Скот Мариани
Пророчеството (2)

2

Недалеч от залива Голуей, на западното крайбрежие на Ирландия

Две минути по-късно, 22:02 ч. местно време

Бен Хоуп бе прекарал дълго време в притъмнялата стая — достатъчно, за да се стопят бучките лед в уискито му, докато погледът му се рееше навън през прозореца. Слънцето залязваше над Атлантика, небето беше наситеночервено с тънки оранжеви ивици — с падането на нощта откъм запад се задаваха облаци.

Той гледаше вълните, които се разбиваха в черните скали, хвърляйки пръски и пяна във въздуха. Лицето му беше каменно, но мислите му препускаха, а душата му преливаше от болка, която дори уискито не бе в състояние да притъпи. Спомени и картини нахлуваха в съзнанието му; той не можеше, а сякаш и не искаше да ги спре. Мислеше си за своя живот. За нещата, които съжаляваше, че е вършил. За нещата, които съжаляваше, че никога вече няма да може да върши. За празнотата на бъдещето, което го очакваше — единственото, което можеше да си представи. За самотните си дни, които преминаваха в самотни нощи.

Може би не беше длъжен да преживее всичко това.

Бутилката стоеше на ниската масичка пред него. Уискито беше хубаво, малцово, десетгодишно. Същия следобед бутилката беше пълна. А сега на дъното бяха останали само два пръста.

Отстрани до бутилката имаше положена Библия. Стара, с кожена подвързия, износена от употреба. Той познаваше добре тази книга.

А до Библията лежеше пистолет. Деветмилиметров „Браунинг“, доста ползван, но почистен и смазан, с тринайсет лъскави патрона в пълнителя и един в цевта. Лежеше там от часове, зареден и поставен на предпазител; гладкият меден връх на най-горния куршум беше изравнен с цевта, а капсул-детонаторът отзад на гилзата беше изложен под вдигнатия нагоре ударник, готов и очакващ неговото решение.

Един куршум му трябваше — нищо повече.

Някъде в притъмнялата стая се чу телефонен звън. Бен не помръдна. Остави го да звъни и от другата страна се отказаха.

Времето минаваше. Слънцето се бе плъзнало надолу в океана. Вълните бързо потъмняха, падна нощ, от стъклото на прозореца го гледаше втренчено собственото му отражение.

Телефонът отново зазвъня.

И този път той не помръдна. След половин минута звъненето престана; в стаята се чуваше само далечният тътен на Атлантика.

Бен се извърна от прозореца и пристъпи към ниската масичка. Остави празната чаша и протегна ръка към пистолета. Вдигна го и претегли с длан плътната стомана. Няколко дълги мига гледа неподвижно оръжието, което отразяваше с гладката си повърхност лунната светлина. Свали предпазителя.

Бавно обърна пистолета към себе си, докато дулото го погледна в очите. Стисна го здраво в изпънатите си ръце, с палец на спусъка. Приближи го до лицето си. Усети хладната целувка на стоманата върху челото си. Затвори очи. В съзнанието си продължаваше да вижда лицето й, както обичаше да си я спомня — усмихната, красива и пълна с живот, щастие и любов.

Толкова ми липсваш, каза й мислено той.

После въздъхна.

Не днес. Днес не е подходящ ден.

Той свали оръжието и известно време постоя в тъмното; ръката с пистолета висеше отстрани до бедрото му. Сложи го на предпазител, постави го обратно на ниската масичка и излезе от стаята.