Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. — Добавяне

27
Ядачите на риба

След три седмици придвижване покрай брега на Залива Евмений съобщи на Бисиса и хората й, че съгледвачите са открили край брега обитавано селище.

Движена от любопитство и желание да си отдъхне от морето, Бисиса заедно с Абдикадир, Джош, Ръди и неколцина британски войници се присъедини към предния отряд в челото на разтегления на десетки километри керван, в какъвто се бе превърнала армията на Александър. Всички членове на групата й бяха с огнестрелни оръжия. Докато слизаха на брега, Кейси, чийто крак още не бе заздравял, ги изпроводи със завистлив поглед.

До селището бе около ден път през силно пресечен терен. Ръди пръв започна да се оплаква, но скоро към него се присъединиха и останалите. Крайбрежието беше скалисто, а вътрешността — покрита с пясъчни дюни, трудни за катерене, въпреки че валеше. Заради проливните дъждове всички бяха мокри до кости. В редките моменти, когато дъждът спираше, отнякъде се появяваха конски мухи, които не ги оставяха на мира.

Имаше и змии — огромно разнообразие от влечуги, вероятно от различни времеви периоди.

Бисиса хвърляше мрачни погледи на неподвижните Очи, които висяха над тази негостоприемна страна и сто на сто следяха мъчителното им придвижване.

 

 

Привечер стигнаха някакво селце. Бисиса се изкачи с македонските войници на хълма, за да го огледа. Беше жалко и мизерно. Състоеше се от колиби от кожи, метнати върху скелети на китове. На отсамната страна пасяха няколко дръгливи овчици. Обитателите също не бяха особено привлекателни. Всички имаха дълги мръсни коси, а мъжете — и невчесани бради. Основният им източник за препитание беше морето — ловяха рибата на плитко, като вкарваха във водата големи мрежи, сплетени от палмови нишки.

— Хора със сигурност — заяви Ръди. — Но от Каменната епоха.

— Може да са от по-скорошни времена — подметна де Морган. — Един от македонците казваше, че бил виждал такива племена и друг път. Нарече ги „ядачи на риба“.

Абдикадир кимна.

— Все забравяме колко безлюден е бил светът на Александър. На няколкостотин километра от теб са Гърция и Аристотел, а тук е почти неолит и хората живеят така от Ледниковата епоха.

— В такъв случай — рече Бисиса, — може би този нов свят няма да се стори толкова странен и чужд на македонците, колкото на нас.

Македонските войници не се церемониха особено с жителите на селцето — прогониха ги със стрели и влязоха сред рибарските хижи.

Бисиса се оглеждаше с любопитство. Миризмата на риба надделяваше над всичко. На земята се търкаляше нож — беше издялан от кост, с резбована дръжка, върху която танцуваха делфини.

Джош надникна в една колиба.

— Погледни, моля ти се. Всичко, с което разполагат, идва от морето. Дори за чинии използват мидени черупки. Колко интересно!

„Като в някое археологическо селище“ — мислеше си Бисиса. Отново се зае да прави снимки, въпреки протестите на телефона. Но й беше мъчно за това как времето унищожава миналото. Това селце бе като откъсната страница от книга, спасена от отдавна изгубена библиотека.

Но войниците бяха дошли тук за провизии, а не за археологически находки. След като се увериха, че няма да намерят нищо полезно, събориха колибите и ги подпалиха. Бисиса не разбираше смисъла на това унищожение, но не можеше да направи нищо.

Едно самотно Око висеше над рибарското селце. Не даваше никакви видими признаци на реакция.

 

 

Прекараха нощта недалеч от селцето на брега на едно поточе. Македонците вдигнаха лагера с типичната си експедитивност, за да се скрият от несекващия дъжд. Британските войници им помагаха да свършат по-бързо с вдигането на палатките.

Бисиса реши, че моментът е удобен да се погрижи за себе си. Изпита огромно облекчение, когато си свали обувките. Краката й бяха мръсни, чорапите — подгизнали. На ходилата вече се бяха образували мазоли. Аптечката й бе поолекнала — тя все още не смееше да пие вода, без да пуска вътре дезинфектиращи таблетки.

Съблече се и пи до насита от студената вода на потока. Забеляза, че мъжете я гледат с жадни погледи, но бе твърде уморена да им обърне внимание. Джош също я наблюдаваше крадешком, срамежливо и по момчешки. Тя си изпра дрехите и ги остави да се сушат в палатката.

Когато приключи, македонците вече бяха запалили огън. Тя се излегна до него и се загърна с наметалото. Джош, както винаги, се настани съвсем близо до нея, за да може да я наблюдава, когато никой не го гледа. Но зад гърба му Абдикадир и Ръди си разменяха насмешливи въздушни целувки.

Не след дълго Ръди пръв откри темата за вечерта.

— Светът е толкова безлюден! Изминахме дълъг път — от Джамруд до Арабия, но срещнахме съвсем малко хора, и то съвсем изостанали. Мисля, че това е възможност.

— Възможност за какво, Ръди? — попита Джош.

Ръди Киплинг си нагласи очилата и си пое дъх.

— Британската империя е изчезнала, светът е променен до неузнаваемост. Ние сме почти единствените, които можем да засадим на този нов свят семената на разума и цивилизацията.

— Добре казано, Ръди — засмя се Абдикадир. — Но май на Мир няма да се съберат достатъчно британци, за да се справят с тази исполинска задача.

— Истинският англичанин никога не се предава! Той е завършващият стадий на една дълга еволюция, олицетворение на могъществото на Римската империя, комбинирано с достиженията на демокрацията. Струва ми се, че трябва да изградим нашата нова държава върху солидните принципи на британското общество. Всеки гражданин ще е напълно независим, стига да не нарушава правата на съседа. И всички ще са равни пред Господ. Моят дом е моята крепост. Ей такива неща. Точно за тази възможност говорех.

— Звучи чудесно — отвърна Абдикадир. — И кой ще управлява тази нова империя? Нима ще я оставим на Александър?

Ръди се засмя.

— Александър е постигнал изумителни неща за времето си, но той си остава един военен деспот — дори по-лошо, дивак! Нали видя езическите ритуали на брега? Той със сигурност е надарен с нужните инстинкти, за да побеждава и оцелява, но не е подходящият човек. Ние сме малко — но пък имаме оръжия! — Ръди се облегна назад, сплете пръсти зад тила си и затвори очи. — Почти си я представям. Звънтящите ковачници! Мечът, който ще донесе мир, а мирът ще ни осигури благополучие. С богатството ще дойде и Законът. Всичко ще е съвсем естествено — като израстването на дъб. А ние, които сме го виждали с очите си и преди, ще поливаме корените му.

Сигурно се опитваше да ги вдъхнови, но за Бисиса думите му бяха лишени от смисъл и чувства; лагерът й се струваше като последен оазис на човешкото съществувание сред мрака на разширяващата се пустиня.

На следващия ден Ръди се оплака от болки в корема и разстройство. Изглежда, беше пипнал някаква чревна инфекция. Бисиса и Абдикадир се заеха да го тъпчат с антибиотици, но той бързо губеше сили. Даваха му подсладена вода, но той искаше опиум. Скоро бузите му хлътнаха. Но не спираше да говори.

— Трябват ни нови митове, които да ни свържат… — Гърдите му свистяха. — Митове и ритуали — това е, на което се гради нацията. Това й липсва на Америка, твърде е млада и не е имала време да си създаде традиции. Е, какво пък, Америка вече я няма, Британия също, а ние сме тук, за да напишем новата история.

— Точно ти си човекът, който може да го направи, Ръди — подхвърли язвително Джош.

— Живеем в епоха на нови герои — продължи Ръди. — Живеем в зората на новия свят. Това е нашият шанс. Трябва да разкажем на бъдещите поколения какво сме направили и как сме го направили… — И Ръди продължи да бърбори, като смесваше мечти с кошмари от болестта.

Крачеха бавно през огромната пустиня.