Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (45)

44
Първородните

Дългото очакване приключи. На още един свят се бе родил разум, който се готвеше да напусне своята люлка.

Тези, които бяха наблюдавали Земята от незапомнени времена, не приличаха по нищо на хората. Но някога те също бяха същества от плът и кръв.

Бяха се родили на планета, обикаляща около една от първите звезди във вселената — кипящо водородно чудовище, самотен маяк сред черния космос. Тези първи създания бяха енергични в своята млада, богата на енергия вселена. Но планетите, тези огнища на органичния живот, все още бяха рядкост, тъй като тежките елементи, необходими за оформянето им, още не бяха произведени от сърцевините на звездите. Когато надничаха в тъмнината на космоса, те не виждаха никой друг като тях — нямаше Разум, с който да общуват.

Първите звезди сияеха ярко, но отмираха бързо. Малките им отломъци обогатиха газовите облаци на галактиката и скоро се появи ново поколение от звезди-дълголетници. Но за онези, които бяха запокитени между издъхващите протозвезди, това бе ужасно преживяване. Заобикаляше ги мрак, в който от време на време проблясваше някоя далечна звезда, сътворена с невероятни трудности от останките на няколко угаснали. Щеше да дойде време, в което в галактиката нямаше да има достатъчно материал за създаването и на една-единствена звезда, и тогава и последната светлинка щеше да угасне. Но дори след това процесът щеше да продължи, защото такива бяха вечните закони на космоса и ентропията.

Въпреки могъществото, което притежаваха, те не можеха да победят времето.

Когато най-сетне го осъзнаха, това предизвика епоха на безумие. Възникваха и рухваха странни и красиви империи, водеха се страховити войни между същества от плът и метал, деца на един и същи забравен свят. Тези войни изчерпваха и без това ограничените енергийни ресурси на галактиката и не водеха до нищо освен до изтощение.

Опечалени и помъдрели, оцелелите се заеха да се готвят за неизбежното бъдеще, в което ги очакваше студ и мрак.

Извадиха изоставените военни машини. Но този път им поставиха нова задача — да елиминират отпадните продукти, ако е необходимо дори да ги изгорят. За да може поне една тъничка нишка от съзнанието им да достигне до далечното бъдеще, първородните трябваше да се научат да пестят и последната капчица енергия, да не я пилеят, да не допускат вълни върху хода на времето.

Машините бяха усъвършенствани в продължение на милиони години войни и изпълниха задачата си перфектно — и щяха да продължават да я изпълняват до края на времето.

Те чакаха, без да се променят, посветени на една-едничка цел, докато от останките на стария свят възникваха нови планети и нови органични същества.

Зад всичко това стояха най-добри намерения. Родени в една пуста вселена, първородните ценяха живота над всичко. Но за да го съхранят, понякога се налагаше да го унищожават.