Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (31)

30
Вратата на боговете

Доведоха пленника при Евмений. Беше изплашен и се оглеждаше, ококорил очи, между двамата яки войници, които го придружаваха. Носеше роба от фин плат, извезана със златисти конци, която обаче бе мръсна и смърдеше на урина. Беше брадясал и по бръснатото му теме бе поникнала гъста черна коса.

Един от войниците го сръга с меча си и той заговори на неразбираем език. Офицерът, който го бе довел, бе достатъчно предвидлив да доведе един войник, който говореше персийски, и така думите на вавилонеца преминаваха през античен гръцки, за да стигнат до съвременен английски.

Де Морган превеждаше, но се оплака, че не разбира всичко.

— Казва, че е жрец на една богиня… не й разбрах името. Другите напуснали храма, но той останал. Оттогава изминали шест дни и шест нощи — нямал нищо за ядене и съвсем малко вода, която черпел от свещения фонтан на богинята…

Евмений щракна нетърпеливо с пръсти.

— Дайте му храна и вода! И го накарайте да разкаже какво е станало тук!

Малко по малко, с препълнена уста, жрецът им разказа своята история. Всичко започнало, естествено, с Хроносрива.

Една нощ жреците и прислугата се събудили от ужасни крясъци. Неколцина изтичали навън. Било тъмно и звездите променили местата си. Виковете идвали откъм храма на астронома, който извършвал наблюдение на „планетите“ и звездите, както го правел всяка нощ от съвсем млад. Но изведнъж неговата планета изчезнала, а звездите се завъртели в небето. За астронома това бил такъв шок, че той изтичал с крясъци на улицата.

— Естествено — промърмори Абдикадир. — Вавилонците са наблюдавали небосвода в продължение на хилядолетия и са съставяли подробни карти. Дори философията и религията им се основават на големите небесни цикли. Други на тяхно място едва ли щяха да се изплашат толкова…

Но тази първа промяна, направила впечатление само на богоизбраните, била само началото. Защото когато наближила сутринта, слънцето не се показало и се забавило с цели шест часа. А когато най-сетне изгряло, странен горещ вятър повял над града и завалял дъжд — топъл и солен.

Жителите на града, повечето от които все още били по нощници, изтичали в храмовете. Някои настояли жреците да им докажат, че боговете не са ги изоставили в тази най-причудлива зора в историята на Вавилон. Други се изкатерили на Кулата, за да видят какви други промени ще им докарат небесата. Царят отсъствал — Бисиса така и не разбра дали жрецът имаше предвид Навуходоносор, или неговия наследник — и нямало кой да въдвори ред.

А после пристигнали първите страховити вести за участта на западната част на града. По-голямата част от гражданите всъщност живеели там, а за чиновниците, богаташите и управниците на източния бряг това било същински шок.

Изчезнали и последните признаци на ред. Тълпата нахлула в храма на Мардук и когато тези, които я водели, се озовали в свещената камера и видели какво е станало с Мардук, царя на всички вавилонски богове…

Жрецът не можа да завърши изречението.

След този последен удар из града плъзнал слух, че скоро и източната част ще последва съдбата на западната и изплашените жители се разбягали. Дори министрите, военачалниците и жреците ги последвали и скоро Вавилон опустял.

Докато продължаваше да нагъва лакомо, жрецът им описа последвалите нощи, през които градът бил подлаган на грабежи, опожаряване, по улиците му ехтели ужасени писъци и зловещ смях. Но през деня не се мяркала жива душа. Изглежда, вавилонци предпочитали да се преселят далеч от плодородните полета въпреки риска да умрат от глад и жажда.

Евмений нареди на хората си да измият и преоблекат жреца и да го представят на Александър. След това каза:

— Според жреца името на града се превежда като „Вратата към боговете“. Какво съвпадение — сега тази врата се е отворила… Последвайте ме. — И ги поведе.

— Къде отиваме? — попита Джош, докато подтичваше зад Бисиса.

— Не се ли досещаш? В храма на Мардук, разбира се.

Храмът, който също бе построен като пирамида, беше нещо средно между катедрала и учреждение. Докато вървяха забързано по коридорите и се качваха от един етаж на следващия, подминаваха различни помещения с украсени стени и тавани, съдържащи олтари, статуи, фризове и странни предмети и сечива, наподобяващи жертвени ножове, накити за глава, музикални инструменти, малки каручки и колесници. Миришеше на тамян. И тук на всяка крачка се натъкваха на следи от разрушения и грабеж — разбити врати и скринове, изкъртени рамки, скъсани рисунки на тръстикови рогозки.

— Повече от един бог са почитали тук — това е сигурно — заяви уверено Ръди. — Това си е цяла религиозна библиотека. Какъв пищен политеизъм!

— Заради златото не виждам боговете — изпъшка де Морган. — Погледнете само — то е навсякъде…

— Веднъж посетих Ватикана — рече Бисиса. — И там беше същото — струпано върху всеки квадратен сантиметър богатство, толкова много, че не можеш да различиш подробностите.

Камерата на Мардук се намираше на върха на пирамидата. Беше опустошена и те спряха втрещени на прага.

По-късно Бисиса научи, че статуята на Мардук, която се намирала там, била отлята от двайсет тона чисто злато. Последния път, когато Евмений бе посещавал храма, от статуята нямало и следа — векове преди пристигането на Александър завоевателят Ксеркс плячкосал града и отнесъл гигантската статуя. Сега тя все още бе тук — но бе разрушена, стопена в безформена маса лъщящ метал на пода. Стените бяха изгорени, с олюпена мазилка, овъглена от невероятна топлина, от фреските и килимите бе останала само пепел. Дори каменният пиедестал на статуята бе хлътнал и заоблен и само в средата му се виждаха отпечатъците на краката на статуята.

А насред изгореното помещение висеше загадъчно, неопиращо се на нищо идеално кръгло Око — много по-голямо от всички, които бяха виждали досега, с диаметър над три метра.

Джош подсвирна от изненада.

— Абди, доста голяма кофа ще ти е нужна, за да потопиш това тук.

Бисиса пристъпи към Окото. На трепкащата светлина на кандилото виждаше само разкривеното си отражение върху гладката му повърхност. Не усещаше никаква топлина, нито друг знак за огромната енергия, която бе опустошила камерата. Вдигна ръка и я приближи към Окото. Имаше усещането, че опира някаква невидима преграда. Колкото повече натискаше, толкова по-голямо бе съпротивлението й.

Джош и Абдикадир я гледаха с видимо безпокойство.

— Какво ти става, Бис?

— Не го ли усещате?

— Кое?

— Присъствието.

— Ако това е източникът на електромагнитните импулси, които засякохме… — почна Абдикадир.

— И сега ги долавям — прекъсна го телефонът.

— Нещо повече — рече Бисиса. Почти бе сигурна, че долавя нещо друго — някакво съзнание. Усещане за нечие внимателно наблюдение, като в катедрала — което я караше да се чувства безпомощно. Тя разтърси глава и странното усещане внезапно изчезна.

Лицето на Евмений бе смръщено и ядосано.

— Сега вече знаем как е бил разрушен Вавилон. — За изненада на Бисиса, той взе един златен жезъл от пода, вдигна го високо над главата си като тояга и го стовари върху сферата. Жезълът се изкриви, но върху Окото не остана и драскотина. — Нищо, този арогантен бог на Окото скоро ще разбере, че Александър — синът на Зевс и Амон — е по-силен противник от Мардук. — Той се обърна към тях. — Чака ни много работа. Ще ми е нужна помощта ви.

— Можем да използваме този град като база — предложи Абдикадир.

— Това и аз го знам.

— Да настаним армията в него. Ще трябва да помислим за снабдяването с вода и храна. Освен това да разположим постове и да разпратим из околността патрули.

— Ако жилищната част на града е разрушена — намеси се Джош, — ще са ни нужни и ремонтни дейности.

— Със сигурност още известно време ще си спим в палатите — каза Абдикадир.

— Добре — съгласи се Евмений. — Ще пратим патрули и картографи. Освен това ще изкараме селяците от сламените им колиби и ще ги пришпорим да работят. Не зная дали е зима, или лято, но това няма значение — във Вавилон се събира реколта по всяко време. — Той погледна безстрастното Око. — Александър смяташе да разположи тук столицата си. Какво пък, защо не — столицата на новия свят…

В помещението нахлу Кейси. Беше навъсен.

— Получихме съобщение.

Бисиса изведнъж си спомни, че всеки ден по това време американецът прослушваше честотите за сигнали от космонавтите.

— От Коля и Сейбъл?

— Да.

— Това е чудесно!

— Не е. Имаме проблем.