Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (39)

38
Окото на Мардук

Бисиса се бе преместила в храма на Мардук. Направи си тук легло, нареди да й носят храната, дори пренесе една портативна химическа тоалетна, която взе от Птичката. По-голямата част от времето си прекарваше в това помещение, съвсем сама, ако не се броеше компанията на телефона — и надвисналата маса на Окото.

Усещаше, че в него има нещо, постоянно присъствие зад непроницаемата бариера. Долавяше го със сетива отвъд нормалните, същите, които те насочват, когато се движиш из стая със завързани очи.

Но присъствието не произхождаше от конкретна личност. Понякога бе само внимателно наблюдение, сякаш Окото бе просто камера. Друг път й се струваше, че има нещо отвъд Окото. Дали не беше някакъв Наблюдател, който се намираше — в преносния смисъл на думата — зад всички Очи на света? На моменти имаше чувството, че съществува цяла сложна йерархия от разумни съзнания, ескалиращи от най-примитивните конструкции на Очите и Наблюдателите, които можеше да си представи, нагоре в някаква невъобразима посока, филтриращи и класифициращи всяко нейно действие, реакциите й, собствената й личност.

Напоследък прекарваше все повече време в изучаване на тези усещания. Избягваше всички — хората от своето време, дори Джош. От време на време, когато имаше нужда от човешка топлина, го търсеше, но после пак се връщаше при Окото, с угризенията, че го е използвала.

Стараеше се да потиска чувствата си, да не мисли за това дали обича Джош, или не. За нея сега Окото бе центърът на целия свят. Или поне трябваше да бъде. Не би го разделила с никого, дори с Джош.

Освен това не се отказваше от опитите си да изследва Окото.

Започна с прости геометрични измервания, като онези, които бе направил Абдикадир с по-малкото Око на Северозападната граница. Използва лазерни инструменти, за да потвърди, че и при тази сфера е нарушено прочутото съотношение от три и една седма и е заменено с точното число три. Също като останалите Очи, и това тук бе гост от някоя друга вселена.

Но не спря само до геометричните измервания. Придружена от отряд македонци и неколцина британци, тя се върна на Северозападната граница, при мястото, където се бе разбил Птичката. Останките й бяха пострадали сериозно след месеците киселинен дъжд. Ала електромагнитните сензори, тези електронни очи от двайсет и първи век, които улавяха всички спектри на видимата, инфрачервената и ултравиолетовата светлина, все още функционираха. Откри също всевъзможни химични датчици — „носове“, „душещи“ за експлозиви. Демонтира и други прибори, резервни части, кабели и всичко, което можеше да й е от полза — включително малката химическа тоалетна.

Цялата тази апаратура бе разположена в храма. Бисиса нареди да построят скеле около Окото и разположи върху него инструментите от Птичката, като ги нагласи под различни ъгли и ги остави да работят денонощно. Накрая свърза всичките със своя телефон, който се превърна в нещо като главна командна станция. Разполагаше с ограничени запаси енергия — само акумулаторите от Птичката и батерията на телефона. Ето защо за осветление използваше лампи с животинска мазнина, които контрастираха причудливо със свръхмодерното оборудване в храма.

Но все пак получи някои отговори.

Радиационните датчици от Птичката, предназначени да засичат скрити атомни оръжия, откриха следи от високочестотни рентгенови лъчи и много високоенергетични частици, излъчващи се от Окото. Тези резултати бяха вълнуващи и загадъчни, но тя предполагаше, че са съвсем повърхностни, че от Окото се излъчва цял спектър от непознати високоенергетични лъчения, надхвърлящи капацитета на инструментите от Птичката. Може би радиацията бе само страничен продукт на енергията, използвана, за да се задържи Окото тук — на това място и в това време.

Всъщност въпросът с времето бе много по-интересен.

С помощта на висотомера на Птичката тя извърши няколко опита с лазерни лъчи, отразяващи се от повърхността на Окото. Лъчите се отразяваха със стопроцентова ефективност — повърхността на Окото действаше като съвършено огледало. Но се връщаха обратно със значителен Доплеров ефект. Сякаш повърхността на Окото се отдръпваше, при това със скорост от сто километра в секунда. Изследва различни точки от повърхността, но получи едни и същи резултати. Според тях Окото се свиваше.

На пръв поглед то си оставаше същото — неподвижна сфера, увиснала насред помещението. Невъзможно бе да повярва, че се движи. Бисиса подозираше, че по някакъв необясним начин Окото съществува и в по-горни измерения, отвъд нейните възможности да го види или да го засича с помощта на инструментите.

Освен това постепенно я изпълваше увереността, че има само едно Око, проекция в нейния свят от някакво по-висше измерение — като пръсти на ръка, подаващи се от повърхността на езеро.

Друг път й се струваше, че всички тези експерименти и изследвания целят да я отклонят от главния въпрос — а именно онова, което чувстваше към Окото.

— Понякога си мисля, че съм прекалено антропоморфична — оплака се тя на телефона. — Защо трябва да има разум или нещо подобно на разум, което да стои зад всичко това?

— Дейвид Хюм си е задавал същия въпрос — отвърна телефонът. — „Трактат за човешката природа“. Хюм се е питал необходимо ли е да съществува „разум“, като организиращ принцип на вселената. Имал е предвид естествено традиционната Божествена структура. Може би редът, който ние възприемаме, се появява от само себе си, може би той е заложен поначало в неживата природа и възниква спонтанно, както възниква и разумът. Написал го е цял век преди Дарвин да докаже, че неживата материя може да бъде организирана в някакво подобие на ред.

— Значи и ти смяташ, че съм прекалено антропоморфична?

— Не — отвърна телефонът. — Не познаваме друг начин за създаването на подобен обект, освен по пътя на целенасочени и разумни действия. Най-лесно е естествено да се предположи, че зад тях стои разум. А и „усещанията“, за които говориш, сигурно също се базират на някакви физични характеристики, които не си в състояние да определиш. Тялото и умът ти са сложни инструменти, които следват свои принципи. Може би неуловимите електрохимични импулси, които възникват в ума ти, са породени от нечие външно въздействие. Не говоря за телепатия — за нещо друго.

— Ти усещаш ли, че зад Окото се крие нещо друго?

— Не. Но аз не съм човек. — Машинката въздъхна.

Понякога я изпълваха подозрения, че Окото я навежда на всички тези мисли преднамерено.

— Сякаш ми прехвърля информация, но малко по малко, защото мозъкът ми не е в състояние да я възприеме наведнъж. Все едно да се опитваш да натъпчеш съвременна програма за виртуална реалност в допотопна изчислителна машина.

— Виж, това го разбирам и мога да ти съчувствам — рече телефонът.

— Не исках да те обидя.

Друг път просто седеше, облегната на стената, и оставяше мислите си да се скитат на воля.

Мира не й излизаше от ума. Времето течеше, месеците се превръщаха в години и Хроносривът, това уникално и невероятно събитие, се отдалечаваше в миналото, и тя се обвързваше все повече с този нов свят. Имаше моменти, в които спомените й от двайсет и първи век й се струваха абсурдни, прекалено ярки, като някакъв фалшив сън. Но чувствата й към Мира не отслабваха.

Едва ли можеше да я успокои мисълта, че Мира може би все още съществува — в някакъв друг свят. Не намираше никаква утеха, когато се опитваше да си представи колко е пораснала, как изглежда, какво прави. Нито един от тези чисто човешки импулси не бе приложим в настоящото положение, защото тя даже не знаеше дали двете с Мира споделят един и същи времеви период. Възможно бе дори да съществуват множество копия на Мира в различни светове, също както и нейни копия. Какво трябваше да чувства тогава? Хроносривът беше свръхчовешко явление и загубата, от която страдаше, също бе свръхчовешка — нямаше „човешки“ начин да се справи с нея.

Докато лежеше в койката, потънала в тези и други тъжни размисли, изведнъж й се стори, че Окото не само я наблюдава, но и попива мъката й. Съзнанието, което я наблюдаваше, несъмнено бе разумно, но то не познаваше нито състраданието, нито жалостта — само някаква безмерна и проницателна бдителност.

Тя скочи и запокити първия предмет, който й попадна, срещу сферата.

— Това ли искаше, а? Затова ли си дошъл, затова ли разкъса нашия свят на парчета? За да ми съсипеш живота, така ли? Защо просто не ме върнеш у дома?

Почти бе сигурна, че посланието й е прието. Усещането бе като под купола на гигантска катедрала, където гласът на всеки, макар слаб и немощен, достига до най-отдалечената точка.

Дали наистина някой я слушаше?

Ако бе така, би ли отвърнал на молбите й?

Един ден телефонът й прошепна:

— Време е.

— За какво.

— Да премина в „безопасен режим“.

Очакваше го. В паметта на телефона се съдържаше огромно количество информация — не само наблюденията върху Окото и записите след Хроносрива, но и истинска съкровищница от сведения за стария, изчезнал свят, между които и творбите на покойния Ръди Киплинг. Нямаше къде да прехвърли тази информация, нито някакъв начин да я разпечата. Докато спеше, оставяше телефона на Абдикадир и той диктуваше различни важни документи, диаграми и карти на неколцина британски писари. Бавен и непроизводителен процес, но по-добре от нищо. Ала това бе само капка в морето за паметта на телефона.

Ето защо Бисиса и машинката се бяха уговорили, когато батериите спаднат до определено критично ниво, телефонът да се изключи. Съхраняването на информацията в него изискваше минимални количества енергия и така той можеше да почака, докато новата цивилизация на Мир не напредне достатъчно, за да си осигури достъп до безценните сведения, които съдържаше.

— Ще те върнем към живот — бе обещала Бисиса на телефона.

Тогава всичко изглеждаше съвсем логично. Но сега, когато й предстоеше да се раздели с малката машинка, нейна вярна спътница още от дванайсетгодишна възраст, Бисиса бе объркана и потисната.

— Ще трябва да натиснеш няколко копчета, за да ме изключиш — предупреди я телефонът.

— Зная. — Тя вдигна телефона и през сълзи избра необходимата комбинация. Преди да натисне последното копче направи пауза.

— Съжалявам — рече телефонът.

— Вината не е твоя.

— Бисиса, страх ме е.

— Няма от какво. Ако се наложи, ще наредя да ти построят гробница, за да те открият след време археолозите.

— Нямах предвид това. Никога досега не са ме изключвали. Как мислиш, дали ще сънувам?

— Не зная — прошепна тя. След това натисна копчето и миниатюрното екранче, което сияеше в бледозелено, бавно угасна.