Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. — Добавяне

26
Храмът

Монголите се заеха да вдигат лагера. Първата им задача бе да съберат конете.

Монголските коне бяха полудиви и живееха на стада, които се скитаха из околните степи. След настъпилите промени монголите се безпокояха да не са изгубили голяма част от конете си и разпратиха конници във всички посоки, за да ги приберат. Скоро на хоризонта се вдигна прашен облак и към края на следващия ден в равнината около палатковия град се събра огромно стадо. Мъжете обикаляха около конете с дълги прътове, които завършваха с въжени примки. Животните сякаш се досещаха, че им предстои изморителен поход, и се дърпаха, но веднъж уловени, приемаха покорно участта си.

Всъщност останалата част от подготовката бе неочаквано бърза. По-малките юрти бяха съборени и натоварени на каруци или на гърбовете на камили, някои от по-големите, включително и павилионът на Чингис хан, разглобиха и подредиха върху широки платформи, теглени от волове. Дори капсулата на „Союз“ бе качена на една подобна платформа. Бяха я докарали тук от селището на Скакатай по изрична заповед на Чингис хан и за да я повдигнат, използваха преправена обсадна машина. Положена върху товарната платформа и пристегната с въжета, тя приличаше на голяма юрта.

По приблизителни изчисления на Коля в похода към Вавилон щяха да вземат участие около двайсет хиляди войници — повечето от тях конници, като всеки от тях се придружаваше от един до двама спътници. Чингис хан разпредели този огромен военен отряд на три групи — армия на лявото крило, центъра и на дясното. Централната част се командваше лично от хана и в нея беше включена елитната гвардия и телохранителите на Чингис хан, които наброяваха хиляда души. Сейбъл и Коля също щяха да пътуват с тази група.

Част от армията остава в лагера, за да охранява вътрешността на Монголия и да поддържа реда в империята. Командването на този вътрешен гарнизон бе поето от един от синовете на Чингис хан — Толуй. Другият му син, Йогодей, и неговият пълководец Субадай идваха с основната група. Като се имаше предвид, че един ден Йогодей щеше да наследи империята на баща си, а Субадай — да се прочуе в множество битки, това бе наистина страховита сила.

Коля присъства на момента, когато Чингис хан се разделяше със сина си. Чингис притегли лицето на Толуй към себе си, опря устни в бузата му и вдиша дълбоко. Сейбъл го нарече „целувката на първобитния човек“, но Коля бе трогнат от тази проява на нежност.

Най-сетне вдигнаха знамената на Чингис хан и под пронизителните звуци на тръбите огромната конна армия потегли. Трите колони, под командването на Чингис хан, Йогодей и Субадай щяха да се движат отделно, разделени на повече от сто километра, но щяха да поддържат ежедневна връзка чрез бързи пратеници, звукови и димни сигнали. Скоро почти цялата степ се скри под гигантски прашен облак.

 

 

В началото следваха река Онон, като заобикаляха тинестите й брегове. Коля пътуваше в една каруца с Базил, Сейбъл и неколцина мълчаливи изплашени чужденци, както и част от съветниците на Йе Лю. След първите няколко дни навлязоха в мрачна страшна гора, пресечена от дълбоки долини, които значително затрудняваха придвижването. Небето оставаше оловносиво и дъждът не спираше. Всичко това караше Коля да се чувства потиснат. Той предупреди Йе Лю за опасностите, които крие киселинният дъжд, и чиновникът прати заповед войниците да яздят с шапки и вдигнати яки.

Хигиенните навици на воините на Чингис хан не се отличаваха съществено от тези на простолюдието. Но те се гордееха с вида си. Яздеха на високи седла, носеха конусовидни платнени шапки, обшити с кожа от лисица или вълк, и наметала, които пристягаха с пояси. Това бе типичната носия на всеки монголец, но за да изтъкнат положението си, офицерите искаха наметалата им да са бродирани със златни или сребърни нишки, а под тях бяха навлекли копринени ризи от Китай. Дори генералите на Чингис хан обаче бършеха устите си с ръкав.

Спираха да почиват всяка вечер и тогава се раздаваше храна — сушено месо и кумис. За лекарство им служеше преварена човешка урина. Понякога Коля завиждаше на простотата на живота им.

Придвижването на армията бе доста бързо. Заповедите за промяна на маршрута се разнасяха от специални вестоносци и се изпълняваха незабавно и безропотно. Армията бе разпределена на десетичен принцип, което значително улесняваше командването, като всеки началник разполагаше с не повече от десет подчинени. Дори десетниците, които стояха в основата на тази пирамида, разполагаха с достатъчно власт да вземат самостоятелни решения, което правеше тази ударна сила още по-гъвкава. Освен това Чингис хан се бе погрижил представителите на различните народности да са поравно във всяко формирование, за да няма надмощие по национален или племенен принцип. С други думи, това бе армия със забележително усъвършенствана структура, което напълно обясняваше победите й срещу разпокъсаните сили на азиатските и европейските царства.

След още няколко дни наближиха Каракорум — град, някога бил един от опорните пунктове на уйгурите. Сега той бе важна крепост на Чингис хан в региона. Всъщност, оказа се, че стените на крепостта са разрушени; зад тях се виждаха десетина изоставени храма, а останалата част от града бе буренясала и скрита от висока трева. Чингис хан, придружен от Йогодей и неколцина страховити телохранители, отиде да огледа града. Беше го завладял само преди няколко години и го бе оставил цветущ и пълен с енергия, а ето че сега заварваше само руини. Когато се върна в юртата си, лицето му бе свъсено, сякаш се сърдеше на самите богове за начина, по който се бяха подиграли с амбициите му.

 

 

През следващите няколко дни армията прекоси долината на река Орхон, която от изток се затваряше от високи планини. Почвата тук бе посивяла и изпръхнала, а реката бе пресъхнала. От време на време се натъкваха на участъци със застояла вода, а нощем бивакуваха в кал, от която се стелеше миризмата на изгнила тръстика.

Пресякоха една последна река и местността започна да се издига. Сейбъл каза, че са напуснали монголската провинция Архангай и сега пресичат Хангайския масив. От отсамната страна на планината се виждаха тучни ливади и зелени поля, а от другата, докъдето им стигаше окото — само пожълтяла степ.

На върха на планината, от който се разкриваше гледка надалеч, видяха каменна пирамида, която по някакъв начин бе оцеляла след Хроносрива. Докато я подминаваха, всеки войник полагаше върху нея по един камък. Коля си помисли, че когато и последният конник преодолее хребета, там вече ще стърчи масивна грамада.

Спуснаха се и навлязоха в степта, а планината постепенно се скри зад хоризонта. Високата трева се разтваряше пред конете като вода. През целия път не срещнаха никакви хора. Понякога се натъкваха на следи от малки селища, от кръгли юрти и огън, но хората се бяха преместили другаде. Обширната степ изглеждаше непокътната от времето, обитателите й — монголи, хуни, руснаци — бяха свикнали да живеят по един и същи начин. „Може би — мислеше си Коля, — когато човешката цивилизация започне да залязва, хората отново ще се завърнат към това чергарско съществуване“.

Чингис хан също бе обезпокоен от липсата на хора и често изпращаше съгледвачи, но без резултат.

И тогава, почти в средата на степта, неочаквано се натъкнаха на храм.

 

 

Този път повикаха за съвет Йе Лю, а той все със себе си Коля и Сейбъл.

Храмът бе съвсем малък — квадратна сграда с висок портал, декориран с чукала с формата на лъвски глави. Отпред имаше тераса с лакирани перила, а лицевата стена бе украсена с позлатени черепи. Коля, Сейбъл и неколцина монголи прекрачиха предпазливо прага. На ниски маси, сред останки от храна, се въргаляха ръкописи. Стените бяха дървени, ухаеше на масло за кандило.

— Дали е будистки? — попита шепнешком Коля.

Сейбъл не се притесняваше да говори на висок глас.

— Да. И според мен обитателите му са някъде наблизо. Не мога да кажа от кой период е това нещо, защото будистите водят същото непроменящо се съществуване като чергарите.

— Не съвсем — отбеляза Коля. — По време на съветския режим будистките храмове в Монголия са били разрушавани. Това място е отпреди двайсети век…

Две фигури се появиха в сумрака в дъното на храма. Монголите оголиха саби, но Йе Лю ги спря с резкия си глас.

В началото Коля ги взе за деца — бяха ниски и слаби. Когато се приближиха, видя, че са старец и дете, уловени за ръце. Старецът, който, изглежда, бе лама, носеше червено наметало и налъми и държеше молитвена броеница. Беше ужасно мършав, ръцете му стърчаха от ръкавите като крачета на птица. Детето беше момче, около десетгодишно и високо колкото стареца, но за изненада на Коля, бе обуто с маратонки. Ламата се подпираше на рамото на момчето, но едва ли му тежеше с крехкото си телце.

Той се засмя с беззъбата си уста и заговори с пресипнал глас. Монголите се опитаха да отговорят, но скоро стана ясно, че не се разбират.

Коля прошепна на Сейбъл:

— Погледни маратонките на момчето. Може би този храм е от по-нови времена.

— Маратонките са от по-нови времена — поправи го тя. — Това нищо не доказва. Момчето може да ги е намерило…

— Ламата е ужасно стар.

— Да. Сигурно наближава деветдесетте. Друго е интересно, Коля. Вгледай се в очите им. В костната структура на лицето, в брадичката…

Коля се взря в полумрака. Очертанията на главата на момчето бяха скрити от черната му коса, но бледото му лице и сините очи…

— Те си приличат!

— Точно така — потвърди Сейбъл. — Коля, когато дойдеш на такова място, това е за цял живот. Пращат те на девет-десет години, чиракуваш, учиш се да пееш, да се молиш и така до деветдесет — ако ги доживееш, разбира се.

— Сейбъл…

— Тези двамата са един и същи човек — чиракът и старият лама, събрани по прищявка на Хроносрива. И момчето знае, че когато остарее, един ден ще види своята по-млада версия да се задава откъм степта. — Тя се засмя. — Не изглеждат изненадани, нали? Може би будистката философия им помага да свикнат с това. За тях животът е затворен кръг, който се повтаря отново и отново…

Монголските войници претършуваха храма за плячка, но не откриха нищо ценно освен малко храна, свещени текстове и молитвени колела. След това се приготвиха да убият монаха и детето. Лицата им бяха хладни и безстрастни, сякаш това, което щяха да направят, бе само част от ежедневието. Коля събра кураж и помоли Йе Лю да ги спре.

Напуснаха храма с неговите странни обитатели и продължиха нататък.