Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (2)

1
Търсеща

В продължение на четирийсет милиона години планетата изстиваше и изсъхваше и дойде време, когато на север ледените шапки започнаха да се врязват в континентите. Гористият пояс, който някога се простираше от Африка до Евразия и бе почти непрекъснат от Атлантическото крайбрежие до Далечния изток, се бе смалил до изолирани горски масиви. Животните, които доскоро обитаваха тази безбрежна зеленина, бяха изправени пред избора да се приспособяват или да напуснат.

Видът на Търсеща бе прибягнал и до двете.

Търсеща се бе притаила в края на останките от една горичка, с увиснало на шията бебе. Очите й, скрити под изпъкналите вежди, примижаваха срещу ярката светлина. Местността отвъд горичката беше равнинна, окъпана в слънчеви лъчи, нагорещена. Място, лишено от укрития, където смъртта може да те споходи мигновено. Земя на нови възможности, която в далечното бъдеще щеше да се превърне в граница между Афганистан и Пакистан и да се прочуе като Северозападната граница.

Днес недалеч от горичката на земята лежеше труп на антилопа. Животното бе издъхнало съвсем скоро — от раните му все още се стичаше лепкава кръв. Лъвовете вече бяха взели своето, но мършоядите от равнината, хиени и птици, не бяха открили новата плячка.

Търсеща се изправи и се огледа.

Търсеща беше маймуна. Плътно покритото й с гъста черна козина тяло едва надхвърляше метър. Лишената й от подкожна мазнина кожа бе увиснала. Лицето й бе издължено в муцуна, а крайниците й напомняха за времето, когато нейният вид все още живееше по дърветата — имаше дълги ръце и къси крака. Приличаше много на шимпанзе, но между нейния вид и горските шимпанзета се простираха близо три милиона години еволюция. Търсеща стоеше удобно на два крака и устройството на таза и хълбоците й бе по-скоро човешко.

Освен това видът на Търсеща бе месояден, макар и не особено усъвършенстван. Въпреки това ближните й разполагаха с някои преимущества спрямо останалите животни от този свят. Привикнали с уютното безгрижие на дълбоката гора, шимпанзетата не биха могли да изработят сечива, като брадвата в ръцете на Търсеща. А в очите й проблясваше искра, каквато нямаше в очите на обикновените маймуни.

На пръв поглед не се виждаха никакви признаци за дебнеща опасност. Тя излезе смело на откритото, притиснала малкото към гърдите си. Един по един я последваха и останалите членове на племето.

Бебето изплака и я оскуба. Заболя я. Съплеменниците на Търсеща нямаха имена — езикът им все още бе малко по-усъвършенстван от този на птиците, — но понякога тя мислеше за второто си бебе като за Вкопчващо, заради начина, по който се притискаше към нея.

Тъкмо заради тежестта на Вкопчващо тя бе последната, която стигна трупа на антилопата — останалите вече разсичаха месото със заострените си кремъци. Бързаха да разчленят животното на едри късове, които да отнесат в гората и чак там да се нахранят на спокойствие и в относителна безопасност. Търсеща се присъедини към тях. Чувстваше се беззащитна под ярките лъчи на слънцето. Щяха да изминат поне още един милион години, докато потомците й привикнат да живеят в равнините, а телата им да отделят влага и топлина, но да съхраняват мазнините.

Смаляването на горските масиви бе истинска катастрофа за маймуните, които ги обитаваха. Еволюционният зенит на това многолюдно семейство на бозайниците лежеше в далечното минало. Но някои от тях бяха успели да се приспособят. Видът на Търсеща все още се нуждаеше от сянката на гората и използваше високите клони за нощен подслон, но денем дръзваше да се появява на открито, особено когато го подмамваше подобна плячка. Рискован начин за препитание, но по-добър от гладуването. Още повече че горите продължаваха да изчезват и покрайнините им се превръщаха в места, където Търсеща и подобните й прекарваха все повече време. Само онези, които рискуваха да се изправят пред новите предизвикателства, имаха надежда да оцелеят в този променящ се свят.

Откъм равнината долетя приглушен тропот. Хиените най-сетне бяха доловили миризмата на кръв и се приближаваха, обгърнати в прашен облак.

Маймуните бяха успели да отделят само три от крайниците на животното. Но нямаше повече време. Притиснала бебето към гърдите си, Търсеща се втурна заедно с другите към мрака на древната гора.

Същата нощ, докато Търсеща спеше в гнездото си на един от клоните, нещо я събуди. Свито на кълбо до нея, Вкопчващо се размърда.

Имаше нещо във въздуха, едва доловим мирис, който караше ноздрите й да се раздуват.

Търсеща бе животно, изцяло зависимо от екологичната пирамида, в която заемаше своето място, и бе изключително чувствителна към промените. Но бе надарена с нещо повече от животинска чувствителност — когато вдигаше поглед към блещукащите в нощното небе звезди, в нея се пробуждаше необяснимо любопитство.

Ако въобще й подхождаше някакво име, то несъмнено бе Търсеща.

Тъкмо тази искра на любопитството бе довела вида й тук чак от далечната Африка. С разрастването на полярните шапки горите се топяха или изчезваха напълно. За да оцелеят, маймуните от покрайнините бяха принудени да прекосяват откритите пространства в дирене на други гори, в които все още виждаха убежище и подслон. За някои това пътешествие бе съвсем кратко, не повече от километър или два, за други пък се превръщаше в последното през живота им. И все пак децата на онези, които оцеляваха, продължаваха нататък.

Ето по какъв начин, в продължение на хиляди поколения, африканските горски маймуни се бяха придвижили постепенно до Централна Азия и бяха достигнали територията на днешна Испания през Гибралтарския „мост“. Всъщност това бе само изпреварващо ехо на други, по-късни и по-масивни преселения. Но маймуните бяха малко и разпръснати и следите, които оставяха, нямаше да достигнат далечното бъдеще, за да променят вижданията на палеонтолозите за развитието на света. Никой не би заподозрял, че някои отделни стада/племена са достигнали Централна Азия чак от дълбините на Африка.

И ето че докато се взираше в нощното небе, Търсеща изведнъж забеляза една звезда, която прекосяваше хоризонта с плавната увереност на дебнеща котка. Беше достатъчно ярка, за да хвърля сенки. Страх и почуда изпълниха съществото й. Търсеща вдигна ръка, но плъзгащата се звезда бе извън обсега на пръстите й.

По това време на нощта Индия бе погълната от непрогледен мрак. Но там, където повърхността на планетата бе обърната към светлината, се виждаха трепкащи светлини с различни цветове, кафяви, сини и зелени, като мънички открехнати врати. Вълната на неуловимите промени заливаше планетата подобно на втори терминатор^[1].

Светът около Търсеща потрепери и тя притисна детето в обятията си.

На сутринта в племето цареше възбуда. Днес въздухът бе по-студен, дори щипещ и зареден с нещо, което далечните потомци на Търсеща щяха да кръстят електричество. Светлината бе странна — по-ярка и същевременно бледа. Дори тук, в дълбините на гората, се долавяше слаб ветрец, който люшкаше листата на дърветата. Нещо беше различно, променено и животните бяха изплашени.

Търсеща тръгна право срещу вятъра. Стиснала малкото в прегръдките си, тя се отправи към покрайнините на гората. В равнината, където слънцето вече грееше ярко, не се виждаше никакво движение. Търсеща се огледа. Глождеше я странно любопитство. Пригоденият й към горски живот ум не бе в състояние да възприеме напълно околния пейзаж, но въпреки това й се струваше, че има някаква промяна. Като че ли зеленината бе по-малко от вчера, в подножието на близките хълмове се бяха появили няколко горички и потокът, който се спускаше по един от склоновете, бе по-пълноводен. Но не беше сигурна. Спомените й, вечно объркани, бързо избледняваха.

В небето обаче се виждаше някакъв предмет.

Не беше птица, защото не се движеше, нито летеше, не беше и облак, защото бе с резки очертания и приличаше на нещо солидно. Освен това сияеше, почти толкова ярко, колкото слънцето.

Привлечена от него, тя пристъпи на открито. Направи няколко крачки, спря неуверено, после продължи, докато не се озова под него. Беше голям колкото главата й и освен това бе окъпан в светлина — или по-скоро събираше в себе си светлината на слънцето, така, както тя се отразява понякога от повърхността на горски поток. Не миришеше на нищо. Беше като увиснал на клон плод, само дето наоколо нямаше никакво дърво. Четири милиарда години на еволюция бяха втъкали в плътта й представата, че нищо толкова голямо не може да виси във въздуха, без да е поддържано по някакъв начин: това бе нещо ново и следователно причина за опасения. Но предметът не падаше, нито даваше признаци да я заплашва по някакъв начин.

Тя се изправи на пръсти и надзърна отблизо в сферата. Видя две очи, които се блещеха в нея.

Търсеща изсумтя и отскочи. Но летящата сфера не реагира и когато отново повдигна глава, тя разбра. Сферата връщаше отражението й, донякъде изкривено, защото тези очи бяха нейните, също както ги бе виждала в гладката повърхност на спокойна вода. От всички земни обитатели само нейният вид можеше да разпознава подобни отражения, защото само той имаше представа за собствено аз. Въпреки това й се струваше, че по някакъв начин сферата я наблюдава, че тя, сама по себе си, е едно Око.

Търсеща вдигна ръка, но дори когато се изправи на пръсти, пак не можеше да достигне сферата. Ако разполагаше с малко повече време, сигурно щеше да потърси нещо, на което да стъпи — голям камък или натрупани клони.

Но Вкопчващо изписка.

Търсеща се извърна и затича на четири крака още преди да осъзнае какво прави. Когато погледът й откри малкото, кръвта й се смрази.

Над него се бяха надвесили две същества. Приличаха на маймуни, но бяха изправени и по-високи. Имаха яркочервени гърди, сякаш бяха окъпани в кръв, а лицата им бяха плоски и лишени от окосмяване. И бяха хванали Вкопчващо. Бяха хвърлили върху него нещо, което наподобяваше лиани или тънки клони. Вкопчващо се бореше и ревеше, но двете същества го притискаха под лианите.

Търсеща се озъби, изръмжа и скочи.

Едно от червеногърдите същества я видя. Очите му се разшириха от изненада. То вдигна някаква пръчка и я хвърли във въздуха. Нещо невероятно твърдо я блъсна отстрани в главата. Търсеща усети, че вече не може да си контролира крайниците. Инерцията я отнесе право върху съществото и тя го повали на земята. Но пред очите й мигаха безброй звезди, а в устата си усещаше вкуса на кръв.

На хоризонта на изток се показа кипящ черен облак. Последва тътен на далечна гръмотевица и в небето блеснаха светкавици.