Скот Мариани
Пророчеството (49)

49

С напредването на деня Бен усети как силите му се възвръщат, а нетърпението му расте. Той лежеше върху измачканите чаршафи, зачетен в Библията, а в съзнанието му се редяха случките от последните дни.

Не преставаше да мисли за Слейтър. Кой беше той? Не беше агент. Не беше обикновен полицай. Не беше и войник като Джоунс. Беше лидер, организатор, мозъкът на операцията. Човек със значителна власт. Един от онези, които карат света да се върти. Може би политик, но вероятно задкулисна фигура, сив кардинал, предпочитащ да стои в сянка, и то по причини, които засега оставаха загадка. Имаше някакъв политически интерес към Клейтън Клийвър, поради което се чувстваше застрашен от откритието на Зоуи.

Религия и политика. Клийвър се целеше в губернаторския пост, наистина, но си оставаше дребна риба в сравнение с големите политически акули. Ами ако някой друг, на много по-високо стъпало на обществената стълба, някой, който имаше далеч повече да губи, бе заложил в същата тази игра? Гласовете на избирателите, които осигуряваха политическа власт, бяха могъщ мотивиращ фактор; заради тях немалко хора бяха готови да стигнат и до убийство.

Ала някакъв вътрешен глас подсказваше на Бен, че това не е всичко. Нима сам по себе си факторът политическа амбиция можеше да обясни защо Слейтър, или по-скоро силата, която представляваше, бе в състояние да впрегне цялата машина на ЦРУ в изпълнение на собствените си планове? Не, очевидно ставаше нещо голямо.

Докато Бен прелистваше разсеяно Библията, тази мисъл обсеби напълно съзнанието и смрази кръвта му.

 

 

Не след дълго принудителното бездействие стана непоносимо. Малко след пладне Бен се изправи — все още леко замаян, но много по-силен от преди. Беше по шорти. Алекс му бе направила стегната превръзка на рамото и около гръдния кош.

Взе брачната халка от стола и я окачи на шията си. Пристъпи към прозореца и погледна навън, към селскостопанските постройки и загражденията за коне, към безкрайната прерия и величествените планини на хоризонта.

Нещо привлече погледа му. В един хамбар, сред купищата земеделски сечива, забеляза ръждив стар форд пикап. Огледа го, после кимна.

Отиде до мивката и наплиска лицето си със студена вода. Върна се до леглото и обу чистите джинси. Бяха му по мярка и за миг той се запита чии ли са. Твърде широки бяха за Райли. Всъщност старецът бе споменал помощник на име Айра. Бен облече и ризата.

От долния етаж достигна аромат на прясно сварено кафе; някой се суетеше в кухнята. Бен приглади косата си пред огледалото и слезе по дървеното стълбище. В голямата селска кухня, застанала пред старата газова печка с бутилка, Алекс пържеше бекон в очукан тиган. Когато влезе, тя стреснато се обърна.

— Тъкмо се канех да ти донеса нещо за хапване.

— Коя друга крупна политическа фигура в Съединените щати използва Библията като оръжие в предизборната си кампания? — попита той.

Алекс го изгледа неразбиращо.

— Искаш да кажеш, друг освен президента, който разправяше, че Бог лично го насърчил да започне войната в Ирак?

— По-ниско — отвърна Бен. — Някой, който полага неистови усилия да се изкачи на върха.

— В Америка има хиляди евангелисти с политически амбиции. Някои по-крупни, други по-дребни. Какво се сети изведнъж?

— Нищо. Просто си мисля. Може и да греша.

— Не биваше да ставаш толкова бързо от леглото.

— Чувствам се много по-силен.

— И ти личи! Само сега да не се разскачаш като пружинено човече. Имаш нужда от почивка.

— Няма да лягам пак. Видях отвън един пикап. Изглежда старичък, но ще ни изкара оттук. Ще предложа на Райли двойна цена, за да си купи по-хубав.

— Много мило от твоя страна, но с тая бракма доникъде няма да стигнем. Вече го пробвах. Акумулаторът е наред, но стартерът му е заминал.

— Значи ти и от коли разбираш, не само от медицина!

— И правя хубаво кафе… Искаш ли?

— С удоволствие. — Той прие с благодарност предложеното му канче и отпи.

— А също и пържени филийки. Да не говорим за боб с бекон. — Тя се засмя, като видя изражението му. — Какво, в твоята страна не ядете ли такива неща?

— Аз знам само мокри филийки — каза той. — Заливаш ги с бира, и готово…

— Опитай! Това е паниран хляб със захар.

Бен седна на масата и започна да се храни.

— А къде е нейна светлост?

Алекс посочи към горния етаж.

— Затворила се е в стаята си.

— А Райли?

— Той е инат като теб. Куцука из двора и наглежда животните. Корав дядка. Каза ми, че служил навремето в морската пехота.

— Във Виетнам?

— В Корея — чу се дрезгав глас откъм коридора. Двамата се обърнаха. Вратата се отвори и Райли влезе при тях, стиснал тояга в мазолестата си ръка. — Ммм, мирише на вкусно!

Той се отпусна вдървено на стола си. Алекс му подаде препълнена чиния и той изломоти набързо някаква молитва, преди да нападне храната. Известно време тримата се храниха мълчаливо, после Бен си направи устата за стария пикап в хамбара.

— Ако го подкараш, твой е — каза старецът. — Знаеш ли какво се сетих? В същия хамбар, само че по-отзад, има още един, завит с брезент. Преди няколко години моторът му се скапа, ама стартерът пали като нов. Защо не го пробваш?

— Може би си струва да опитаме.

Райли се пресегна към бюфета и извади бутилка, пълна с безцветна течност.

— След ядене винаги си пийвам по едно — каза той. — Искате ли да ми правите компания? — Той дръпна тапата и разля по малко в три канчета. Взе едното за себе си и побутна другите две през масата. — Опасна работа! — каза гордо той. — Сам си я варя.

Бен отпи. На градуси напитката беше поне два пъти колкото шотландското уиски.

— Напомня ирландския самогон — каза той.

— Познавах един, дето си сипваше таквоз в колата — каза Райли. — „Додж Чарджър“, модел 69-а, вървеше като див.

Бен го изгледа одобрително. Беше корав дядка, наистина, но с добро сърце.

— Исках да ти благодаря, че ни подслони — каза той. — Нямаше нужда да ни отстъпваш спалнята си. Аз лично можех да се задоволя и с плевника.

Райли се почеса по белите, корави като тел косми на брадата и се усмихна тъжно.

— Стаята беше на Мади. Аз не влизам много-много там. Тя щеше само да се радва да ви сложи с госпожата да преспите в леглото й.

Бен и Алекс се спогледаха, но не казаха нищо. В този момент вратата изскърца, те се извърнаха и видяха Зоуи, застанала смутено на прага.

— Вземи си стол и сядай, госпожице! — каза Райли.

Алекс стана от мястото си за чиста чиния.

— Ела да хапнеш, Зоуи — покани я тя.

Зоуи седна при тях и унило зачопли храната в чинията си. Бен не й обръщаше внимание. Райли привърши своята порция, облиза с език дъното на чинията и пресуши чашата си.

— Ех, че ми се услади, мамка му!

Облегна се назад и извади от джоба си смачкан пакет „Лъки Страйк“. Бен прие предложената му цигара и двамата с наслада запалиха.

Зоуи забеляза евтиния пластмасов телефон, който висеше на стената в ъгъла.

— Бен — каза плахо тя, — имаш ли нещо против да се обадя на родителите ми?

Преди Бен да успее да й откаже, Райли се намеси:

— Телефонът не работи, госпожице. От две години само събира прах. Не съм си платил сметката. Моята Мади се обаждаше чат-пат на сестра си. Мен ако питаш, хич не си падам по тия джаджи. Обичам да гледам човека в очите, като му говоря. Най-близкият телефон е във фермата на Хърман, на петнайсет километра оттук, през баира.

Зоуи се обърна към Алекс.

— Ще ми дадеш ли мобилния си телефон?

— Няма сигнал по тия места — каза Райли. — И при Хърман няма.

— Хубаво — упорстваше Зоуи. — Тогава ще отида при Хърман. Мога ли да взема един кон?

— Никъде няма да ходиш — сряза я Бен.

В този момент откъм двора се чу тропот на копита. Всички извърнаха глави и погледнаха през прозореца. През мътното стъкло се виждаше загорял от слънцето младеж с гарвановочерна коса и дънково яке, който тъкмо привързваше едър сив кон към оградата.

— Това е Айра — каза Райли. — Сигурно е намерил онова биче. — Той се надигна от масата и закуцука към вратата, за да посрещне младежа.

Зоуи наблюдаваше с интерес сцената отвън. Бен проследи погледа й; не бе никак трудно да се досети какви мисли й минаваха през главата. Айра имаше вид, сякаш във вените му течеше доста индианска кръв. Беше строен и красив младеж, около двайсет и три годишен.

— Не забравяй какво ти казах — натърти Бен. — Няма да излизаш навън. Знаеш, че ни търсят.

Тя не отговори.

— Е, добре — продължи той. — А сега да видим дали ще успеем да запалим тоя пикап.