Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. — Добавяне

15
Нов свят

Малко след зазоряване Бисиса и Абдикадир се отправиха към лобното място на вертолета. Дъждът, започнал по някое време предната вечер, продължаваше да плющи — разравяше миниатюрни кратери в песъчливата почва. Абдикадир отметна качулката си, вдигна лице нагоре и си облиза устните.

— Солен е — рече той. — Някъде има голяма буря.

До една от стените на разбития вертолет бе построен платнен навес. Под платнището се бяха сгушили Кейси и неколцина англичани, които също бяха вир-вода. Единствено Сесил де Морган, който както обикновено бе издокаран в тъмнозеления си костюм, изглеждаше относително сух. Бисиса така и не се научи да го харесва, макар че понякога се възхищаваше на авантюристичната му натура.

Капитан Гроув бе поискал от Кейси да му докладва какво са открили до момента. Американецът бе надраскал върху стената на вертолета схематично изображение на света, а отпред, на един плетен стол, бе поставил екранчето на сваления от командното табло компютър.

— И така — поде той с делови тон на преподавател в колеж, — първо, голямата картина. — Десетината офицери и войници, които се бяха скупчили под платнището, не сваляха погледи от менящото се изображение на екранчето. Очертанията на континентите бяха сравнително познати. Но земята между тях беше истински пъзел от разноцветни парчета — от тъмнозелени, през кафяви и черни, до снежнобели, съответстващи на причудливата подредба на различните фрагменти от време, които се бяха появили върху повърхността на планетата. Съвсем малко хора бяха успели да преживеят Хроносрива. Нощната страна на Земята тънеше в почти пълен мрак и само тук-там мъждукаха слаби светлинни. Атмосферата пък не можеше да намери покой. Огромни въздушни маси се носеха над океаните, завихряха се около полюсите или се спускаха към вътрешността на континентите.

Кейси чукна с пръст по картата.

— Ние смятаме, че това тук са земни маси, които са били заменени, на фрагменти или отрязъци, от също такива земни маси, само че в друг период от времето. Доколкото можем да определим от тези изображения — „Союз“ за нещастие не е бил оборудван с апаратура за по-детайлно наблюдение, — почти няма промяна в разположението и формата на континентите. Въпреки това не е изключено в най-скоро време да станем свидетели на бурна вулканична активност от недрата на планетата.

Ръди вдигна ръка.

— Защо смяташ, че земните маси биха могли да се преместят?

— Уф, как да ти обясня. — Кейси поклати глава. — За теб германският учен Алфред Вегенер е още петгодишно момче. Тектонични плочи. Плъзгащи се континенти. Това е дълга история. Просто ми повярвай.

— А какъв период обхващат, Кейси? — попита Бисиса.

— Не повече от два милиона години.

Ръди се засмя.

— Само два милиона години — и това ако не звучи обнадеждаващо!

— Отрязъците — продължи невъзмутимо Кейси — включват както атмосферата над тях, така и подлежащите земни пластове на дълбочина, която за момента не можем да определим. Не е изключено да достигат до самия център.

— И всеки от тези отрязъци — обади се Гроув — е със съответстващата растителност, животни и дори въздух отгоре?

— Нещо такова. Резките промени във времето се получават от взаимодействието между тях. — Той чукна с пръст по екрана, на който се виждаше зараждането на огромна тропическа буря над Атлантика близо до Централна Америка. — Някои от тези отрязъци са от зимни периоди, други от летни. Земният климат е минавал през най-различни цикли — от ледени епохи до тропическо лято, — но сега всичко това е смесено. Топлият въздух се издига над студения и това поражда силни ветрове; освен това в него се съдържа по-голямо количество пара, която при охлаждането си се превръща в дъжд. И така нататък — все причини времето да се разваля непрестанно.

— На каква височина достигат промените? — попита Абдикадир.

— Това също не знаем — отвърна Кейси.

— Но не до Луната — подметна Батсън. — Инак тя отдавна щеше да се разпадне и да се разлети във всички посоки.

— Правилна мисъл. — Кейси учудено повдигна вежди. — Не бях помислял за това. Знаем обаче, че достигат ниската околоземна орбита.

— „Союз“ — обади се Бисиса.

— Точно така. Бис, техните часовници показват същото, каквото и нашите — с точност до секунда. Вероятно, по някаква случайност, са били точно над нас, когато ни е ударил Хроносривът, и затова сега сме заедно. — Той почеса месестия си нос. — Опитваме се да картографираме отделните фрагменти и на някои места вече можем да се похвалим с известен успех. Ето, Сахара например… — Той показа зеленикави петна насред жълтата пустиня, повечето с неравни очертания, но някои с геометрически правилни страни. — Някои парчета в пустинята си приличат ужасно, въпреки че датират от съвсем различни периоди. И все пак е възможно да се определи точната им възраст, ако се съди по геоложките промени.

Той се обърна и нарисува върху Централна Африка голяма тебеширена звезда.

— Това, изглежда, е най-старият от всички фрагменти. Личи си по ширината на Разломната долина… И вижте тук — Сахара не се простира толкова на юг, колкото по наше време, освен това има езера и зелени петна. — Заредиха се още изображения. — Изглежда, по-голямата част от Азия е от последните няколко хиляди години. Из степите се виждат разпръснати човешки поселения, но все от отминали епохи — само дим от лагерни огньове и никакви електрически светлини. Най-голямата концентрация на хора е тук. — Той чукна с тебешира върху един район северно от Китай, в Източна Азия. — Но не знаем кои са те.

Кейси продължи със странния урок по география пред смълчаната и объркана публика. Австралия имаше екзотичен изглед. Централната й част бе изгоряла червеникава пустош, също както във времето на Бисиса, а по крайбрежието и по долините на реките имаше гъста зеленина. Ала няколко снимки, направени с максимално увеличение, показваха странни обитатели на този откъснат континент — нещо подобно на хипопотам насред обрасла с храсти река, както и стадо непознати високи животни, които, изглежда, бягаха, подгонени от невидим хищник. „Дали пък не е някакво гигантско кенгуру?“, помисли си Бисиса. Австралия очевидно се бе върнала към девствения си период преди появата на хората. От своя страна, Южна Америка бе окъпана в зеленина — дъждовната гора, която във времето на Бисиса почти бе изчезнала, сега се простираше от единия бряг до другия.

В Северна Америка огромен леден къс захлупваше северната и източната част — от полюса до Големите езера.

— Ледът в този регион — обясни Кейси — произхожда от различни периоди. Ако се вгледате, ще видите цепнатините между отделните фрагменти. — Той им показа увеличени снимки на полярната шапка, която наподобяваше накъсан и смачкан лист хартия. Виждаха се глетчери, надвиснали над отвесни ръбове, езера от разтопени снегове и мътни реки — всичко това се спускаше неумолимо на юг. Нямаше и следа от човешка дейност, но Бисиса си спомни, че хората бяха заселили американския континент доста по-късно.

— А какво ще кажеш за Аляска? — попита Абдикадир. — Очертанията й ми се струват малко странни.

— Защото се простира през Берингово море. Нали знаете, че някога Азия и Америка са били свързани със суша. По такъв начин хората за първи път са попаднали в Северна Америка. Но сега провлакът е прекъснат — морето си е пробило отново път.

— А Европа? — сети се Ръди. — Къде е Англия?

Кейси им показа Европа. По-голямата част от континента бе покрита с гъста зелена гора. Само в по-откритите южни части на Франция, Испания и Италия се мяркаха селища, но това бяха само малки, разпръснати селца. Може би дори не бяха заселени от хора, а от техните далечни предци — неандерталците. И тук ледената шапка достигаше почти до средата на континента и отрязваше Шотландия от останалата част на британския остров.

— Няма я. — Ръди увеси нос. Бисиса се изненада, когато зърна в очите му сълзи.

— Стегни се, младежо — скастри го капитан Гроув. — Ще прочистим тази проклета гора и ако трябва, ще създадем нова история. Ще видиш.

Ръди кимна, но изглежда, не можеше да отрони нито дума повече.

Кейси наблюдаваше тази мелодрама с ококорени очи. След това продължи:

— Ще премина към най-същественото. По данни от „Союз“ има само три места върху цялата проклета планета, където се забелязват признаци за развита технологична цивилизация — и едното от тях е тук. Това е второто… — Той чукна с тебешира върху южната част на езерото Мичиган.

— Чикаго! — подскочи Джош.

— Точно така. Но не храни кой знае какви надежди. Вижда се плътно заселен град — доста дим, вероятно от заводи, дори нещо като параходи в езерото. Но никакъв отговор на сигналите от „Союз“.

— Може да са от някой период преди откриването на радиото — отбеляза Абдикадир. — Освен това си имат предостатъчно проблеми. Районът им е заобиколен от лед. Нямат плодородна земя, нито някой, с когото да търгуват.

— А къде — сети се Бисиса — е третото място?

Кейси извика на екрана изображение на Близкия изток.

— Тук. Това е малко градче и вероятно по-старо от Чикаго. Интересното обаче е, че точно от него „Союз“ е засякъл радиосигнали. Единственото място на планетата, освен нас. Сигналът е бил доста мощен, с периодичен характер.

— Радиофар може би? — рече Абдикадир.

— Може би. Но не от нашето време.

Бисиса се наведе към екрана. Градчето бе разположено сред зелена долина, вероятно обработена земя, защото бе нашарена от прави синкави канали.

— Мисля, че това е Ирак — рече тя.

— Това — намеси се Сесил де Морган — е Вавилон.

— Вавилон живее отново! — провикна се Ръди.

— И това е всичко — приключи Кейси. — Ние и сигналът от Вавилон.

Всички потънаха в мълчание. Вавилон — самото название се струваше на Бисиса странно. Зави й се свят от неизмеримите възможности на чутото.

Капитан Гроув реши, че е негов ред да вземе думата.

— Е, благодаря ви, господин Отик. Ето какво ще ви кажа аз. Трябва да се съсредоточим върху нашето положение, тъй като е повече от ясно, че няма кой да ни се притече на помощ. И не само това — трябва да си намерим някаква цел, нещо, което да се превърне в смисъл на съществуванието ни. Време е да престанем да питаме защо Бог е решил да ни постави пред това изпитание и да вземем нещата в свои ръце.

— Чуйте го само! — промърмори Ръди.

— Очаквам предложенията ви.

— Трябва да стигнем до Чикаго — рече Джош. — Там има хора, промишленост, потенциал…

— Те не знаят, че сме тук — прекъсна го Кейси. — Може да са видели преминаващия отгоре „Союз“, но дали осъзнават какво представлява?

— А и няма никакъв начин да стигнем до тях — подчерта капитан Гроув. — Все още не сме в положение да организираме трансатлантическа експедиция… Може би по-нататък. За момента Чикаго е извън нашите възможности.

— Вавилон — предложи Абдикадир. — Това е очевидната ни цел. А и там има радиопредавател — може би ще научим повече за онова, което ни сполетя.

Гроув кимна.

— Освен това обичам зеленината. Вавилон не беше ли център на ранната земеделска култура? Дали да не се преместим там? Експедицията ще е напълно по силите ни.

Абдикадир се засмя.

— Да не мислите да ставате фермер, капитане?

— Не бих го нарекъл мечтата на живота ми, но понякога нуждата ни налага какво ли не, господин Омар.

— Но там вече живее някой — рече Бисиса.

Лицето на Гроув се изпъна.

— Ще му мислим, като стигнем на място. — За миг Бисиса долови в тона му онази стоманена решителност, която вероятно бе помогнала на Британия да завладее почти половината свят.

Други предложения нямаше. Изборът падна на Вавилон.

 

 

Събранието започна да се разпада на малки групи, които обсъждаха тихо предстоящата работа. Бисиса остана изненадана от рязката промяна в настроенията, след като бе избрана нова цел.

Джош, Ръди и Абдикадир тръгнаха с нея. Абдикадир отбеляза:

— Гроув е голям хитрец.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами този негов мерак да тръгнем за Вавилон. Не е само заради земеделието. Може да има и жени там…

— Преди мъжете тук да започнат да се бунтуват — това ли имаш предвид?

— Ами помислете си само — намеси се засмяно Джош. — Петстотин Адамовци и петстотин Еви…

— Прав си, Гроув е кадърен офицер — съгласи се Ръди. — Винаги мисли за войниците си. Пък и доста от тях са тук вече близо три години. Сигурно са очаквали скоро да ги сменят. Трябва да призная, че засега се държат доста прилично за хора, стояли толкова дълго далеч от дома. Но тези настроения едва ли ще се задържат, когато започнат наистина да си дават сметка колко са далеч от дома. Тъй че Вавилон може да се окаже спасителната сламка.

— Знаете ли — заговори Абдикадир, — големи късметлии сме, че имаме „Союз“ и цялата тази информация. Но въпреки това остават много въпроси, чиито отговори все още не знаем. Ето например този период от два милиона години…

— Какво по-точно?

— Ами, случайно два милиона години се смятат за времето, преди което се е появил Хомо еректус. Някои негови предшественици, като питекантропите, уловени от англичаните, са просъществували още известно време, но…

— Да не искаш да кажеш, че периодът от два милиона години има нещо общо с нас?

— Може да е само съвпадение. Но защо не един милион години, или двайсет, петдесет, сто? Все си мисля, че този нов свят е нещо като представителна извадка на човека, на човешката история.

— Но защо по-голямата част от света е безлюдна?

— Историята на Хомо сапиенс е само последната глава на далеч по-продължителната история на човешката еволюция. Бисиса, ние сме само тънък прашен слой върху повърхността на тази история. Може би точно това ни показва светът, в който се озовахме. Нещо като сонда във времето.

Джош дръпна Бисиса за ръкава.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може би не ви е правило впечатление, но погледът на човек от деветнайсети век е различен…

— Казвай, Джош.

— Като гледаме този нов свят, ние виждаме парчета от нашето минало. Но във вас аз виждам част от своето бъдеще. Защо обаче вие сте последните, Бисиса? Нима след вас няма бъдеще?

Тази мисъл досега не й бе минавала през главата и тя замръзна от изненада. Не знаеше какво да отговори.

— Капитан Гроув! Елате тук! — Капрал Батсън махаше развълнувано с ръка. Гроув забърза към него, Бисиса и останалите го последваха.

Батсън бе заобиколен от малка група войници, още един британски напрал и неколцина сепои, които държаха двама мъже. Ръцете на непознатите бяха завързани отзад. Бяха по-ниски и набити от сепоите и доста по-мускулести. И двамата носеха дълги до коленете и пристегнати в кръста ризи от избеляла оранжева тъкан и плетени от кожа сандали. Имаха широки смугли лица, обрасли с гъста брада, и черни къдрави коси. И двамата бяха изцапани със засъхнала кръв и очевидно изпитваха ужас пред оръжията на сепоите, защото когато един от тях насочи дулото към пленниците, те извикаха уплашено и коленичиха.

Гроув застана пред двамата, опрял юмруци на кръста си.

— Оставете ги на мира, за Бога! Не виждате ли, че са изплашени?

Войниците отстъпиха покорно назад. Ръди разглеждаше новодошлите с нескрит интерес.

— Е, Мичъл, какво си ни докарал? — продължи Гроув. — Тези не ми приличат много на пущуни.

— Не зная, сър — отвърна другият капрал. — На мен също не ми мязат на пущуни. Обикаляхме значи с патрула на югозапад… и ги видяхме — Патрулът на Мичъл бе пратен от капитан Гроув да следи движението на „голямата армия“. Изглежда, другата страна бе пратила съгледвачи със същата цел. — Всъщност бяха трима и яздеха дребни кончета, като петнисти понита. Бяха въоръжени с копия и ги хвърлиха по нас, а после ни нападнаха с ножове — трима срещу половин дузина! Трябваше да застреляме конете, а после и единия от тримата, та другите двама да се усмирят. Като им повалихме кончетата, те взеха да ги дърпат и ръчкат, сякаш въобще не знаеха, че са застреляни.

— Ако не си виждал пушка, капрал, и ти щеше да се държиш така — отбеляза мрачно Ръди.

— Какво искате да кажете, господине? — обърна се към него капитан Гроув.

— Че тези хора произхождат от друго време и нямат нищо общо с пущуните.

Двамата непознати следяха разговора им със зяпнали уста. По едно време забърбориха на непознат език, без да откъсват втрещени погледи от оръжията на войниците.

— Прилича ми на гръцки — промърмори Ръди.

— Гръцки? В Индия? — Джош повдигна вежди.

Бисиса протегна телефона към непознатите.

— Я виж ще можеш ли да…

— Може да съм интелигентна машина, но си оставам машина — прекъсна я телефонът. — Струва ми се, че това е някакъв архаичен диалект.

Сесил де Морган пристъпи напред и се изпъчи лекичко с новите си дрехи.

— Навремето ме пратиха да уча разни неща, за които бях дълбоко уверен, че са ненужни. За щастие съм позапомнил това-онова… — Той се обърна и заговори на непознатите. Те му отвърнаха. Де Морган вдигна ръка — очевидно ги приканваше да говорят по-бавно — и отново им каза нещо.

След около минута се обърна към капитан Гроув.

— Струва ми се, че схващам по малко, капитане. Но не съм съвсем сигурен.

— Попитай ги тогава откъде са. И от кое време — рече капитанът.

— Едва ли ще схванат въпроса, капитане — посочи Ръди. — А и дори да го схванат, ние няма да разберем отговора.

Гроув кимна. Бисиса се възхити на самообладанието му.

— В такъв случай ги попитай кой им е водачът.

Де Морган направи няколко опита, преди да го разберат. Но Бисиса разбра отговора и без превод.

— Ал-е-хан-дер! Ал-е-хан-дер!

Абдикадир поклати невярващо глава.

— Господи! Не може да бъде!