънеш с палец.

Тя изпълни указанията.

— Докрай назад, докато щракне.

Двойното изщракване на смазания механизъм се чу отчетливо в настъпилата тишина. Големият барабан с пет патрона се завъртя на една страна и се застопори.

— Така — каза той. — Сега можеш да си спокойна, че ако се наложи, наистина ще ме застреляш. Но преди да го направиш, позволи ми да ти докажа, че не съм от хората на Клийвър. Който и да е въпросният Клийвър. Сега ще бръкна в джоба на сакото си. Не се плаши, не съм въоръжен. — Той извади паспорта си и го хвърли на бюрото. — Вътре има печат от граничните контролни служби на САЩ с днешна дата. Казвам се Бен Хоуп. По паспорт Бенедикт.

Тя протегна ръка, вдигна паспорта и го прелисти. Пистолетът в ръката й леко потрепери. Бен можеше без усилие да й го отнеме. Но той само стоеше и се усмихваше. Тя го погледна, после отново се загледа в паспорта.

— Сега вярваш ли ми?

Жената отпусна ръката си с пистолета. Чертите на лицето й се смекчиха, в очите й се четеше облекчение.

— Е, добре — каза накрая тя. — Вярвам ти.

— В такъв случай освободи ударника на револвера.

— Моля? Аха, добре. — Тя задържа чукчето с левия си палец и леко натисна спусъка, докато ударникът се смъкна надолу.

— Ти така и не ми каза името си — отбеляза Бен.

— Моли.

— Много ми е приятно, Моли.

— И така, какво търсиш в Джорджия, мистър Хоуп?

— Можеш да ми викаш Бен. Идвам от Европа, за да открия Зоуи Бредбъри.

— Не ми приличаш на човек, който си пада по такава уличница.

— Зоуи има проблеми.

Моли се изсмя.

— Тя самата е един жив проблем!

— Скив също има проблеми — продължи Бен. — Иначе едва ли щеше да ми навираш тая цев в лицето.

— Съжалявам. Трябва да бъда внимателна.

— Къде е той?

— Крие се от Клийвър.

— Ще ме заведеш ли при него? — попита Бен.