Скот Мариани
Пророчеството (35)

35

Домът на Бъд Ричмънд

Щатът Монтана

Със скърцане на макарите и тихо свистене на дебелите стоманени въжета кабината на лифта запълзя навън към пропастта. Леденият планински вятър люлееше металната капсула така, че подът се тресеше под краката на двамата мъже.

Ървинг Слейтър обожаваше това усещане: да виси във въздуха високо над скалистата долина, да вижда на километри наоколо и така да се чувства неуязвим. Сякаш беше орел, разперил криле под небесния свод, както подобаваше на истински хищник, бранещ отвисоко своята територия. Тук горе никой не можеше да го пипне, никой не бе в състояние да даде ухо на важния разговор, който имаше да провежда. Воят на вятъра бе сам по себе си достатъчен, за да заглуши сигнала дори на най-усъвършенстваното подслушвателно устройство. Слейтър беше маниак на тема следене и макар по негова заповед домът на Бъд Ричмънд да бе проверяван стотици пъти за бръмбари, без да бъде открит и един, само и единствено тук той се чувстваше в пълна безопасност, когато трябваше да се обсъждат сериозни въпроси.

Металното въже бе дълго петстотин метра и свързваше рампата за качване пред къщата на Ричмънд с подобна рампа от другата страна на пропастта. Той бе поръчал да му изработят уред за дистанционно управление, с който да задвижва и спира кабината отвътре, да я закарва далеч от къщата и да увисва в нея над бездната като последната ябълка на клона.

Отдавна вече никой друг освен него не ползваше лифта. Дърк Ричмънд, бащата на Бъд, го бе построил за много пари навремето, наскоро след като бе купил този участък от четири хиляди декара на границата на Скалистите планини, за да може семейството му да стига по-лесно до ски пистите от другата страна на долината. Ала нито майката на Бъд, нито самият Бъд — този кекав мързеливец — не проявяваха какъвто и да било интерес към здравословни занимания на открито. Старият Дърк отдавна се бе преселил на оня свят — един богат, но безкрайно разочарован и огорчен от живота човек, за чиято кончина разхайтеният му син имаше немалка заслуга.

Слейтър насочи дистанционното към контролната будка и натисна червения бутон в средата. Някъде отгоре се чу приглушеното изщракване на предавателните механизми, кабината се затресе и спря. Слейтър пусна дистанционното в джоба на палтото си и няколко секунди остана подпрян с лакти на металния парапет, загледан през плексигласовия прозорец към отсрещния бряг на пропастта, докато тялото му следваше ритъма на кабината, полюшвана от ледения планински вятър.

Накрая той извърна глава към сътрудника си и се усмихна, като видя капките пот по лицето му.

— Вече би трябвало да си свикнал.

— Всеки път ми се разтреперват краката.

Усмивката изчезна от лицето на Слейтър.

— Докладвай! — заповяда той.

Сътрудникът вдигна притеснено рамене.

— Засега почти нищо не можем да измъкнем от Бредбъри. Работим по въпроса.

— Същото ми каза и предишния път. Защо изобщо я държим жива? Предполагам, че не сте открили и онзи адвокат…

— Макклъски?

— Да не би да има и друг, който би могъл да знае къде Бредбъри е скрила доказателствата, с които да ни види сметката?

— Още го търсим.

Слейтър го прониза с поглед.

— Търсете, търсете. Толкова ли е трудно? А какво ще ми кажеш за Каплан и Хъдсън? Хайде де, изненадай ме! Кажи ми, че са се появили отнякъде!

— Още не са. Имам чувството, че няма и да се появят.

Слейтър направи презрителен жест с ръка.

— Значи нямаш с какво да ме зарадваш. — Той извади шоколадов десерт от джоба на палтото и разкъса обвивката. — Искаш ли малко?

Сътрудникът поклати глава и притеснено се покашля.

— Има известно развитие по случая. — Той посегна към куфарчето, подпряно на пода между краката му. Щракна закопчалката, бръкна вътре и подаде на Слейтър тънка картонена папка.

Дъвчейки, Слейтър я разтвори. Първото, което привлече погледа му, бе увеличена паспортна снимка на рус мъж на възраст между трийсет и четирийсет години.

— Кой е този?

— Казва се Хоуп. Бенедикт Хоуп. Англичанин. Преди няколко дни нашите агенти докладваха, че бил на Корфу, онзи гръцки остров. Срещнал се с Палмър. Както знаеш, Палмър беше там…

— Нямам нужда от уроци по история — сопна се Слейтър. — Палмър търсеше Бредбъри и беше разговарял с някакъв гръцки мухльо. Знам това. Но смятах, че въпросът е решен.

— И ние така си мислехме. Премахването на Карапиперис и бомбеният атентат бяха инсценирани да изглеждат като война за територии между престъпни групировки. Хоуп успя да се изплъзне. Вече го знаехме от Каплан и Хъдсън, но едва сега разбрахме кой е той всъщност.

Слейтър отмахна снимката настрана и набързо прелисти печатните страници отдолу. Военните досиета на Палмър и Хоуп. Най-напред се зачете в досието на Палмър; докато очите му бягаха по текста, веждите му леко се повдигнаха. Досието на Хоуп беше много по-подробно и му отне повече време. Когато привърши с четенето, в мозъка му звъняха предупредителни сигнали. Той вдигна глава.

— Ти чел ли си това?

Сътрудникът кимна.

— Забележително. Най-младият член на Специалните десантни части, повишен в чин майор. Само по задника си няма медали. Този човек или е някакъв митичен герой, или е закоравял садистичен убиец. С други думи, точно какъвто бих искал да работи за мен.

— Опитахме се да изровим повече факти от периода след уволнението му от войската — каза сътрудникът. — Няма много нещо. Сега работи като „консултант по кризисни ситуации“, пътува непрекъснато, трудно е да бъде открит. Особено внимателно прикрива следите си. Не разполагаме дори с домашен адрес.

— „Консултант по кризисни ситуации“ — повтори Слейтър сякаш на себе си. — Доста неясна формулировка. Всеки може да я тълкува както си ще.

— Смятаме, че той е ликвидирал Каплан и Хъдсън.

— Нищо чудно. — Слейтър затвори папката. — Какво, по дяволите, става тук? Как е възможно някаква си археоложка да повлече двама от специалните части след себе си? Как е възможно човек като Хоуп да се замеси в тази история?

— Не знаем. Според нас той е работил за Бредбъри.

Слейтър вдигна рязко глава.

— В такъв случай той би могъл да знае всичко. Двамата с Бредбъри може да са работили съвместно по този проект. Като съдружници, по дяволите!

— Възможно е.

Слейтър го прониза с изпепеляващ поглед.

— Значи ти ми казваш, че тази и без това шибана ситуация всъщност е далеч по-шибана, така ли? Че си имаме работа с бивш офицер от Специалните десантни части на Нейно Величество, който избива един по един агентите ни и може би знае всичко, което знаят Бредбъри и Макклъски? С други думи, ако досега е трябвало да се притесняваме от някакво си мижаво адвокатче по граждански дела и една плашлива хлапачка, изведнъж сме се изправили пред перфектна машина за убиване, за каквато армията на САЩ дори не може да мечтае?

— Съзнавам това — отвърна глухо сътрудникът.

— А имаш ли някаква представа къде може да се намира тоя негодник?

— Тъкмо щях да докладвам. Той е тук.

— Какво искаш да кажеш, тук?!

— Преди два дни е минал през паспортния контрол на летището в Атланта.

Слейтър наведе глава в безсилен гняв.

— И ти искаш да ми кажеш, че ЦРУ не е в състояние да го залови?

— Нашите хора пристигнали със закъснение на летището. Той успял да им се изплъзне.

Слейтър изгледа ядосано сътрудника си. Поклати отвратено глава.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза сътрудникът. — Официално случаят не е от компетенциите на Управлението, Ървинг. А пък и Хоуп не е обикновен човек.

— Аз ви плащам много пари — каза Слейтър. — А този тип е сам. Един срещу всички ви. Няколко десетки души работят за вас, а при нужда можете да мобилизирате още сто. Той ли е толкова хитър, или вие сте толкова неспособни?

Сътрудникът започваше да губи търпение.

— Направихме всичко, което ни беше наредил. Заловихме Бредбъри. Очистихме Карапиперис. Наехме Херцог за бомбения атентат. Тези неща не се организират лесно. Не е като да свикаш пресконференция. Едно малко подхлъзване, и всички пропадаме.

Слейтър изпръхтя презрително.

— Ако знаех с какви некадърници си имам работа, щях да платя на Херцог да свърши всичко.

— Херцог е наемник — протестира сътрудникът. — Той не вярва в нищо.

— Какво значение има в какво вярва! Ако ще и сатанист да е, важното е да върши работа.

— Едва ли това е целта на начинанието.

Слейтър го изгледа в упор.

— А ти какво си помисли, че целта е да служим на Божието дело, така ли? Нека да ти кажа каква е целта: бизнес, бизнес и пак бизнес, първо, второ и последно. За тази цел Херцог върши работа и не оставя следи, които и слепец да може да види.

Сътрудникът се канеше да отговори, когато телефонът му иззвъня. Той се обърна с гръб към Слейтър и зашепна в апарата. Веждите му се повдигнаха нагоре.

— Сигурен ли си? — попита той. — Ясно. Знаеш какво да правиш. — Той щракна капачето и се обърна към Слейтър с победоносно изражение на лицето.

— Е?

— Беше Джоунс. Хванал е Хоуп.

Слейтър се усмихна за пръв път от началото на разговора.

— Е, така вече ми харесва. Добре. А сега ми доведи този негодник и да видим дали ще се разприказва.

— Знаеш, че не мога да присъствам — каза сътрудникът. — Не бива да ме виждат.

— Да, но аз със сигурност ще присъствам. Искам да се запозная с тоя тип.

— Съмнявам се, че го искаш.

— Ох, как го искам само! — настоя Слейтър. — И след това искам лично да го очистя!