Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (13)

12
Лед

Бисиса трябваше да поеме на разузнавателен обход със своя малък отряд. Тръбата я разбуди още в ранни зори и тя се надигна сънено: тялото й все още не беше привикнало към промяната на тази времева зона.

След кратка закуска отрядът, който се бе снабдил само с най-необходимата екипировка, се строи на двора. Бяха двайсетина войници, повечето сепои, под командването на новоназначения капрал Батсън, които трябваше да придружават Бисиса, а също и Джош и Ръди — те бяха настояли да се присъединят към отряда. Всички бяха пешаци: капитан Гроув, изглежда, нямаше никакво намерение да излага на риск ограничения брой мулета, с които разполагаше в крепостта. Всъщност в началото Гроув не прояви особено желание да позволява на журналистите да тръгнат с отряда. Но от известно време нямаше никакви признаци от размирните пущуни, не се виждаха и селата им на изток. Накрая Гроув склони да пусне Ръди и Джош, но подчерта, че в отряда ще се спазва строга дисциплина.

И така, те тръгнаха. Не след дълго Джамруд изчезва зад хоризонта и отрядът се озова сред безжизнената пустош. Беше десетият ден от катастрофата на вертолета.

Местността бе трудно проходима. Налагаше се да катерят голи хълмове, които не бяха нищо повече от планински пустинни участъци. По обед жегата стана непоносима, въпреки че беше март — ако действително беше март, разбира се. Войниците казаха на Бисиса, че въпреки жегите нощите в пустинята са ужасно студени. Можеше да разчита единствено на своя летателен комбинезон, който бе пригоден за всякакви условия. За разлика от нея, войниците бяха зле екипирани, с техните шевиотни куртки, тропически шлемове и тежки шинели, на всичко отгоре натоварени с пушки, амуниции, храна и вода. Но мъжете не се оплакваха. Изглежда, бяха свикнали и с екипировката си, и с несгодите на природата.

Според предварително установения начин на действие Батсън изпращаше регулярни съгледвачески двойки, които разузнаваха местността напред и встрани. Това значително забавяше придвижването им на север, но Батсън бе твърдо убеден, че трябва да се пазят от набезите на пущуните.

Докато се придвижваха, се натъкнаха на още Очи. Имаше по едно на всеки няколко километра — висяха на еднакво разстояние над земята и поне на пръв поглед изглеждаха също като онова в Джамруд. Батсън отбелязваше грижливо положението им на картата. Никой освен Бисиса не им обръщаше внимание. Тя откри, че се чувства някак странно, когато се извръща с гръб към тях, сякаш наистина бяха очи, които я гледаха.

— Какво място само! — оплака се Ръди, когато пресичаха една особено потискаща местност. — А ние сме шепа нещастници, захвърлени на края на света. Не мога да разбера за какво й е на Империята да завладява подобни страни?

— Трябва да се научиш да мислиш като военните, Ръди — отвърна тя. — В армията дисциплината стои над всичко. По-важно е изпълнението на заповедта, отколкото онова, което тя ще донесе. Пък и британската армия винаги се е славила с добра дисциплина. Както и с напредничаво оборудване. Дори във ваше време сте разполагали с телеграфи и железници — все неща, необходими, за да може да се осъществява така нареченото „бързо реагиране“.

Той кимна.

— Нещо, което дълго е позволявало на обитателите на един малък остров да доминират над целия свят.

Ръди беше наистина приятен събеседник. Не беше войник, нито ставаше за войник. Непрестанно се оплакваше — че го болят краката, очите или сърцето, че го стяга гърбът, че го измъчват бъбреците. Но това не му пречеше всеки път, когато спираха за почивка, да си намери сянка и да продължи с нахвърлянето на записки или стихчета в джобния си бележник. Нерядко, когато съчиняваше стихове, си тананикаше някаква мелодия, която му служеше за ритъм.

Бисиса все още не можеше да повярва, че това е той. От своя страна, Ръди непрестанно упорстваше да научи повече за бъдещето си.

— Нали вече го водихме този разговор — отвръщаше уморено тя. — Защо трябва да ти обяснявам всичко отначало? Не разбираш ли, че и за мен е трудно да свикна с мисълта, че си тук — пред мен?

— Защо?

— Защото виждам двама души, Ръди. Единият си ти — от плът и кръв. А вторият е сянката на Ръдиард Киплинг, погледната от бъдещето.

— Божичко! — намеси се Джош. — Не бях помислял за това.

— А освен това — тя махна с ръка — сега всичко се е променило. Никой не знае какво бъдеще те очаква. И нас също.

— Така е — съгласи се Ръди. — Но ако моето бъдеще се е превърнало в химера, защо да не ми разкажеш какво е било?

Бисиса поклати глава.

— Ръди, не ти ли стига, че те познавам, макар да идвам от сто и петдесет години в бъдещето?

— Вярно, много хора биха дали мило и драго да им кажат същото и сигурно трябва да съм ти благодарен, задето ми го разкриваш.

— Знаеш ли, Ръди — намеси се Джош. — Не ти дава мира суетата, това е. Бисиса, откакто го познавам, той живее с дълбоката увереност, че е предопределен за велики дела. Сега просто иска да разбере какви са били тези дела. Няма да се учудя, ако си въобразява, че цялата тази грандиозна промяна е станала заради него.

Ръди обаче не му се разсърди.

По някое време през първия ден се натъкнаха на още едно странно явление. Стигнаха разлом, който прорязваше земята и наподобяваше стъпало, защото от другата страна теренът бе с около половин метър по-висок. Вертикалната стена на „стъпката“ бе идеално гладка и полирана, а разломът се простираше в права линия от хоризонт до хоризонт. Не беше никак трудно да се покатерят върху него, но войниците се колебаеха суеверно.

Джош застана до Бисиса и попита:

— Какво според теб е това? Изглежда, сякаш някой е залепил два различни свята един за друг.

— Мисля, че е точно това, Джош — промърмори тя и се наведе към стената на „стъпката“. — Намираме се в тектонично активен регион — Индия настъпва към Азия. Ако вземеш две късчета земя, отделени едно от друго с няколкостотин хиляди години във времето, ще се натъкнеш на точно такава разлика в нивата…

— Не те разбирам — призна Джош.

Тя се изправи и отърси прахта от панталоните си. След това, без никакво колебание, скочи върху следващия пласт и измина няколко крачки навътре — в бъдещето, или в миналото.

— А ти какво очакваше? — промърмори си под нос. — Да ги дели силово поле?

Джош и останалите я последваха.

 

 

Към четири следобед Батсън даде заповед да спрат.

Започнаха да вдигат лагер в подножието на един невисок хълм. Струпаха оръжията на пирамиди в центъра, свалиха си обувките и шинелите и си сложиха „чапли“ — сандали, които носеха в раниците. Раздадоха малки лопатки и всички — включително Бисиса, Джош и Ръди, трябваше да помогнат при построяването на ниска стена от камъни и пръст. Всичко това като защита от евентуални нападения на пущуните, въпреки че не бяха видели нито един пущун през целия ден. Беше доста тежка работа, особено след цял ден марш, но след около час успяха да приключат, Бисиса изрази желание да я включат в смяната на часовоите, но Батсън отказа вежливо и твърдо.

За вечеря си сготвиха ориз и сушено месо, простичка храна, която им се видя вкусна след изнурителния ден. Джош непрестанно се навърташе около Бисиса. Видя я, че добавя във водата си таблетки, но не посмя да попита за какво служат. Тя се усмихна — сигурно си бе помислил, че това е поредното чудо на науката от двайсет и първи век.

След като се нахрани, Бисиса се изтегна уморено под одеялото и положи глава на чантичката, която използваше за възглавница. Извади телефона, който не беше изключила, и го сложи на земята до себе си.

— Искаш ли музика, Бисиса? — попита я машинката.

— Нещо да ме поразсее.

Телефонът изведнъж засвири и това предизвика всеобщ смут и уплаха сред войниците.

— За Бога, спри това нещо! — извика й Батсън.

Бисиса се подчини, но само донякъде — телефонът продължи да свири, но по-тихо.

Ръди се приближи засмян до нея и възкликна:

— Божичко! Що за диващина е това?

— О, стига, Ръди — отвърна Бисиса. — Това са оркестрови преработки на класически гангстерски рап от двайсети век. Сигурно баба ми е слушала такива неща.

— Не мога да повярвам — каза Ръди и поклати глава, — че европеец ще слуша подобни ритми. — След което си взе одеялото и се премести в другия край на лагера.

Джош остана сам с Бисиса.

— Той те харесва. Сигурно го знаеш, нали?

— Ръди?

— И преди се е случвало — да го привличат по-възрастни, силни жени. Може да те избере за някоя от своите музи, както ги нарича. Пък и всичко, което ни се случва сега, ще е чудесен материал за бъдещи творби.

— Струва ми се, че беше писал и футуристични произведения, но не съм сигурна.

— Е, значи няма нищо лошо в това, което става…

Тя протегна ръка и взе телефона. Лицето й беше замислено.

— Дъщеря ти харесва ли тази музика? — попита я Джош.

— Като беше по-малка — отвърна Бисиса. — Двете танцувахме заедно. Но сега вече е голяма — почти осемгодишна. Предпочита новите синтетик-звезди, те са създадени изцяло от компютри, тоест от машини. Малките момичета предпочитат идолите им да са перфектни, а какво по-перфектно творение от една симулация?

Той почти не разбираше за какво му говори, но му беше приятно да я слуша.

— Сигурно има и някой друг, за когото тъгуваш — някой от твоето време?

Тя извърна глава и го погледна право в очите.

— Джош, аз съм сама. Бащата на Мира умря, а друг човек няма. — Тя се подпря на ръка. — Знаеш ли какво друго най-много ми липсва след Мира? Този малък апарат тук — телефонът — ме свързва с целия свят. Чрез него постоянно получавам картинки, образи, звуци. Двайсет и четири часа на ден. Ето това ми липсва — непрестанният поток информация.

— Всичко това не е ли твърде шумно и досадно?

— Може би. Но съм свикнала.

— Но тук също има неща, които могат да ти доставят удоволствие. Поеми си дъх. Подушваш ли? Във въздуха мирише на слана… на изгорели съчки. Скоро ще се научиш да разпознаваш мириса на различните дърва.

— И още на нещо — добави тя. — Мирише ми на животни. Като в зоологическа градина. Само че тези животни не трябва да са тук. Те не са от това време.

Той се пресегна импулсивно и я улови за ръката.

— Не се безпокой — тук сме в безопасност. — Тя не отговори, но и не си дръпна ръката. — Аз съм градско чедо. Роден съм в Бостън. За мен природата е нещо странно и непознато.

— Какво те доведе тук?

— Не беше планирано. Винаги съм следвал любопитството си — все исках да видя какво има зад ъгъла. Бях първи доброволец за всяка опасна командировка, докато не се озовах тук — на края на света.

— О, Джош, отишъл си много по-далеч от края на света. Но ако питаш мен, си получил точно това, за което си мечтал. — Тя го погледна внимателно.

— Знаеш ли — каза той замислено, — не ми приличаш на войник. Не и на войниците, които познавам.

Тя се прозя.

— Родителите ми бяха фермери. Имаха голяма екологична ферма в Чешир. Израснах със селската работа — бях единственото им дете. Но когато станах на шестнадесет, баща ми продаде фермата. Сигурно никога не е смятал да остарее в нея.

— Но не и ти.

— Ами аз дори я бях обикнала. Подадох си документите в земеделски колеж. Само че това предизвика раздори вкъщи. Реших, че е време да си опитам късмета сама. Преместих се в Лондон. Бях достатъчно голяма и постъпих в армията. Тогава, разбира се, нямах никаква представа какво ме очаква — физическата подготовка, ученията, оръжията — всичко това ми беше чуждо.

— Не те виждам като убиец — рече той. — А нали това е воинският занаят.

— Не и в моето време — отвърна тя. — Не и в британската армия. Пращаха ни на миротворчески операции. Разбира се, понякога се налага и да убиваш — или дори да започнеш война, в името на мира — но това е съвсем друга тема.

Той се изтегна по гръб и зарея поглед към звездите.

— Знаеш ли, странно ми е, като те слушам да ми разказваш за проблеми с родителите, изгубени амбиции, неразбирателство. Все си мислех, че хората от бъдещето ще са достатъчно помъдрели, за да надживеят тези неща. Ще „еволюират“ — както казваше професор Дарвин!

— О, Джош, съмнявам се, че сме успели да „еволюираме“ дори малко. Е, може да сме поумнели, що се отнася до някои неща. Религията например. Ето, вземи Абдикадир и Кейси. Единият е фанатично вярващ мюсюлманин, другият — циничен християнин. Би казал, че са на двата полюса. А и двамата са ойкуменци.

— Тази думата от гръцката екоменикалос ли произлиза?

— Да. През последните десетина години живеехме на ръба на глобална война между християнството и исляма. Ако погледнеш нещата отстрани, ще ти се стори абсурдно — тези две религии са се развивали успоредно, имат общи корени: и двете се основават на идеята за мир. Но всички опити на високопоставени религиозни служители да помирят религиите досега се оказваха напразни. Ойкуменците са ново движение, опитващо се да постигне онова, в което се провалиха чиновниците. Не се набиват в очи, дори по-скоро наподобяват някоя нелегална организация, но съществуват и продължават да упорстват.

Докато тя говореше, Джош се замисли колко различни са световете, от които идваха двамата.

— Да не би във вашето време Господ Бог да е пратен в изгнание — както предсказват някои от моето време?

Тя се поколеба.

— Не е в изгнание, Джош. Но ние разбираме себе си по-добре, отколкото се разбирате вие. Вече знаем защо се нуждаем от богове. Има някои мои съвременници, които сравняват религията с психопатология. Но има и други, които твърдят, че опитите да се постави под съмнение значението на религията подкопават основите на цялото общество. Въпреки че не допринасят с нищо за това да разберем по-добре какво е Бог, те ни помагат да проумеем какво е да си човек. Ойкуменците се надяват, че обединяването на религиите няма да доведе до тяхното унищожаване, а до обогатяването им — сравняват го с разглеждането на скъпоценен камък от различни ъгли. Може би те са единствената надежда за едно по-добро и мирно бъдеще.

— Звучи ми като утопия. Но дали ще стане?

— Бавно, като миротворческите операции. Ако наистина строим утопия, засега го правим на тъмно. Но поне се опитваме.

— Какво красиво видение — въздъхна той. — Бъдещето сигурно е много странно. Пълно с чудеса. Нямаш представа колко се радвам, че те срещнах и научих всичко това!

Тя се пресегна и докосна устните му с пръсти.

— Лека нощ, Джош. — После се обърна на другата страна и се зави с одеялото.

Той остана да лежи, с разтуптяно сърце.

На следващия ден теренът пред тях започна постепенно да се издига, макар че си оставаше все така пустинен и лишен от растителност. Въздухът се разреди и стана студен въпреки яркосияещото слънце. Вече никой не се съмняваше, че заплахата от внезапни нападения на пущуните е отпаднала и Батсън отмени бавната процедура по разузнаване на районите, из които се придвижваха.

Комбинезонът на Бисиса, който бе предназначен за всякакъв климат, я пазеше от студа, но останалите се измъчваха. Войниците се увиваха с одеялата си, за да спрат хапещия вятър, и непрестанно мърмореха, че не са им позволили да си вземат зимните униформи. Ръди и Джош изглеждаха потиснати и унили. Никой не бе очаквал подобна промяна в климата — когато напуснаха крепостта, бе началото на март. Ала въпреки това продължиха да се придвижват напред.

Четиринайсет от двайсетимата войници бяха индийци. На Бисиса й се струваше, че европейците странят от сепоите и че индийците имат по-лошо въоръжение и снаряжение.

— Навремето — обясни й някои неща по този въпрос Ръди — съотношението на индийци към европейци е било десетима към един. Сега се пада по един европеец на всеки трима индийци. Англичаните все още получават най-доброто оръжие и екипировка, а индийците най-често се използват за мулетари. Нищо чудно — кой би дал оръжие в ръцете на потенциални бунтовници? Спомни си, че индийската гражданска служба разполага с не повече от хиляда служители — от които се очаква да управляват страна с население от четиристотин милиона души!

— Тъкмо по тази причина — посочи тя — трябва да бъдат обучавани още хора. Индия не е Америка, нито Австралия. Няма начин британските колонисти да станат повече от местното население.

Ръди поклати глава.

— С цялото ми уважение към теб, ще си позволя да възразя. Нима си представяш, че ние собственоръчно ще увеличим броя на бабу? Такива идеи могат да минат в Лондон, но не и тук. Сигурно си чела за Лъкнау, където белите бяха изтребени до крак. Ето на каква бомба със закъснител седим. Като пълниш главите на бабу с подобни идеи, ти ги въоръжаваш с най-опасното от всички оръжия на света. Оръжие, за което те все още не са узрели достатъчно.

Подобно тесногръдие изправяше Бисиса на нокти. Но тя си даваше сметка, че Ръди не е нищо повече от представител на своята класа, макар и по-образован от останалите. Донякъде се успокояваше от мисълта, че в своето бъдеще Ръдиард Киплинг ще претърпи известно развитие и промяна на консервативните възгледи. Всъщност представите му за развитието на нещата не съвпадаха с онова, което бе станало в действителност. Опасенията от конфронтация с имперска Русия не се бяха потвърдили. Нещо повече — Англия и Русия се бяха съюзили срещу един нов враг — немския кайзер. Британия щеше да напусне Индия завинаги, като я остави с малочислена образована класа и огромно по брой невежествено население. Въпреки това по нейно време Индия беше втората по големина демокрация на света — след Европейския съюз.

Дори сега, само няколко дни след промените, настъпили в света, сепоите проявяваха склонност да се държат по различен начин. Вече не се отнасяха толкова почтително към белите и сякаш се досещаха за онова, което щеше да се случи в бъдещето — че бабу, като Ганди и Бисиса, в края на краищата ще победят.

Скоро започнаха да се катерят по склоновете на един по-стръмен хълм и северният вятър се усили. Върховете, които постепенно изникваха пред тях, бяха покрити със сняг, а между тях се извиваха сивкавобели глетчери. След още няколко километра започнаха да чуват пукота на ледените реки. Малко след това групата спря.

— Сепоите — уведоми я Ръди — отказват да продължат. Разправят, че никога не са виждали нещо подобно.

Бисиса извади от раницата си очилата за нощно виждане и ги нагласи на бинокулярен режим. След това огледа подножието на планината. Снежната покривка се простираше докъдето й стигаше погледът.

— Струва ми се — промърмори тя, — че този отрязък е от Ледниковата епоха.

— Ледниковата епоха — повтори Ръди и потрепери. — Да… май съм чувал този израз. Споменавал го е професор Агасиз… недоказана теория, впрочем.

— Още един отрязък от друго време? — попита Джош.

— Погледни. — Бисиса посочи подножието на планината. Там глетчерите свършваха внезапно, сякаш бяха отрязани. Но продължаваха да се спускат от планината, следвайки своя бавен и неумолим ход. Ледът в подножието на планината вече се топеше и около него се образуваха езера и начала на реки.

— Изглежда, това е поредната граница между различни светове. Като онази, на която се натъкнахме насред степта. Нищо чудно тази да датира от милиони години в миналото.

— Време е да се връщаме — намеси се Батсън; зъбите му тракаха от студ. — Видяхме всичко, заради което дойдохме.

Радиопредавателят на Бисиса изписука. Тя извади слушалката от джоба си и си я пъхна в ухото. Беше късовълново предаване от Кейси. Един от разузнавателните отреди на Гроув засякъл нещо, което наподобявало армия, доста многобройна, в долината на Инд. Освен това Кейси бе уловил и радиосигнал. Емисия от космоса. Сърцето й забумка.

Наистина беше време да се връщат.

Преди да се обърне, Бисиса плъзна последен поглед по равната блестяща повърхност на глетчера. Нищо чудно, че времето беше толкова объркано и непостоянно. Не му беше мястото тук на това грамадно парче лед. Рязкото снижаване на температурата, което предизвикваше, водеше до появата на ветрове, които нарушаваха равновесието. Как щеше да свърши всичко това оставаше загадка, която щеше да се разреши в бъдещето…

Забеляза някакво движение и даде по-голямо увеличение. Две, три, после четири фигури бавно пресичаха небесноподобната синева на глетчера. Вървяха изправени и бяха облечени в черни тумбести дрехи — вероятно кожени. Държаха някакви тояги или копия. Приличаха на американски футболисти с напомпани рамене. Зад тях се виждаха дребни блещукащи мъниста — върволица сфери.

Една от фигурите спря и се обърна към тях. Дали съществото бе видяло отражението на очилата й? Тя завъртя настройката и даде максимално увеличение. Изображението беше мътно и трепкаше, но Бисиса успя да различи човешко лице. Беше широко, почти лишено от брадичка, с изпъкнали скули и скосено назад чело, а носът бе масивен и стволест, като въздухоуловител на мощна машина. Това все още не беше човек, а нещо атавистично, което го предхождаше в еволюционната стълбица. Миг след това изображението се разпадна на разноцветни петънца.