Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (26)

25
Флотът

Флотът на Александър, който се виждаше добре въпреки стелещата се пелена на проливния дъжд, се стори на Бисиса величествен. Имаше триреми с щръкнали отстрани редове гребла, коне цвилеха уплашено от товарни баржи, а най-впечатляващи от всички бяха зохруците — плоскодънни ладии, широко разпространени в Индия, които щяха да просъществуват чак до XXI век. Дъждът скриваше цветовете, омекотяваше линиите и премахваше перспективата, но беше топъл и гребците в триремите бяха голи и мургавите им тела лъщяха.

Бисиса не можа да се сдържи да не направи няколко снимки на тази незабравима сцена. Но телефонът й се оплакваше:

— Какво си мислиш, че е това — лунапарк? Ще ми запълниш паметта още преди да стигнем до Вавилон и после какво ще правиш? Пък и се измокрих…

Междувременно Александър очакваше божието благоволение, за да продължи пътуването си. Изправен на кърмата на своя кораб, той изсипа съдържанието на една позлатена купа във водата и призова Посейдон да пази и покровителства флота му. След това продължи с жертвоприношения за Херакъл, когото смяташе за свой прародител, и Амон, египетския бог, съответстващ на Зевс в гръцката митология.

Строените наблизо британски войници — общо няколкостотин заедно с офицерите, наблюдаваха тази сцени зяпнали от почуда и си разменяха насмешливи подвиквания. Всъщност би трябвало вече да привикват. От няколко дни се разхождаха свободно из лагера на Александър, а снощи бяха присъствали на церемониалното жертвоприношение, извършено по заповед на царя. На всяко от подразделенията бе отпуснато по едно животно — овца, крава или коза, след което — както каза Бисиса — последва най-страхотното барбекю в историята на новия свят.

Но Ръди Киплинг, изглежда, беше на друго мнение — сучеше подгизналия си мустак и мърмореше недоволно:

— С какви невероятни суеверия са пълни главите на тези хора! Знаеш ли, като малък, когато живеех в Парел, имах един съсед, който понякога ме водеше в индуския храм на хълма. Учеше ни на разни песни и ни разказваше истории от индийската митология. Техните богове са ми някак по-симпатични.

— Интересно ойкуменско детство — обади се Абдикадир.

— Може и да е така — съгласи се Ръди. — Само че историите, дето ги разказват на малки деца, са едно, а да го гледаш на живо, в изпълнение на самия Александър, съвсем друго. Нима наистина вярва, че е богоизбран, любимец на някой от боговете?

— Ръди, когато си в Рим, прави като римляните — посъветва го Джош.

— Но, Джош — възрази Ръди, — тук, където сме сега, Рим дори още не е бил построен. Какво да правя тогава? А?

Най-сетне церемонията приключи. Бисиса и останалите тръгнаха към лодките, с които щяха да ги откарат до корабите. Те и британците щяха да плават с флотата, а останалата част от армията щеше да ги следва по сушата.

Лагерът постепенно се превръщаше в безкраен керван. На сушата цареше истински хаос — хиляди мъже, жени и деца щъкаха във всички посоки под несекващото блеене и ревовете на изплашени животни. Огромни обсадни машини, катапулти и тарани се разглобяваха, за да бъдат прекарани надалеч. Суматохата беше невероятна, подсилвана от пронизителните звуци на тръбите и роговете и тропота на безброй крака и копита. Присъствието на маймуночовеците в клетката придаваше на сцената съвсем нелеп вид. Цареше атмосфера на вълнуващо очакване пред новите приключения.

— Не бях виждал нищо подобно! — възкликна Кейси.

Но постепенно хаосът се уталожваше. Викачите подхванаха равномерен ритъм и греблата на триремите зашляпаха по водата. Откъм сушата долетяха маршови песни.

— Наистина великолепна картина — съгласи се Абдикадир. — И бойната песен е чудесна — особено когато се изпълнява от хиляди гърла!

— Елате — подкани ги Кейси. — Да се качим на борда, преди сепоите да са заели най-добрите места.

Според плана флотът трябваше да се отправи на запад през Арабско море и след това да навлезе в Персийския залив. Армията и обозът щяха да го следват през територията на Пакистан и Иран. Щяха да се срещнат отново в дъното на Залива, след което щяха да се насочат по суша към Вавилон. Това паралелно придвижване беше неизбежно, тъй като флотът не можеше да побере цялата армия, а от своя страна войниците от корабите щяха да се нуждаят от пресни провизии, набавени на сушата.

Но положението на брега бързо се влошаваше. Заради несекващите вулканични дъждове небето постоянно бе закрито от оловносиви облаци. Почвата се превръщаше в непроходима кал, в която затъваха каруци и животни, горещината и влагата бяха нетърпими. Не след дълго керванът се проточи на много километри, а пътят зад него бе осеян с трупове на умрели животни и захвърлено снаряжение. Скоро към тази ужасна картина се прибавиха и човешки тела.

Кейси бе потресен от една гледка, която се повтаряше често — върволица индийки зад каруците, натоварили на главите си купища багаж. Ръди се опита да го успокои, че подобна сцена е нормална сред народите от Изтока, но за енергичния изобретателен американец това не бе достатъчно. Още на следващия ден той показа на Евмений чертеж на опростена дървена ръчна количка. В началото високомерният грък не обърна внимание на предложението му, но Кейси продължи да настоява и дори накара един от дърводелците да изработи модел. Идеята бе възприета и по нареждане на Евмений сковаха толкова колички, за колкото им стигна материалът. През първата нощ изработиха общо около петдесет броя, но дърводелците бързо се поучиха от грешките си, набавиха сух материал и на втората нощ сковаха още стотина. Не беше кой знае каква задача за майстори, от чиито ръце бе излязъл цял флот.

През следващите няколко дни керванът се движеше по суха и камениста земя и количките се справяха добре. На моменти гледката дори бе малко странна — щастливи индийки, натоварили багажа си в колички, сякаш извадени от някой модерен градински център. Но след това калта се върна и мъката започна отново. Изгубили интерес, македонците захвърлиха количките.

На всеки три дена корабите, се приближаваха към брега, за да се снабдяват с провизии. От армията на сушата се очакваше да се снабдява сама, но това ставаше все по-трудно, тъй като навлизаха в бедна и неплодородна страна.

За щастие моряците успяваха да разнообразят менюто с морски улов — миди, риби и раци — за истинско удоволствие на пътниците. Веднъж, когато и Бисиса взе участие в една риболовна експедиция, на повърхността на морето недалеч от лодката сред гейзер от водни пръски се показа огромен кит. Македонците бяха ужасени от вида му, а индийците им се присмиваха. На брега излезе отряд македонци — всички размахваха копия и щитове и крещяха възбудено. Следващия път китът се показа на стотина метра по-навътре в морето, след което се изгуби от погледите им.

Както винаги, съгледвачи и картографи съставяха подробна карта на местностите, през които минаваше армията. Картографирането на нови страни бе важно и за Британската империя, а ето че сега на помощ на гръцките картографи се бяха притекли британците от отряда на капитан Гроув, с техните теодолити. След изработването на новите карти те ги сравняваха с тези отпреди Хроносрива.

Земите, из които се придвижваха, бяха почти безлюдни.

Веднъж съгледвачите се натъкнаха на стотина мъже, жени и деца, облечени в странни ярки дрехи, които обаче се бяха превърнали в парцали. Умираха от жажда и говореха на език, който македонците не разбираха. Всъщност никой от хората от бъдещето не можа да се срещне с тях — македонците бяха убили неколцина, а другите бяха прогонили в пустинята. Абдикадир подхвърли шеговито, че може да са туристи от някой хотел от двайсети или двайсет и първи век, отрязани от дома и изгубени в коридорите на времето. Бисиса си мислеше колко ли още такива нещастни души се скитат по Земята.

За разлика от хората, които се срещаха рядко, Очите се появяваха на регулярни разстояния. Имаше ги покрай брега, както и във вътрешността. Повечето хора не им обръщаха внимание, но Бисиса продължаваше да се интересува от тях. Ако някое подобно непознато тяло се бе появило в стария свят, то със сигурност щеше да се превърне в страхотна новина, в сензация! Но сега никой не искаше да разговаря за тях. Всъщност Евмений бе изключение — той редовно заставаше под някое Око с ръце на кръста и го разглеждаше предизвикателно.

Въпреки изтощителния поход Ръди оставаше в неизменно приповдигнато настроение. Пишеше винаги, когато имаше възможност, надвесен трескаво над бележника. Освен това непрестанно търсеше събеседници, с които да обсъжда промените в заобикалящия ги свят.

— Не бива да спираме във Вавилон — заяви той. Заедно с Бисиса, Абдикадир, Джош, Кейси и де Морган седяха под едно платнище на палубата на кораба и гледаха стелещия се над морето дъжд. — Трябва да продължим нататък — да изследваме Юдея например. Помисли си само, Бисиса! Всевиждащото око на вашата космическа лодка може да различава само отделни картини — поселища, следи от дим. Ами ако в тези колиби живеят важни исторически личности, например Христос?

— А да не забравяме и Мека — намеси се Абдикадир.

— Нека да бъдем ойкуменци! — разпери ръце Ръди.

— Внимавай какво си пожелаваш, Ръди — скастри го Джош. — Това не е някакъв гигантски музей, из който се разхождаме. Може би наистина ще срещнеш в Юдея Христос. Но ако не го откриеш? Ако тази Юдея, която намериш, е преместена тук от времето преди Христос? Ако тук въобще не е имало Възкресение? В такъв случай ще се окажеш християнин в един езически свят. Коя роля ще избереш тогава, на Вергилий или Данте?

— Ами… аз… — Ръди млъкна и смръщи замислено вежди. — Тогава ще потърся някой мъдрец — Августин или Тома Аквински, и ще го попитам какво трябва да правя. А ти, Абдикадир? Какво ще правиш, ако не намериш Мека — ако Мохамед още не се е родил?

— Ислямът — отвърна Абдикадир — не е обвързан с времето като вашата християнска религия. Принципът за единство остава в сила и на Мир, и на Земята — няма бог освен Бог и всяка частица от вселената, всяко листо и дърво са проява на неговото постоянство. Както в предишния, така и в този свят Коранът си остава посредник на Божието слово, независимо дали ще срещнем Пророка, за да ни го предаде.

— Интересна гледна точка — изхъмка Джош.

— Ас салаам алейкум — тържествено каза Абдикадир.

— Всъщност нещата може да са още по-сложни — продължи разговора Бисиса. — Не забравяйте, че Мир не се състои само от един времеви фрагмент. Той е мозайка от различни времена и това със сигурност се отнася за Мека и Юдея. Възможно е да има области, в които Христос още не се е родил, и други — след Неговото раждане. Така че Възкресението важи и за този свят, нали?

— Колко странно наистина! — Ръди поклати глава. — Казват, че всеки от нас разполага с максимум двайсет и пет хиляди дни живот. Възможно ли е ние също да сме фрагментирани — животът ни да е разпокъсан между различни времена? — Той махна с ръка към сивкавото небе. — Дали там някъде не съществуват двайсет и пет хиляди Киплинговци и всеки от тях живее както може?

— Стига ми и един дърдорко като теб — изръмжа Кейси, което бе първото му участие в дискусията, след което надигна меха с вино.

Сесил де Морган слушаше целия този разговор мълчаливо. Бисиса знаеше, че е сключил вещо като съюз с Евмений, на когото докладваше за всички техни разговори. Всеки от двамата очакваше да извлече изгода от подобно сътрудничество — за Евмений най-важно бе да надделее срещу съперниците си в двора и най-вече Хефестий, а Сесил както винаги се стараеше да е от полза и на двете страни. Бисиса не виждаше нищо лошо в това, че Сесил предава информация на Евмений. В края на краищата всички бяха в една лодка…

Флотът продължаваше да следва линията на брега.