Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (20)

19
Делтата

След като се нахрани, секретарят Евмений освободи прислужниците си, уви се по-плътно с виолетовото си наметало, повдигна тежкото кожено чергило на вратата и надзърна от шатрата.

Облаците се бяха разсеяли, небето беше яркосиньо. Макар да бе още рано, слънцето прежуряше. Поне дъждът бе спрял най-сетне. Но когато погледна на запад към морето, Евмений видя нова стена купести облаци, като предвестник на следващата задаваща се буря. Дори туземците, които се трупаха около военния лагер и се опитваха да продават амулети и безполезни дрънкулки, както и телата на невръстните си дечица, твърдяха, че времето по тези места никога не е било такова.

Евмений се отправи към шатрата на Хефестий. Придвижването беше доста трудно. Почвата бе мека и податлива, жълтеникавата кал бе размесена с човешки и животински изпражнения, които залепваха по ботушите му.

Към небето се издигаше дим от хиляди огньове. От шатрите се подаваха сънени войници, навличаха дрехи и мъкнеха във всички посоки тежко снаряжение. Някои се бръснеха с наточени ножове — още щом пое армията от баща си, младият цар бе издал заповед всички войници да са гладко избръснати. Както обикновено македонците мърмореха срещу този странен гръцки обичай, но повече се оплакваха от страната, в която ги бе довел техният повелител.

Войниците обичат да се оплакват. Но когато бяха влезли с корабите в делтата, самият Евмений бе отвратен от горещината, миризмата и облаците насекоми, които се издигаха над околните тресавища. Но той се гордееше с дисциплинирания си ум — мъдрият човек си върши работата независимо от времето. „Понякога и на боговете им вали“ — припомни си той старата поговорка.

Шатрата на Хефестий бе много по-просторна и разкошна от тази на Евмений — знак за уважението, с което се отнасяше царят към най-близкия си съратник. Жилищните помещения бяха заобиколени от поредица преддверия, в които стояха на пост щитоносците — отбрани войници, прочути като най-добрите воини в познатия свят.

Евмений беше съвсем близо до шатрата, когато го спряха. Пазачът, разбира се, беше македонец. Със сигурност го познаваше, ала въпреки това се изпречи на пътя му, вдигнал в ръката си къс меч. Евмений не отстъпи, а прободе стражника със суров поглед и накрая щитоносецът му направи път.

Враждебността на македонския войник към един гръцки чиновник беше неизбежна като времето — въпреки че се основаваше на невежество, защото как можеха тези варвари да разберат, че цялата тази сложна армейска машина няма да може да ги храни и пои, организира и насочва, ако не е неуморната и безупречна работа на секретариата на Евмений? Той влезе в шатрата, без да поглежда през рамо.

В преддверието цареше бъркотия. Прислужници подреждаха масите, събираха остатъци от натрошени сервизи и от храна и триеха петната от вино и повръщня по пода. Очевидно и снощи Хефестий се бе забавлявал добре с другари и гости.

Главният прислужник на Хефестий беше нисък и повратлив човечец с къдрава рижава коса. След като накара Евмений да почака подобаващо време в преддверието, за да си придаде допълнителна важност, той най-сетне му се поклони и го въведе в личните покои на господаря си.

Облечен в нощница и завит с чаршаф, Хефестий се изтягаше на един диван. Тук също кипеше трескава активност — слуги носеха различни блюда и кани с вода. Самият Хефестий, подпрян на лакът, похапваше апатично печено месо от един поднос.

Нещо се размърда под чаршафа. Отдолу се показа десетинагодишно момче, озърташе се сънено. Хефестий му се усмихна, докосна устните си с върховете на пръстите си, сетне ги опря до устните на момчето.

— Върви си вече — рече тихо и момчето напусна помещението. Беше съвсем голо. Един слуга го застигна с наметало.

Застанал при входа, Евмений се постара да прикрие отвращението си от тази сцена. Живееше от доста време сред македонци и бе започнал да ги разбира. Те бяха силни и дисциплинирани воини, но не можеха да се похвалят с кой знае каква история — само няколко поколения ги деляха от техните предци, скотовъдци от високите планини. Но все пак някои от тези прислужници бяха деца на благородници, пратени да се учат на военния занаят. Евмений не можеше да си представи какво впечатление може да оказва върху неукрепналите им умове гледката на тези останки от среднощната пиянска вакханалия и похотлива разюзданост.

Едва сега Хефестий го забеляза.

— Днес си подранил, секретарю.

— Не мисля. Освен ако слънцето пак не е започнало да скача из небето.

— В такъв случай аз трябва да съм закъснял. Ха! — Той размаха един шиш с още цвърчащо месо. — Трябва да опиташ от това. Нямах представа, че камилското може да е толкова вкусно!

— Причината, поради която индийците слагат толкова много подправки — обясни спокойно Евмений, — е, че най-често консумират полуразвалено месо. Предпочитам да се храня с плодове и овнешко.

— Голям си твърдоглавец, Евмений — намуси се Хефестий.

Евмений преглътна раздразнението си. Макар често да се караха с македонеца, напоследък го разбираше все по-добре.

— Притеснен си, задето няма и вест от царя, нали?

— Половината от съгледвачите ни още не са се върнали.

— Успокояваш ли се между краката на прислужника?

— Познаваш ме твърде добре, секретарю. — Хефестий захвърли шиша в подноса. — Може да си прав за подправките. Сигурно затуй си прокарват път през червата ми като македонска конница през персийски линии. — Той се надигна, свали си нощницата и навлече чиста риза.

Хефестий винаги го изненадваше с вида си. Не приличаше на останалите македонци — беше висок, с яркосини очи и къса черна коса. Умееше да се държи като благородник, ала без никакво съмнение бе роден за воин.

Всички знаеха, че Хефестий е близък приятел на царя още от времето, когато двамата са били момчета, и негов любовник в младежките години. Макар че след това царят се бе обкръжил с жени, наложници и любовници, последният от които бе онзи персийски червей, евнухът Багоас, веднъж, в състояние на дълбоко алкохолно опиянение, той бе признал на Евмений, че Хефестий си остава неговият единствен приятел, единствената истинска любов в живота му. Царят, който не беше глупак, дори когато ставаше въпрос за близки приятели, бе поверил на Хефестий командването на голяма част от армията и преди това го бе провъзгласил за хилиарх. Що се отнася до Хефестий, за него не съществуваше никой друг освен царя — прислужниците и малките любовници не бяха нищо повече от временна утеха в живота му.

След като се облече, Хефестий попита:

— Доставя ли ти удоволствие да ме виждаш как страдам по него?

— Не — отвърна Евмений. — Аз също се страхувам за него. И не само защото е мой цар — а задето е такъв, какъвто е. Не зная дали ще ми повярваш, но това е самата истина.

Хефестий го огледа втренчено.

— Не се съмнявам в думите ти, Евмений. След всичко, което преживяхме на този поход, под неговото вещо ръководство.

— До края на света.

— До края на света — точно така. А може би и отвъд него. Но, моля те, седни. Вземи си плодове, пий вино…

Евмений седна и си взе от сушените фурми. Пътуването им наистина бе продължило дълго. Колко странно и разочароващо щеше да е, ако трябваше да свърши тук — в този пущинак, наистина на края на света.

 

 

Обкръжени от отряд копиеносци, Бисиса, Сесил де Морган, капрал Батсън и трима сепои изкатериха последния хребет и пред погледите им се разкри делтата на Инд. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на корабите в морето, скрити зад завесата на маранята.

Корабите приличаха на триреми.

А под тях се разстилаше армейският лагер. По брега на реката бяха вдигнати шатри и димът от безчислени огньове се виеше в небето. Някои от шатрите бяха огромни и отпред бяха отворени като панаирджийски сергии. Навсякъде имаше движение, което създаваше впечатлението за неуморна бъркотия. Обитателите на лагера не бяха само войници — виждаха се жени, някои натоварени с продукти, деца тичаха по калните пътища, лаеха кучета, кукуригаха петли, имаше дори прасета. Още по-нататък се виждаха големи стада коне, камили, овце и кози. И всички бяха изкаляни — дори най-малките деца.

Въпреки умората си де Морган изглеждаше въодушевен. Благодарение на своите „училищни познания“ той вече имаше известна представа за онова, на което бяха свидетели. Де Морган посочи към отворените отпред шатри.

— Виждате ли? Войниците е трябвало сами да си купуват провизии — затова са тези търговци. Повечето от тях са финикийци, те почти винаги са придружавали военните походи. Освен тях естествено задължителният антураж от циркаджии, пътуващи артисти и дори съдилища… Не забравяйте, че тази армия е в поход от години. Много от мъжете си водят любовници, жени, дори деца. Цял един пътуващ град…

Един от македонците сръга с копието си Бисиса. Копията им бяха дълги, с железни наконечници — де Морган ги нарече сариси. Време беше да тръгват. Започнаха да се спускат по склона към лагера.

Бисиса се опита да надвие умората. По молба на капитан Гроув се бе присъединила към един от разузнавателните патрули със задача да потърсят връзка с македонската армия. След няколко дни, през които се спускаха надолу по поречието на Инд, тази сутрин се предадоха на македонски патрул, за да ги отведат при началниците.

Скоро вече бяха между шатрите и трябваше да си проправят път през невероятната мръсотия. Миризмата на изпражнения бе непоносима. Сякаш бяха в обор, а не във военен лагер.

Яркооранжевият й комбинезон и червените куртки на британците предизвикаха струпването на тълпа зяпачи. Мъжете бяха ниски, дори по-ниски от сепоите, но с яки мускулести тела. Въпреки това по лицата им се четяха следи от недохранване. Очевидно бе, че тази армия е на път от доста време и далеч от къщи, но затова пък бе осигурила на войниците победи и богатства, за каквито сигурно не бяха и мечтали.

Де Морган изглеждаше по-заинтригуван от нейната реакция, отколкото от самите македонци.

— Какво мислиш? — попита я той.

— Все трябва да си повтарям, че всичко това е истина — отвърна тя бавно. — Че наистина го виждам с очите си — аз, една жена от двайсет и първи век, се намирам в македонски военен лагер. Има хора, които биха дали мило и драго, за да видят това.

— Така е. Но ние поне сме тук и това е нещо.

Бисиса се препъна и бе възнаградена с настойчиво побутване в гърба.

— Знаеш ли — прошепна тя, — имам пистолет в колана. — Македонците, както и следваше да се очаква, не бяха разбрали предназначението на стрелковите оръжия и им ги бяха оставили, но прибраха ножовете и байонетите. — Ужасно се изкушавам да вдигна предпазителя и да накарам този варварин да си завре копието отзад.

— Не бих те посъветвал — каза хладно де Морган.

 

 

Когато Хефестий видимо се пооживи, прислужниците донесоха свитъците с документи и ги разстлаха върху масата. Както и през повечето сутрини, Евмений и Хефестий се заеха с досадната работа да обсъждат безброй подробности по управлението на огромната армия — разпределение на заплати, подкрепления, въоръжение, брони, облекло, товарен добитък — задължение, което тегнеше над тях дори когато армията спираше за по-продължителен период от няколко месеца, както бе в случая. Задачата се усложняваше още повече от присъствието на скъпоструващия флот в делтата.

Както винаги докладът на началника на конницата бе най-обезпокояващ. Конете измираха с десетки и стотици и бе задължение на всички провинциални военачалници да събират и изпращат попълнения. Но при постоянната липса на връзка от известно време не бяха пристигали свежи животни и сега началникът на конницата сърдито настояваше да се пристъпи към изземване от местното население.

— Ако въобще можем да намерим някакви свестни коне в тази кална дупка — заключи навъсено Хефестий. Той командваше точно тази част от армията. Но Евмений също имаше известна власт, както и голям брой заместници, подсекретари и писари, от които получаваше информация и чрез които упражняваше властта си. Евмений се гордееше със създадената от него организация — колкото и дисциплинирани да бяха македонците, в преобладаващата си част дори заможните и благородниците бяха неграмотни и неспособни да се самоуправляват.

Затова пък Евмений бе добре подготвен за тази задача. По-възрастен от повечето бойни другари на царя, той бе служил още при баща му Филип.

Филип бе завладял Македония три години преди да се роди неговият наследник. В онези дни царството представляваше по-скоро сборище от феодални княжества, съществуващи под постоянната заплаха от нашествие на племената от север и на коварните градове държави на гърците от юг. Под ръководството на Филип първо бяха разбити и покорени северните племена. Сблъсъкът с гърците бе неизбежен — и когато дойде часът, създадената от Филип добре обучена и високоподвижна кавалерия, която по-късно се бе прочула като македонска конница, проби редовете на бавноподвижните гръцки хоплити.

Евмений, който също произхождаше от един от тези градове държави — Кардия, си даваше сметка, че омразата срещу варварите едва ли някога ще се уталожи. Но с времето цивилизацията постепенно се бе свила до няколко самотни огнища, сред огромно море на невежество и неизвестност, и като по-зрели в политическо отношение, гърците осъзнаваха, че се нуждаят от македонците, за да ги пазят от по-страшни врагове. Те подхранваха амбициите на Филип да създаде огромна и могъща империя и неусетно го насочиха срещу Персия, като същевременно по този начин възнамеряваха да си отмъстят на персите заради предишни нашествия. Поради същата причина предложиха да се погрижат за обучението и възпитанието на неговия син Александър, който стана ученик на Платон и Аристотел и бе научен да цени и почита гръцката култура и цивилизация.

Ала точно когато Филип се готвеше да поеме на поход срещу персите, го убиха.

Новият цар бе едва двайсетгодишен, но не се поколеба да продължи оттам, докъдето бе стигнал баща му. Серия бързи военни кампании закрепи положението му в Македония и Гърция. Веднага след това той насочи вниманието си към наградата, за която бе жадувал Филип. Персийската империя бе огромна и населението й наброяваше милиони. Но след шест години, през които Александър проведе една кратка и същевременно жестока и безкомпромисна кампания, царят на македонците се възкачи на персийския престол.

Този цар обаче не искаше само да завладява, но и да управлява. Беше се постарал да осигури условия за разпространението на гръцката култура в Азия, а сетне се зае да строи градове в гръцки стил — създаваше новата си империя по гръцки модел. И което бе още по-странно, опита се да обедини под знамената си същите тези народи, които току-що бе завладял. Възприе персийските дрехи и маниери и нерядко смайваше последователите си, като целуваше по устата своя евнух Багоас.

Междувременно кариерата на Евмений също процъфтяваше. Интелигентен, напорист, хитър, той бързо спечели доверието на царя и получи власт, за каквато не беше и мечтал. Заедно с нея дойдоха и отговорностите пред огромната империя и страховитата армия, която трябваше да се издържа. Понякога Евмений имаше усещането, че на плещите му е легнала тежестта на целия цивилизован свят.

Ала след всички тези успехи стана ясно, че царят няма да се задоволи дори с една империя. След като Персия падна в краката му, той поведе своята калена в битките армия от над петдесет хиляди ветерани на юг и на запад, към богатата и загадъчна страна Индия. Придвижиха се дори на изток, за да изучават един край на света, който още не беше опознат, като следваха брега на океана, за който царят вярваше, че опира в края на света. Страната, в която се озоваха, бе наистина странна — в реките плуваха крокодили, горите гъмжаха от гигантски змии и се носеха слухове за империи, каквито никой досега не бил виждал. Но царят не възнамеряваше да се спира.

Защо бе продължил? Едни разправяха, че бил бог в човешка плът и че амбициите на боговете се предавали и на простосмъртните. Други твърдяха, че си бил наумил да надмине подвизите на великия Ахил. Сигурно причина бе и любопитството: човек, израсъл под крилото на Аристотел, не можеше да не е обзет от желание да опознава света. Що се отнася до Евмений, той подозираше, че истинската причина е далеч по-простичка. Като истински наследник на баща си, Александър просто мечтаеше да го надмине.

Най-сетне изнурените войници се разбунтуваха и дори богоизбраният цар не можеше да продължи. Евмений също смяташе, че войниците са прави. Време беше да се тегли чертата.

Но дори след това малко поражение, получено от собствената му армия, царят продължаваше да храни една последна амбиция. Докато все още се намираха в Индия, той си науми да прати неголям флот надолу покрай брега на Персийския залив, за да установи нов търговски път и да разшири границите на империята си. Ето защо реши да раздели силите си — Хефестий трябваше да откара флота в устието на делтата, следван от товарните кервани и слоновете, както и от Евмений и хората му. А царят остана, за да се справи с няколко размирни племена в новата индийска провинция.

Всичко потръгна добре, докато царят не реши да нападне едно племе, наречено малои, недалеч от техния крепостен град Мултан. С типичния за него кураж той поведе собственолично атаката, но бе повален от стрела в гърдите. Според последните сведения, които бе получил Хефестий, царят бил натоварен на един от корабите, за да се присъедини към останалата част от флота в устието.

Но оттогава бяха изминали много дни. Сякаш цялата армия, останала на север, се бе изпарила. И небето бе изпълнено със странни знамения — някои дори твърдяха, че били видели слънцето да подскача в небосвода. Подобни причудливи знаци обикновено вещаеха зловещи промени — а какво по-страшно събитие от смъртта на един велик цар? Евмений вярваше повече на фактите, отколкото на поличбите, но и той самият изпитваше известно безпокойство от липсата на информация.

Засега обаче не им оставаше друго, освен да се заемате ежедневните задължения. Не вършиш ли работата, тя се трупа. Днес например ги очакваше случаят с един от пешите командири, който открил любимата си наложница в ложето на свой другар и му отрязал носа с нож.

— Случаят може да е дребен — заяви Евмений, — но последствията са непредсказуеми.

— Въпросът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед — заяви Хефестий. — Познавам и двамата мъже. Говори се, че преди това били любовници. По някакъв начин момичето е застанало между тях и ги е настроило един срещу друг. Кое е това момиче, между другото?

Евмений започна да се рови из свитъците, за да открие къде е записано името. Но преди да го намери, в помещението влетя прислужникът на Хефестий.

— Господарю! Трябва да дойдете незабавно… Случи се нещо странно. Водят едни непознати…

— Да не е нещо за царя? — прекъсна го троснато Хефестий.

— Не зная, господарю. О, побързайте, моля ви!

Хефестий и Евмений се спогледаха, после се изправиха, бутнаха свитъците настрана и изтичаха навън.

 

 

Отведоха Бисиса и де Морган пред най-голямата шатра, която обаче бе не по-малко опръскана с кал. Пред вратата стояха на пост свъсени страховити пазачи, въоръжени с копия и щитове. Охраната на Бисиса пристъпи напред и произнесе нещо на гръцки. Един от пазачите кимна отсечено, влезе в шатрата и заговори на някого.

Де Морган беше едновременно напрегнат и развълнуван — състояние, в което изпадаше, когато надушваше примамливи възможности. Бисиса се стараеше да запази спокойствие.

От шатрата наизлязоха още войници и заобиколиха Бисиса и останалите, като насочиха мечовете си към коремите им. След тях се появиха двама души, които очевидно бяха с по-висш сан. Носеха къси военни туники и наметала, но дрехите им бяха чисти. Единият, по-младият, се приближи, като разблъскваше безцеремонно охраната. Имаше широко лице, щръквал нос и къса черна коса. Той изгледа непознатите отгоре до долу, избра си де Морган, застана пред него и му кресна нещо в лицето. Де Морган трепна и се отдръпна, опръскан със слюнка. След това промърмори смутено.

— Какво иска? — попита шепнешком Бисиса.

Де Морган сбърчи чело.

— Пита дали сме… чакай. Трудно го разбирам. Казва се Хефестий. Помолих го да говори по-бавно. Обясних му, че гръцкият ми е слаб. Пък и съм го учил в Уинчестър, а не сред тези тук.

Но ето че се приближи и вторият военачалник. Той очевидно бе по-възрастен — беше почти гологлав, ако се изключеха посребрелите коси покрай ушите му. Имаше по-меки черти и в погледа му се четеше интелигентност. Той сложи ръка на рамото на Хефестий и се обърна към де Морган с бавен и равен глас.

Лицето на де Морган светна.

— О, слава на Бога — този е истински грък! Езикът му е архаичен, но поне може да говори правилно, не като тези македонци.

И така, чрез двойния превод, осъществяван от де Морган и гърка, Бисиса подхвана първия си разговор с македонския военачалник. Изброи имената на участниците в разузнавателната група и каза, че идват от горното поречие на Инд.

— Ние сме част от една армия… разположена горе в малка долина…

— Ако е истина, трябваше да сме ви забелязали — възрази Евмений.

Бисиса не знаеше какво да каже. Нищо в живота й не я бе подготвило за подобна странна среща. Хората, които я заобикаляха, изглеждаха толкова първични! Имаха къси яки мускулести потни тела. Приличаха по-скоро на животни. Зачуди се как ли я виждат те.

Евмений заобиколи Бисиса и опипа дрехите й. Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета и тя се напрегна, но той не му обърна внимание.

— Всичко в теб е толкова различно…

— Но напоследък целият свят е различен — отвърна тя и посочи небето. — Сигурно и вие сте го забелязали. Вече нищо не е както преди. Поели сме на пътешествие против волята ни, без да разбираме целите му. А също и вие. Ето обаче, че съдбата ни събра. Може би бихме могли да си помагаме.

Евмений се усмихна.

— Виждал съм и по-странни неща през последните шест години в армията на нашия богоизбран цар. И всичко, което видяхме — завладяхме. Каквито и странни сили да движат този свят, съмнявам се, че могат да ни заплашват…

Изведнъж откъм лагера долетя вик. Към реката се затичаха хора, хиляди се раздвижиха изведнъж, като трева, разлюляна от внезапен вятър. Дотича вестоносец и заговори на Хефестий и Евмений.

— Какво е станало? — обърна се Бисиса към де Морган.

— Той идва — преведе де Морган. — Той най-после идва.

— Кой?

— Царят.

 

 

Малка флотилия се спускаше по реката. Повечето от корабите бяха широки и плоски, но имаше и великолепни триреми с разперени пурпурни платна. Ала най-отпред плаваше малка ладия, движена от петнайсетина гребци. На кърмата имаше чергило от позлатена тъкан.

Из тълпата на брега се разнесе ропот. Забравени от пазачите си, Бисиса и де Морган също си проправиха път към брега.

— Какво казват? — попита Бисиса.

— Че това е измама — преведе де Морган. — Че царят е мъртъв и са докарали тялото му за погребение.

Ладията опря в брега. Под командването на Хефестий десетина войници изтичаха да вдигнат носилката. Но за всеобща изненада човекът, който лежеше върху нея, се раздвижи, спря с жест носачите и бавно се изправи. Смълчаната тълпа следеше мъчителните му движения. Мъжът носеше туника с дълги ръкави и пурпурно наметало, под което се подаваше тежка ризница. Наметалото бе обшито със златни конци, а туниката бе богато украсена с изображения на слънцето и различни герои.

Беше нисък и набит, като повечето македонци. Имаше гладко обръснато лице, а кестенявата му коса бе сресана назад и се спускаше до раменете му. Лицето му, зачервено от слънцето, издаваше воля и сила и същевременно бе красиво и мъжествено.

— Прилича на рок звезда — прошепна Бисиса. — И има осанката на принцеса Даяна. Нищо чудно, че го обичат…

Из тълпата отново се разнесе шушукане.

— „Той е“ — преведе тихо де Морган. — Това казват. — Бисиса го погледна и с изненада забеляза в очите му сълзи. — Той е! Това е самият Александър! Божичко, мили Боже!

Едва сега започнаха възгласите — разпространяваха се като пожар в суха трева. Войниците размахваха ръце и оръжия. Дъжд от цветя посипа ладията.