Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (41)

40
Вътрешното езеро

Пътешествието трябваше да започне от Александрия. Щяха да плават по посока обратна на часовниковата стрелка, следвайки извивките на Средиземноморския бряг — покрай Египет, покрай южния европейски бряг, през Гибралтарския проток и накрая покрай Северна Африка.

Александър бе страшно разочарован, когато разбра, че градът, който бе основал при устието на Нил, е унищожен от Хроносрива, но без да губи присъствие на духа, незабавно нареди войниците да започнат изграждането на нов град, придържайки се към плановете на изчезналия. Освен това постави пред инженерите си задачата да построят канал между Суецкия залив и Нил. Беше започнат и строежът на пристанище в залива на Александрия, а построените в Индия кораби бяха разглобени и пренесени тук по суша.

За изненада на Бисиса бяха необходими само няколко месеца да бъде прехвърлен целият флот. Когато обявиха работата за приключена, Александър заповяда да се организира голямо празненство с жертвоприношения. Веселбата продължи два дена, след което флотът отплава.

През първите дни, откъсната най-сетне от постоянното присъствие на Окото, Бисиса намираше пътешествието за приятно развлечение. По-голямата част от времето си прекарваше на палубата — наблюдаваше брега, покрай който се движеха, или слушаше разговорите между хора, принадлежали към различни култури. А морето бе наистина интересно. В нейно време то едва се възстановяваше след десетилетия на замърсяване с промишлени отпадъци. А това море бе диво и кипящо от живот. В него имаше делфини и китове, на няколко пъти дори зърна издълженото тяло на акула, по-голяма от тези, които се срещаха в бъдещето.

Само дето топлите дни си бяха отишли. Почти всяка сутрин палубата бе покрита със скреж. С всяка година климатът като че ли захладняваше, макар че не можеха да определят със сигурност дали е така — никой не бе извършвал обстойни метеорологични наблюдения. Ала въпреки студа тя откри, че трябва да се пази от слънцето. Британците завързваха носни кърпи на лицата си и дори загорелите македонци предпочитаха да се крият на сянка. Лекарите раздаваха мехлеми от животинска мас. Бурите от първите дни на Хроносрива бяха отминали, но времето продължаваше да е объркано.

Нощите бяха не по-малко интересни. Съзвездията бяха сменили, макар и едва забележимо, местоположенията си. Доста често се появяваха северни сияния, каквито по нейно време бе изключено да се наблюдават на подобни ширини. Всичко това според нея бе доказателство за дълбоките промени, които Хроносривът бе извършил с тъканта на света.

Понякога Джош сядаше до нея. А в по-късни часове, когато македонците се унасяха в сън, двамата се сгушваха в някой тъмен ъгъл, за да се любят.

Но през по-голямата част от времето Бисиса предпочиташе да е сама. Изглежда, наистина бе останала твърде дълго време в компанията на Окото. Имаше нужда от опорна точка, от здрави връзки с този нов свят и дори Джош понякога я дразнеше със своята наивност.

Тъй като очевидната цел на пътешествието бе да се изучава новият свят, всеки ден Александър пращаше разузнавателни отряди към сушата. Подбираше малки групи от иранци и гърци и прикрепяше към тях по някой британец. Във всяка група имаше носачи и картографи.

Първите доклади бяха обезкуражителни. Изследователите често се натъкваха на необясними промени в терена, причудливи скални образувания и гъста непозната растителност. Срещаха се и различни непознати животни. Всичко това бяха нормални прояви на живия свят — но от човешката цивилизация нямаше и следа. Изчезнало безследно бе древното египетско царство. В Долината на царете — там, където трябваше да се издигат огромните каменни пирамиди — имаше само скали, пясък и малко стадо от същества, които британците наричаха маймуночовеци.

Сетне се отправиха към Юдея. Назарет и Витлеем също бяха изчезнали, а заедно с тях и Христос и Неговото учение. Но близо до мястото, където трябваше да е Йерусалим, под командването на британски инженери бе започнала малка индустриална революция. Джош и Бисиса обиколиха няколко работилници и леярни, където бодри британски инженери, облети в пот македонски работници и неколцина гръцки чираци строяха наподобяващи гигантски чайници парни машини и експериментираха с прототипове на парни кораби и локомотиви. Инженерите се учеха на гръцки, а на свой ред гърците бяха усвоили някои чисто технически термини като „парно налягане“ и „колянов вал“.

И навсякъде се строеше трескаво — преди спомените и уменията, пренесени тук от други времена, да потънат в забрава. Оказа се, че Александър се отнася скептично към постиженията на науката и техниката. Наложи се да му покажат един от прототиповете, за да го спечелят за каузата. Машината, която подбраха, бе съвсем примитивна — парен котел с два наклонени струйника, който се въртеше като побеснял всеки път, когато от струйниците бликаше пара. Но Евмений веднага схвана възможностите на този нов източник на енергия.

Ала на всяка стъпка се натъкваха на неимоверни трудности. Британците разполагаха със съвсем малко инструменти, липсваше каквато и да било индустриална инфраструктура — трябваше да се започне от мините за въглища и желязна руда. Вероятно щяха да минат поне двайсетина години, преди да създадат нещо достатъчно мощно и ефективно, че да се сравнява с парната машина на Джеймс Уат.

— Важното е, че е положено началото — бъбреше изпълненият с оптимизъм Абдикадир. — Ще мине време и в царството на Александър мощни машини ще се заравят все по-надълбоко в земята, а парни кораби ще кръстосват Средиземно море. Ще построим и железопътни линии — през Азия, чак до столицата на монголите. Този нов Йерусалим ще стане работилницата на света.

— Ръди щеше да го хареса — обади се Джош. — Той винаги се възхищаваше на машините. Казваше, че транспортът е цивилизацията. Ако континентите се свържат с железопътни линии и параходи, може би този нов свят няма да види повече войни и различни нации — ще има едно обединено човечество!

— Аз пък си мислех, че основата на модерната цивилизация е канализацията — рече Абдикадир.

— И тя също!

Бисиса улови Джош за ръката.

— Джош, оптимизмът ти е като глътка ароматно кафе.

— За комплимент ли да го приема?

— Новият свят няма да е като нашия — продължи да разсъждава на глас Абдикадир. — Те са много повече от нас — говоря за македонците. Ако възникне нова държава, в нея ще се говори на гръцки… или на монголски. И нищо чудно религията да е будистка…

— Уф! — Джош завъртя глава. — Как ми се ще да прескоча сто-двеста години напред и да видя какво ще израсте от семето, което посаждаме днес!

Но докато обикаляха обезлюдения континент, все повече се уверяваха, че надеждата за изграждане на могъща и развита империя все още граничи с непосилна мечта.

Гърция беше пуста. Пратениците на Александър я кръстосаха на шир и длъж, но не откриха и следа от големите градове — Спарта, Атина, Тива. Натъкнаха се само на малобройни племена диваци, които изследователите определиха като „получовеци“. В изблик на последна надежда Александър прати един отряд към земите на родината си, но и те се върнаха с тъжни вести.

— Изглежда — бе коментарът на Александър, — сега в Гърция има повече лъвове, отколкото философи.

Но дори лъвовете не се чувстваха добре.

Навсякъде, където пътуваха, забелязваха следи от екологическа катастрофа. Гръцките гори бяха пожълтели и повехнали и постепенно се изместваха от шубраци. Във вътрешността на Турция растенията и животните бяха изпепелени, имаше огромни райони, покрити с неплодородна червеникава почва.

— Червено като Марс — отбеляза Абдикадир.

— Забелязахте ли колко рядко се срещат птици? — попита Джош, след като се върнаха от обиколка на Крит.

Трудно беше да се преценят мащабите на поразяването на флората и фауната. Но Бисиса предполагаше, че измират цели видове. Можеха само да гадаят какви са причините.

— Навярно е заради смесването на огромно количество фактори — заяви Бисиса.

— Но, Бисиса — възрази Джош. — Не е ли очарователно — мамути в Париж! Саблезъби тигри около Колизея в Рим! Истински калейдоскоп от странни явления.

— Така е. Но когато се смесят популациите, голяма част от животните измират. Представи си само — съвместно съществуване на животни от Ледниковата епоха, съвременни градове, растения кой знае от какви времена и климат, който не отговаря нито на едното, нито на другото. Тези, които са оцелели след Хроносрива, имат само две възможности — да изядат съседа си или да бъдат изядени.

— Също като нас — обади се Абдикадир. — Ние също не можем да търпим да се смесваме, нали?

— Сега едни видове ще се размножават, а други ще изчезват — продължи Бисиса. — Затова претърпяхме и онова нашествие на насекоми. Чудя се как още не ни е споходила някоя епидемия?

— Защото хората сме малко и разпръснати — обясни Абдикадир. — Поне в това извадихме късмет…

— Но птиците ги няма! — пак се върна на любимата си тема Джош.

— Птиците, Джош — рече Бисиса, — са чувствителни на всякакви промени. Те обитават влажни региони и крайбрежието — все места, които най-силно са пострадали от промяната. Но все пак загубата им е лош знак.

— Дали да не предприемем нещо? — попита Джош.

— Какво например? — засмя се Абдикадир.

— Подиграваш ми се, нали? — ядоса се Джош и размаха ръце, сякаш търсеше из въздуха идеи. — Ами… да съберем оцелелите видове в зоопарк. А също и растенията. Птиците и насекомите — особено птиците! А после, когато климатът се успокои, да ги пуснем на свобода…

— И да оставим на Райската градина да израсте отново? — Бисиса се подсмихва. — Мили Джош, никой не ти се подиграва. Трябва да го предложим на Александър — сигурно и той ще се съгласи. Но виж, съхраняването на екосферата е почти невъзможен процес. И преди не сме я разбирали из основи. Това са огромни по мащаби динамични процеси. Измирането на видовете е неизбежно, то се случва във всички времена и периоди. Колкото и да се стараем, няма да успеем да запазим всички.

— Тогава какво да направим? — не се предаваше Джош. — Да вдигнем ръце и да се откажем?

— Не — отвърна Бисиса. — Но трябва да се примирим с ограничените си възможности. Ние сме наистина много малко. Не можем да спасим този свят, Джош. Не знаем дори как да го направим. По-важното сега е да спасим себе си. Трябва да сме търпеливи.

— Търпеливи, да — повтори Абдикадир. — Хроносривът разкъса този свят за частици от секундата. А възстановяването му ще отнеме векове…

— И това няма нищо общо със съдбата — въздъхна Джош. — Ако боговете на Окото са били толкова мъдри да разкъсат пространството и времето, как не са предвидили последствията?

Замълчаха, загледани в джунглите на Гърция — гъсти, негостоприемни, страховити.