Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (47)

46
Вкопчващо

Една сутрин Търсеща установи, че мрежата я няма. Извика уплашено и притисна дъщеря си към себе си.

След това отново отвори очи. И този път нищо не я делеше от голата земя наоколо. Войниците бяха изчезнали. Бяха отнесли и мрежата.

Тя беше свободна.

Търсеща се надигна. Вкопчващо се събуди със сумтене и разтърка очи. Докъдето им стигаше погледът, виждаха само безжизнена скалиста равнина. Само далеч на хоризонта блестяха върховете на заснежени планини, а в подножията им нещо тъмнееше. Гора. Ако можеха да стигнат до нея…

Но вятърът внезапно смени посоката си, задуха от север и тя подуши нещо. Миришеше на студено и на лед. Търсеща изплака. Изведнъж й домъчня за познатите ухания на сготвена храна, за тракането на машините, за неразбираемите гласове на войниците. Беше прекарала твърде дълго в клетка и сега тя й липсваше.

Вкопчващо обаче не споделяше чувствата на майка си. Разходи се на четири крака, като шимпанзе, изучавайки земята отвъд доскорошния им дом. Откри един камък, който бе удобен за носене, намери стрък изсушена тръстика, подходящ за връзване.

Стиснала камък, Вкопчващо бавно се изправи на два крака. Огледа се и спря поглед на далечната планина и заснежените върхове.

Вятърът от север се усилваше. Новият вулканичен остров насред Атлантическия океан бе отклонил Гълфстрийм — този огромен приток на топла вода, подгрявал в продължение на хилядолетия бреговете на Европа. Изчезването му вече оказваше въздействие върху целия континент, чак до Вавилон. Но лошите промени тепърва предстояха. Тази година есента щеше да дойде по-рано, а към средата на лятото масивни студени въздушни маси от Арктика щяха да предизвикат невероятни по сила бури и да засипят континентите с толкова сняг, колкото обикновено падаше за десет години.

В продължение на два милиона години преди Хроносрива ледените шапки от полюсите бяха слизали към екватора и се бяха отдръпвали на определени интервали — комплексни цикли, свързани с движението на Земята и Слънцето. Но този нов свят, слепен от фрагменти от стария, който вече бе преживял първоначалните вълнения, навлизаше в нов ритъм и първото последствие от промените му бе разширяването на ледената покривка. Щяха да изминат поне десет години, докато се образуват достатъчно големи шапки, и поне още толкова, докато те се разширят на юг до Лондон, Берлин и Манхатън.

Но и това щеше да е само началото на нови драстични промени. От момента на образуването си планетата бавно изстиваше и притокът на топлина от ядрото към кората бе двигателна сила за разместванията на мантията, върху която лежаха континенталните плочи. Сега Хроносривът бе предизвикал нарушения и във вътрешния климат на планетата.

С времето тези нови течения щяха да се уталожат и да постигнат равновесие помежду си, но засега вътрешността на планетата бе като врящо гърне със сложен отгоре му капак.

Мантията под сърцевината на континентите вече бе започнала да се нагрява и надига. Земята никога не бе представлявала идеално сферично тяло. Но сега върху Мир се образуваха издатини, които заплашваха да напукат повърхностния слой. Рано или късно обаче деформираната планета щеше да намери нова точка на равновесие. Големите континенти щяха да се преместят към екватора, това щеше да промени океанските течения, нивото на световния океан щеше да се повдигне със стотина метра и да предизвика още по-драматични промени в климата.

С други думи, предстояха тежки времена за животинския и растителния свят на Мир. Но хората бяха свикнали да се местят. Чикагските граждани вече се готвеха за първата си голяма миграция на юг. Много от тях щяха да оцелеят. Също като маймуночовеците.

Вкопчващо не бе същата след „изпита“, на който я бе подложило Окото. Сондирането на тялото и ума й целеше само да определи заложбите й, да открие мястото й в голямото разнообразие от животински форми на синята планета. Но Вкопчващо бе млада, а машината, която я бе изследвала — ужасно стара и не тъй перфектна, каквато бе някога. Сондирането на ума й нямаше да мине без последствия. В мозъка й настъпваха промени, които не бяха планирани.

Още дълго на „съшития“ свят щяха да господстват хората. Но дори те не можеха да се преборят с леда. Имаше какво да изучават на този променен и променящ се свят. Имаше достатъчно място за същества с потенциал. Но нямаше никаква причина този потенциал да бъде развит така, както бе станало преди. На Мир животът можеше да тръгне в съвсем друга посока. Към нещо по-добро може би.

Вкопчващо стисна камъка и се опита да си представи за какво може да бъде използван. Не изпитваше никакъв страх от непознатия свят. Напротив, беше уверена, че той й принадлежи, че сега тя ще господства в него.

Но първо трябваше да измисли какво да прави оттук нататък.