Скот Мариани
Пророчеството (33)

33

Монтана

Предишният ден

Доктор Джошуа Грийнбърг отби от междущатската магистрала и паркира наетата хонда пред крайпътното заведение. Грабна куфарчето от седалката до себе си, отвори вратата и изохка. От дългото шофиране го болеше цялото тяло. Протегна се и разтърка очите си с длан.

Покрай него с грохот профуча огромен тежкотоварен камион и въздушната струя за миг го обви в облак дим и прахоляк. Докторът тръгна сковано към входа на ресторанта, изкачи с мъка двете стъпала, бутна вратата и влезе. В заведението беше тихо и празно, ако не се брояха неколцината шофьори на камиони и две-три семейни двойки, които намусено дояждаха късния си обяд. Той се насочи към ъгловото сепаре, отпусна се на червената винилова пейка и си поръча кафе. Нямаше апетит, не му беше до храна. Кафеникавата течност в чашата, която келнерката грубо тръсна под носа му, трудно можеше да се нарече кафе, но той примирено отпи.

В продължение на половин час седя неподвижно, вперил поглед в дланите си върху плота на масата. Време беше да тръгва. В базата го очакваха, трябваше да предаде пакета на Джоунс. Оставаха му още два часа път.

Той се изсмя горчиво. Базата. Страхотно название за един полуразрушен хотел насред нищото, превърнат в нелегален затвор за онази отвлечена млада жена.

Той погледна към куфарчето на пейката до себе си. Протегна ръка, щракна металната закопчалка, бръкна вътре, извади малък флакон и го постави на масата пред себе си. Беше от кехлибареножълто стъкло и съдържаше около 100 кубика безцветна, леко вискозна течност. Нямаше етикет. Течността изглеждаше напълно безобидна. Можеше да бъде какво ли не — лосион против комари, билков сироп за кашлица. Но д-р Грийнбърг знаеше, че ако незабелязано я изсипе в каната с горещо кафе на тезгяха, всички клиенти на заведението до 24 часа щяха да се озоват в лудницата.

При поглъщане на течността човек най-напред ставаше необичайно общителен и бъбрив, изгарящ от желание да разкрие най-интимните си тайни дори пред съвършено непознати. Постепенно препаратът се насочваше към подсъзнанието, освобождавайки всяко тъмно кътче, всеки потиснат страх, натрупан гняв и огорчение, всяка плашеща мисъл и дълго сподавян порив към насилие. Всичко това изригваше с огромна сила, обхващайки съзнанието в мощна вълна на ярост и параноя, на скръб и ужас — в целия спектър от най-екстремни емоции, които едно човешко същество бе в състояние да изпитва, и то едновременно, в течение на часове.

След подобно свръхнатоварване мозъкът изпадаше в затворен цикъл на патологична самовъзбуда, която вече нищо не бе в състояние да спре. Неизбежният резултат беше лудост, а засега противоотрова не бе изобретена.

Грийнбърг потрепери. Само след два часа той щеше да даде препарата в ръцете на Джоунс, за да го изпробва върху невинна млада жена. С което щеше да съсипе живота й веднъж завинаги.

Безпомощно отпусна глава в дланите си.

Как, по дяволите, успях да се замеся в тази кошмарна история?

Доктор Грийнбърг знаеше отлично отговора. Една дребна грешка, която можеше да бъде изровена от изпълненото му с подобни дребни грешки минало, което той доскоро си бе въобразявал, че е останало далеч зад гърба му. Една дребна грешка, която бе променила съдбата му.

Джошуа Грийнбърг произхождаше от бедно семейство и през целия си съзнателен живот се бе опитвал да компенсира този факт. Баща му беше работник в автомобилните заводи в Детройт, а майка му — чистачка на офиси. Години наред двамата се бяха бъхтили като роби, за да изучат единствения си син. Но синът им се бе отблагодарил за усилията; завърши медицина и взе две специалности — по неврология и психиатрия. На четирийсет и осем години той беше преуспял нюйоркски психиатър с процъфтяваща частна практика и завеждащ катедра лектор в Колумбийския университет. Имаше голяма къща на Лонг Айланд с осем декара двор, басейн и конюшня, за да могат съпругата му Емили и двете им дъщери да яздят чистокръвни арабски коне и да разполагат с всичко, което човек би могъл да си пожелае. В последно време бе достроил отделно крило към къщата, където бе приютил гордите си, вече поостарели родители.

Докато един ден призраците от миналото му се бяха явили отново, напомняйки за себе си. Той бе напуснал за пръв път дома на родителите си на осемнайсет години като първокурсник в колежа — уплашен младок без какъвто и да било житейски опит. За съквартирант в общежитието му се бе паднал Дики Енджълс, с две години по-голям от него, като въпросните две години бе пътувал из Европа — главно във Франция и Италия, но и по други привлекателни места, които тогава се струваха на Джошуа далечни и загадъчни като Луната. В сравнение с него Дики беше истински светски лъв — пушеше черни цигари „Собрание“ с позлатен филтър, разбираше от вина и беше чел Толстой и Джеймс Джойс. В течение на шест месеца Джошуа го бе боготворил от разстояние, отчаяно опитвайки се да прикрива бурята от чувства, която бушуваше в душата му. Докато един ден, леко замаян от първата чаша шампанско, която бе изпил през живота си, той за малко не целуна Дики. Разбира се, до целувка не се стигна, но Дики помоли да го преместят в друга стая, а няколко месеца по-късно Джошуа се запозна с Емили и срамният инцидент бе забравен.

Докато преди година и нещо не се появи Джеймс. Джошуа си спомняше с кристална яснота своята първа среща с този ослепителен нов студент. Помнеше гъстата му черна коса, копринената кожа, дълбоките кафяви очи. Изведнъж отдавна забравени чувства бяха нахлули в душата му и постепенно го бяха обсебили. То не беше обикновено влюбване. Красивият младеж отговаряше на чувствата му, той също бе видимо увлечен по своя въздебел, застаряващ преподавател. Отначало Джошуа правеше всичко възможно, за да го избягва, учтиво отклонявайки неговите многократни покани за „кафе някой път“.

Но за негов ужас един ден Емили обяви, че смята да организира в дома им парти за всички студенти първокурсници. Нямаше вече измъкване — когато си наумеше нещо, Емили не търпеше възражения. А с протестите си Джошуа само щеше да възбуди подозрението й.

Вечерта по време на партито се бе извила гръмотевична буря. Джошуа се бе усамотил в кухнята и си приготвяше коктейл, когато усети нечий допир по ръката. Джеймс се бе промъкнал незабелязано и бе застанал до него. Двамата се целунаха под накъсаната светлина на светкавиците отвън.

Джошуа беше запленен. След тази вечер двамата бяха започнали да правят срещите си в колата му, на паркинга пред колежа. Като погледнеше назад, сега всичко му се струваше налудничаво. Джеймс никога не бе отишъл докрай, винаги намираше повод да се измъкне, когато ласките на Джошуа станеха прекалено настойчиви. В незадоволената си страст Джошуа бе стигнал дотам, че нощно време дебнеше под прозореца му с надеждата да го зърне, макар и за малко, докато на Емили казваше, че е работил до късно.

Един ден Джеймс просто изчезна. На въпросите си Джошуа получи обяснението, че се прехвърлил в Калифорнийския университет. Пътищата им никога повече не се пресякоха.

Ала неприятностите на Джошуа не се изчерпваха само с разбитото му сърце. В деня след изчезването на Джеймс той получи пакета, който щеше да преобърне живота му. Снимките бяха с перфектен фокус и контраст, така че нямаше съмнение чии са лицата на тях. Бележката вътре беше кратка и по същество: докторът ще получи определена молба, съдействието му по която ще бъде оценено както подобава.

Отначало Джошуа бе изпитал непреодолимо желание да сподели тайната си с Емили и да й обясни всичко. Тя щеше да го разбере. Но после си каза: не, тя нямаше да го разбере. Щеше да побеснее, да го напусне, като го лиши от родителски права върху двете им красиви дъщери. Той щеше да загуби дома си. Родителите му щяха да бъдат съкрушени. След което — нямаше никакво съмнение — снимките щяха да достигнат и до шефовете му в университета. С преподавателската му кариера щеше да бъде свършено, а скандалът със сигурност щеше да съсипе и частната му практика.

Минаха няколко седмици, преди онези да влязат повторно във връзка с него. Телефонният разговор продължи двайсет минути; инструкциите бяха пределно ясни и недвусмислени. Тогава той обясни на Емили, че заминава на семинар. Някакъв лектор бил отпаднал в последния момент и трябвало да го замести.

Това бе началото на поредица от неочаквани и продължителни семинари, при които Джошуа отсъстваше от къщи понякога по цели седмици. Той така и не разбра кои са новите му работодатели. Заплащането беше щедро и той се опитваше да не мисли повече от необходимото за онова, което го караха да върши.

Сеансите се провеждаха в безлични сиви сгради, разпръснати из цялата страна, като всеки път протичаха приблизително по един и същ начин. На летището го чакаше кола. Мъже с дискретни костюми го откарваха мълчаливо до съответната сграда и го отвеждаха до тиха немебелирана стая, в която държаха обекта. Някои експериментални програми за промяна на поведението използваха твърде нестандартни фармацевтични препарати и методики за промиване на мозъка. От Джошуа се искаше да прецени душевното състояние и умствения капацитет на обекта, да провежда тестове, да прилага процедури, за които не бе и чувал преди. Той никога не се бе запитвал кои са тези хора. Опитваше се да убеди сам себе си, че всичко това е в интерес на страната му. Но понякога посред нощ при спомена за нещата, на които бе станал свидетел или в чието извършване бе участвал, се събуждаше, облян в пот.

На няколко пъти се бе опитал да се изкопчи, да сложи край на този ужас. Тогава веднага се появяваха снимките, подновяваха се заплахите.

Но този път положението беше различно. Много по-лошо от преди. Бяха го потърсили по различни канали. Мястото, където го бяха принудили да се яви — някъде в пущинаците на Монтана — беше тъмно и запуснато. Нещо в цялата обстановка не беше наред. Обектът не беше някакъв намръщен военнопленник, за когото би допуснал да бъде убеден, че представлява заплаха за националната сигурност. Беше крехко, ефирно момиче, а онези го принуждаваха да съсипе живота й. Той изпитваше див ужас от Джоунс. Както и от останалите, дори от Фиоранте — високата привлекателна Фиоранте с рижаво-кестенява коса, най-младия агент и единствената жена в екипа. Макар и красива, Джошуа не се съмняваше и за миг, че би убила човек, без да й мигне окото.

Без да отделя поглед от флакона на масата, той вече бе решил за себе си, че не е в състояние да извърши онова, което се искаше от него. Щеше да се опита да я измъкне оттам. След което щеше да се върне в Ню Йорк и да разкаже всичко на Емили. Пък после да става каквото ще — вече му беше все едно.

 

 

Той излезе от крайпътния ресторант, качи се на колата и потегли, съставяйки си мислено план за онова, което се готвеше да извърши. Спря в някакъв градец по пътя си, където от смесения магазин си купи всичко, което му беше необходимо, и го скри в багажника на колата. След което продължи по дългия криволичещ път към пущинаците.

Хотелът се очерта като заплашителен силует в полумрака, докато Джошуа паркира хондата недалеч от входната врата. Той слезе, взе нещата си, закопча догоре дългото си палто и припряно изкачи няколкото стъпала към стъклената врата. Набра кода за достъп, чу металното щракване на автоматичната брава, бутна вратата и влезе.

Познатата ненавистна миризма на вътрешността на сградата го удари в носа, докато крачеше по влажните мръсни коридори. Наоколо не се виждаше жива душа. Той погледна часовника си; избърса потта от челото си. Сърцето му биеше неспокойно в гърдите.

Той се отправи бързо към последния етаж, към стаята на Зоуи. Същият едър мъж в тъмен костюм бе застанал там както обикновено и го изгледа враждебно, докато приближаваше.

— Какво си се увил с това дебело палто, докторе? — попита той.

— Настинал съм — отвърна Джошуа, като подсмръкна за ефект.

— Потен си.

— Може да съм хванал грип. Ще ме пуснеш ли да вляза?

— По разписание не ти се полага да я виждаш — каза агентът.

— Току-що се сетих — заекна докторът, — че съм си забравил смартфона вътре.

— Тук и бездруго няма сигнал, докторе.

— Така е. Но все пак ми трябва. Записал съм си важни неща на него.

— Много разсеян си станал.

— Знам. Съжалявам.

— Една минута — каза агентът. — Не повече.

— Благодаря. — Джошуа се усмихна уморено и влезе. Вратата се затвори зад гърба му и той ясно чу щракването на автоматичната ключалка.

Зоуи спеше. Когато го усети, тя се надигна уплашено в леглото, а като го видя рошав, надвесен заплашително над нея с тъмното си безформено палто вместо с обичайната бяла престилка, очите й се разшириха от ужас.

— В момента не би трябвало да съм при теб — прошепна той. — Прави каквото ти кажа, и ще те изведа оттук.

 

 

Агентът пред вратата си мислеше за наближаващата почивка за кафе, когато отвътре се чу шум и суматоха. Той изви шия и се заслуша за миг, после отключи вратата и нахлу в стаята.

Момичето лежеше на една страна на голия под до леглото. Коленете й бяха свити до гръдния кош, цялото й тяло се тресеше. Агентът се вцепени.

Докторът бе коленичил до нея. Той вдигна разтревожен поглед.

— Болна е. Много е зле.

— Какво й е? — нервно попита агентът.

— Има пристъп — отвърна докторът. — Сънувала е нещо. Когато влязох, се стресна, събуди се и изведнъж изпадна в конвулсии. Ти чакай тук. Имам лекарства в колата.

Той скочи към вратата.

— Какво да я правя?

— Нищо. Не я докосвай. Просто стой при нея и я наблюдавай.

Агентът не помръдна от мястото си, но не изпусна Зоуи от очи. Цялото й тяло трепереше в мощни гърчове. Косата й беше мокра от пот. По устата й беше избила пяна. Изведнъж той си помисли какво щяха да направят шефовете му с него, ако допуснеше да се разболее по време на неговото дежурство. Слава богу, че докторът се бе появил!

Това беше последната мисъл, която мина през ума му.

Още с излизането си от стаята Джошуа разкопча палтото си и извади бейзболната бухалка, която бе затъкнал в панталона си така, че дръжката й опираше под мишницата му. После влезе отново в стаята, стиснал бухалката с две ръце. Навремето в колежа минаваше за доста добър играч; сега, при мисълта да удари човек по главата, му се гадеше, но нямаше избор. Той замахна и усети как дървото в ръцете му потрепери от силата на удара. Агентът се захлупи по лице на пода.

Зоуи скочи и започна да плюе пяна и неразтворени късчета алка-зелцер. Като видя проснатото тяло на агента, тя се вцепени от ужас.

— Побързай! — прошепна й Джошуа. Пусна бухалката на пода, свали палтото си и го наметна върху крехките й рамене. После я стисна за ръката и я повлече навън, като не забрави да заключи вратата.

Зоуи хвърляше диви погледи насам-натам, докато той я водеше по коридора към пожарното стълбище, което не се ползваше от никого. Мускулите й бяха отслабнали от прекараните в плен дни и пълната липса на физически упражнения и докато тичаха надолу по стълбите, остана без дъх. Той не пускаше ръката й. Сърцето му биеше като чук в гърдите.

На долната площадка погледна през прозорчетата в противопожарните врати и видя, че коридорът е пуст. Дръпна я за ръката и двамата продължиха тичешком напред. Зоуи се препъваше от немощ и той с мъка успяваше да я задържи на крака.

— По-бавно! — изхриптя тя.

— Не мога! — отвърна той. — Трябва да се измъкнем бързо. Още малко остана.

Отстрани се отвори врата и изведнъж Джошуа се озова лице в лице с агент Фиоранте. И двамата не помръдваха, вперили погледи един в друг.

Ала жената не направи нищо. Просто стоеше и ги гледаше втренчено.

Нещо му казваше да не спира. Той хукна нататък, като влачеше Зоуи след себе си.

— Тя ни видя! — извика Зоуи, изпаднала в паника.

Той не отговори. Фоайето на хотела беше право напред. Той тичаше с всички сили към него.

До фоайето оставаха десет метра. Пет.

Ръката му сграбчи металната дръжка на входната врата.

И в този миг стоманен глас проехтя в празната сграда:

— Къде си въобразяваш, че си тръгнал, докторе?

Джошуа се извърна назад. Джоунс бе застанал в коридора на няколко метра от тях. До него беше Фиоранте. Още двама агенти се приближаваха тичешком към тях, с извадени пистолети.

Джошуа извади от джоба си ключа на колата и го пъхна в ръката на Зоуи.

— Синя хонда — каза задъхано той. — Хайде, тръгвай! Бягай далеч оттук. Веднага!

Той знаеше, че онези няма да я застрелят. А за него вече бездруго нямаше спасение.

Джоунс пристъпи напред, хванал небрежно пистолета в отпуснатата си ръка.

Зоуи се поколеба.

— Тръгвай! — изкрещя Джошуа.

— Няма къде да идеш, Зоуи — каза спокойно Джоунс, докато се приближаваше. Лицето му се разтегна в усмивка. — Навън е пустош. При нас си в безопасност.

Зоуи бе застанала в рамката на вратата, сякаш краката й отказваха да я слушат. Тя погледна безпомощно Джошуа, после агентите. Жената избягваше погледа й.

После Джоунс направи още три крачки и Зоуи изпищя, когато силните му ръце я обхванаха през кръста, дръпнаха я навътре, към фоайето, където я чакаха другите двама мъже. Тя се бореше и риташе, но силите бързо я напускаха. Двамата я държаха в яките си ръце, докато Джоунс се извърна обратно към Джошуа.

— Моля ви, не го наранявайте — извика умолително тя. — Моля ви!

Докато двамата агенти я влачеха обратно по коридора, тя чу изстрела и отметна глава през рамо точно в момента, когато кръвта опръска стъклената врата, а тялото на доктора се свлече безжизнено в краката на Джоунс.

Зоуи запищя от ужас; писъците й не стихнаха чак до вратата на стаята й.