Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (9)

8
На орбита

След часове безплодни усилия да установи връзка Муса се отпусна в креслото.

Тримата космонавти лежаха един до друг като гигантски оранжеви насекоми в скафандрите. Но сега необходимостта да се притискат плътно не им се струваше толкова неприятна.

— Нищо не разбирам — въздъхна Муса.

— Това вече го каза — промърмори Сейбъл.

Настъпи мрачно мълчание. Откакто бяха изгубили връзка, атмосферата, която цареше между тях, бе взривоопасна.

Трите месеца, прекарани съвместно на станцията, бяха достатъчни на Коля, за да опознае Сейбъл. Четирийсетгодишна, произхождаща от бедно семейство в Ню Орлиънс, тя бе спечелила уважението на всички със силния си характер. Зад гърба й шушукаха, че ако била рускиня, никога нямало да й позволят да се издигне толкова високо. Самият Коля имаше малко по-различно мнение, а и се беше сближил с нея най-много от всички, може би защото имаха противоположни характери. Коля беше бивш пилот от ВВС със семейство в Москва. За него космическите полети бяха приключение, двигателната сила за тях бе предаността му към родината и към семейството, а кариерата го интересуваше само дотолкова, доколкото да продължи да прави това, което му харесва. За разлика от него, Сейбъл бе движена от неутолима амбиция да расте — амбиция, която нямаше да бъде задоволена, докато тя не достигнеше целите, които си бе поставила: командир на базата „Клавиус“ или може би дори място в експедицията до Марс. Може би Сейбъл го търпеше само защото не виждаше в него заплаха за своя бляскав прогрес.

Но той си даваше сметка, че трябва да внимава с нея. И сега, в тази напрегната обстановка, очакваше, че тя всеки миг ще избухне.

Муса плесна с ръце и отново пое командването.

— Ясно е, че за момента не можем да продължим с процедурата по навлизането в атмосферата. Но няма повод за тревоги. Навремето съветските космически кораби поддържаха връзка с наземния екип за не повече от петнайсет-двайсет минути, докато са на стабилна орбита, и „Союз“ е окомплектован да действа напълно самостоятелно…

— Може проблемът да не е в нас — прекъсна го Сейбъл. — Ами ако е на земята?

— И каква ще е тази причина, заради която да изчезнат от ефир цяла верига наземни станции? — попита намръщено Муса.

— Война — тихо каза Коля.

— Безсмислено е да си блъскаме главите над подобни предположения — отряза го Муса. — Каквато и да е причината, рано или късно наземният екип ще намери начин да се свърже с нас. Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. А междувременно имаме да вършим още много работа. — Той бръкна под креслото и извади папката с орбиталния контролен лист.

Беше прав, разбира се, поне според Коля. Какво толкова, ако направят още една или две обиколки? По-важното бе да проверят състоянието на кораба. Траектория, скорост, резерви от кислород, работа на животоподдържащата система.

Скоро и тримата бяха погълнати от вдъхващата увереност и добре позната процедура за проверка на всички бордови уреди. Така поне се изпълваха с вяра, че държат съдбата си в свои ръце.

Истината обаче беше, че нещо се е променило — нещо, което не можеха да пренебрегнат.

„Союз“ отново се носеше в сянката на Земята. Коля надзърна през илюминатора, за да види познатото сияние на големите градове.

Но долу цареше мрак.