Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (3)

2
Птичката

В момента на Хроносрива Бисиса Дът беше във въздуха.

Видимостта й, от задната част на кабината на вертолета, бе силно ограничена — което бе най-малкото странно, като се имаше предвид, че целта на полета бе да извършва наземно наблюдение. Щом Птичката се издигна, пред погледа й се разкриха двата реда сглобяеми хангари, подредени с изопачената склонност към геометрични фигури, която притежаваха умовете на военните. Базата на ООН бе построена тук преди близо три десетилетия и с течение на времето тези „временни“ постройки бяха придобили известна архитектурна значимост, а макадамовият път, който се виеше между тях, бе отъпкан и равен.

Птичката продължаваше да се издига и базата постепенно се превърна в неясно петно под камуфлажните мрежи, изгубена сред гигантската равнина. Земята тук бе безводна, почти лишена от растителност, ако се изключеха разпръснатите горички и петната от тъмнозелени шубраци, които стигаха чак до хоризонта. В далечината, окъпани в блестящото сияние на снеговете, издигаха величествена снага високи планини.

Птичката се люшна настрани и Бисиса бе отхвърлена към извитата стена на кабината.

Пилотът на Птичката Кейси Отик премести плавно ръчката и изравни полета. Сега Птичката се носеше в бръснещ полет над каменистата равнина. Той се извърна и й се ухили.

— Извинявай. Излезе вятър, въпреки че прогнозата бе за тихо време. Нали не се удари?

Гласът му бумтеше, усилен в слушалките.

— Чувствам се, сякаш седя на задния капак на шевролет.

Той пак се ухили и се видяха два реда равни зъби.

— Не е необходимо да викаш. Чувам те в слушалките. — Чукна с пръст по шлема. — Ра-ди-о! Не го ли ползвате в британската армия?

Вторият пилот Абдикадир Омар, изтегнал се на седалката до Кейси, поклати неодобрително глава.

Птичката беше наблюдателен вертолет със сферична прозрачна кабина. Беше разработена на основата на стар боен хеликоптер, свален от употреба през последното десетилетие на миналия век. В много по-спокойната 2037-а година на Птичката бяха поставяни съвсем мирни задачи: наблюдение, издирване и спасяване. Кабината бе пригодена за трима души — двама пилоти и трети: в случая Бисиса.

Кейси Отик управляваше машината небрежно, с една ръка. Бе старши подофицер, прехвърлен в ООН от ВВС и Космическите сили на САЩ, едър и наглед гаден. На синята му каска неуставно беше изрисувано американското знаме. Тъмният визьор скриваше по-голямата част от лицето му и Бисиса виждаше само квадратната му челюст.

— Виждам, че ме зяпаш зад визьора — подхвърли тя.

Абдикадир, пущун с красиви черти, се облегна назад и се разсмя.

— Време е да свикнеш, ако искаш да търпиш компанията на този тип.

— Аз съм истински джентълмен — тросна се Кейси, наведе се и прочете табелката на гърдите й. — Бисиса Дът. Какво е това — пакистанско име?

— Индийско.

— Значи си от Индия? Акцентът ти мяза на австралийски.

Тя стисна устни. Американците изобщо не можеха да разпознават различните акценти.

— Манкунийка. От Манчестър, Англия. Трето поколение британка.

Кейси се опита да заговори като Кари Грант:

— Добре дошла на борда, лейди Дът.

Абдикадир го сръга в рамото.

— Човече, ти си изтъкан от клишета. Бисиса, това първата ти мисия ли е?

— Втората — отвърна тя.

— Летял съм с тоя задник сто пъти и си е все същият. Не му обръщай внимание.

— Няма — обеща тя. — Сигурно и на него му е скучно.

Кейси се изсмя сухо и подметна:

— А ти си един клюнонос муджахидин.

Абдикадир, изглежда, зърна наченки на тревога в лицето на Бисиса.

— О, не се безпокой. Вярно е, че съм муджахидин, или по-точно, бях. Но това не ни пречи да сме най-добрите приятели. Сега и двамата сме ойкуменци. Но не казвай на никого…

Изведнъж отново се озоваха в турбуленция. Вертолетът сякаш внезапно пропадна с няколко метра. Пилотите млъкнаха и се наведоха над приборите.

Бисиса познаваше Абдикадир от седмица. И той като Кейси имаше подофицерски чин, но бе местен. Имаше силно, волево лице и извит нос, а челюстите му бяха обрамчени от тънка брадичка. Очите му обаче бяха изненадващо сини, а косата — русолява. Твърдеше, че ги бил наследил от Александър Велики, който някога минал оттук. Беше кротък и спокоен човек, опитен пилот, свикнал с мисълта, че винаги ще е втори, заради пущунския си произход. Британските войници го бяха кръстили Джинджър.

Птичката продължаваше да се мята. Полетът не беше никак приятен — в кабината миришеше на масло и хидравлична течност, металните части бяха олющени от употреба, а седалката на Бисиса бе залепена със скоч. Шумът от перките, които се въртяха на метър над главата й, бе оглушителен, въпреки подплатения шлем. Тя за хиляден път си даде сметка, че правителствата на различни държави са готови да прахосват повече пари за война, отколкото за мир.

Още щом чу приближаващия се вертолет, Моалим знаеше какво трябва да направи.

Повечето от възрастните обитатели на селото се завтекоха да грабнат оръжията и да се скрият. Но Моалим имаше друго намерение. След като се въоръжи, той изтича при дупката, която бе изкопал преди много седмици, очаквайки да настъпи ден като този.

След броени секунди вече се беше спотаил в дупката, опрял на рамото си РПГ. Беше изгубил доста часове, докато я изкопае достатъчно, за да може да се пъхне вътре целият и да закрие отвора с клони. Гранатометът бе истинска реликва, спомен от съветското нашествие в Афганистан през 80-те, но добре поддържан и редовно почистван и все още бе в идеално състояние. Стига вертолетът да се спуснеше достатъчно ниско, Моалим щеше да успее.

Моалим бе петнадесетгодишен.

Беше само на четири, когато за първи път видя вертолет. Всъщност бяха няколко и дойдоха през нощта, като глутница летящи хищници. Носеха се ниско над планините и вятърът от перките им вдигаше прахоляк. Беше достатъчно силен да обръща сламените покриви на колибите и да прогонва добитъка надалеч. Разправяха, че въздушната вълна изтръгнала детето от ръцете на една майка и го отнесла — така и не го открили след това.

А след това бе започнала стрелбата.

По-късно пристигнаха още вертолети, които обаче хвърляха бюлетини. В тях се „обясняваше“ причината за наказателната акция — имало „сведения“, че през селцето им преминала незаконна пратка с уран. Приложена била мярката „необходим“ наказателен удар с „хирургическа“ точност и „минимална“ сила. Бюлетините бяха накъсани и използвани за тоалетни нужди. Всички мразеха вертолетите, заради тяхната недосегаемост и наглост. На четири години Моалим не разполагаше с достатъчно богат речник, за да каже как се чувства.

А вертолетите продължаваха да прииждат. Тези, които носеха знаците на ООН, трябваше да осигуряват мира, но всички знаеха, че това е нечий друг мир и че „машините за наблюдение“ носят предостатъчно оръжия.

Проблеми, които, както бяха учили Моалим по-късно, имаха само едно решение.

Още щом проходи, възрастните се заеха да го учат как се борави с РПГ. Не беше никак лесно да се уцели движеща се цел. Ето защо детонаторът трябваше да бъде настроен на дистанционно задействане, за да може ракетата да избухне във въздуха. Ако се намираше достатъчно близо до целта, крайният ефект щеше да е същият. Особено ако се целиш в задния ротор, който, изглежда, бе най-уязвимата част на всеки вертолет.

Гранатометите бяха големи, неудобни за работа и трудни за скриване. Ето защо бе особено важно да се осигури подходящо място за стрелба, за да може вертолетът да бъде примамен наблизо. Моалим знаеше, че от въздуха се виждат само клоните, скриващи входа на дупката.

Младежът разкриви устни в заплашителна усмивка.

Небето над тях имаше странен вид. Плътни черни облаци се бяха появили сякаш изневиделица, скупчваха се в непробиваема стена на хоризонта и закриваха планините. Дори чистият участък от небето изглеждаше някак промит.

Бисиса измъкна дискретно телефона от джоба си, приближи го до устата си и прошепна:

— Не помня в прогнозата да се споменаваха буреносни облаци.

— И аз — отвърна телефонът. Беше настроен на новинарска вълна и веднага започна да проверява един след друг каналите за метеорологични прогнози.

Беше 8 юни 2037 година. Или поне така смяташе Бисиса. Вертолетът летеше напред.