Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (12)

11
Изоставени в космоса

— Ей, задник, пикае ми се. — Това беше Сейбъл, разбира се: викаше от спускателната капсула. Коля се събуди. Беше поредният ден на орбита.

Беше сънувал дома си, Надя и момчетата. Увиснал в спалния чувал като прилеп, заобиколен от мъждукащото сияние на аварийните светлини, той изгуби няколко секунди, преди да се ориентира. „Ох, още съм тук!“ В разпадащия се кораб на околоземна орбита, в полет, който сякаш никога нямаше да приключи. За един кратък миг му се дощя да се върне в съня.

Намираше се в жилищния отсек на кораба, където бяха струпали скафандрите, заедно с ненужните вещи и отпадъците от станцията, които така и не бяха изхвърлили. Нарочно се бе върнал тук, защото долу в капсулата бе твърде тясно и от това напрежението помежду им само нарастваше. Самотата бе известно удобство въпреки тежката миризма на „казашки ботуши“, както я бе определила Сейбъл.

Той изпъшка, извъртя се на една страна, измъкна се от спалния чувал и се придърпа до тоалетната. Отвори я от стената, където бе вградена, и включи помпата, която трябваше да изсмуче отходните продукти и да ги изхвърли в космоса. След като си дадоха сметка, че ще се наложи да останат на орбита по-дълго, отколкото предполагаха, първата им работа бе да изровят тази сгъваема тоалетна изпод купчината боклуци — спускането им до повърхността трябваше да продължи само няколко часа, в които не се предвиждаха почивки за прескачане по нужда. Но тази сутрин му отне малко повече време, за да свърши работата. Беше дехидратиран, урината му бе гъста, почти болезнено кисела и сякаш неохотно излизаше от тялото му.

Беше само по бельо и се разтрепери. За да спести от енергийните запаси на „Союз“, Муса бе наредил да изключат всички системи освен животоподдържащите, които също работеха в минимален режим. Ето защо корабът ставаше все по-студен и влажен, а по стените се отлагаше черна плесен. Въздухът бе тежък, изпълнен с непоносима смрад и множество микрочастици, които се рееха свободно и дразнеха очите и носа. Коля смъркаше непрестанно — веднъж преброи двайсет подсмърквания за една минута.

Десетият ден. Днес щяха да изпълнят поредните шестнайсет безсмислени завъртания около Земята, с което общият им брой, откакто бе замлъкнала станцията и наземният екип, щеше да достигне сто и шейсет.

Нагласи еластичните гривни върху глезените си. Целта им бе да забавят кръвотока към периферията и да компенсират някои нарушения в разпределението на телесните течности, дължащи се на липсата на гравитация. Пъхна се в комбинезона — не своя, а нечий чужд, който бе открил сред купчината изхвърлени отпадъци на борда.

Когато най-сетне се появи в спускателната капсула, нито Муса, нито Сейбъл го погледнаха. Обстановката си оставаше все така нажежена. Щом се настани в креслото си, Сейбъл се измъкна нагоре през люка и Коля я чу да тропа в жилищния отсек.

— Закуска — изръмжа Муса и побутна един поднос във въздуха към Коля. Върху подноса бяха подредени тубички и консерви с храна, някои отворени и полуизядени. Отдавна бяха привършили ограничените запаси, с които разполагаха на борда на капсулата, и бяха преминали на неприкосновения запас.

Всъщност никой от тримата не изпитваше особен глад. Една от причините беше безтегловността. Коля жадуваше за топла храна, каквато не бе вкусвал, откакто напуснаха станцията.

Муса отново се бе захванал с неуморните призиви по радиостанцията:

— Стерео-едно, тук Стерео-едно…

Естествено отговор нямаше, колкото и часове да отделяше за тази задача. Но какъв друг избор имаха?

Междувременно Сейбъл щъкаше на горния етаж. Беше открила частите на един стар радиопредавател, използван от някой от космонавтите за връзка с радиолюбители, най-вече младежи. Общественият интерес към станцията отдавна беше намалял до минимум и остарялата екипировка се демонтираше и сваляше на Земята. Сега обаче Сейбъл се опитваше да вдъхне живот на радиоапарата. Надяваше се да улови някакви сигнали, дори да може да излъчва на вълни, на каквито конвенционалните радиопредаватели не работеха. В началото Муса естествено взе да мърмори за необходимостта да се пести енергия, но после, изглежда, осъзна, че това е един от начините да се отърве поне за известно време от досадното присъствие на американката. А и Коля този път я подкрепи:

— Кой знае, може пък да се получи нещо.

Коля се наведе напред и натисна клапата на резервоара с питейна вода. Мехур с диаметър няколко сантиметра се отдели от крана и се понесе плавно към лицето му. Муса го следеше намръщено — със сигурност щеше да му се скара, ако похаби дори една-единствена капка, тъй като запасите им бяха ограничени. Коля отвори широко уста и мехурът се прилепи върху езика му и бързо започна да се топи. Тъй като бе предназначен за кратковременни полети, „Союз“ не разполагаше с инсталация за рециклиране на течностите. Сейбъл предложи да въведат воден режим, но Муса се възпротиви. „Дори когато си в пустинята, не пестиш водата. Пиеш толкова, колкото ти е нужно. Няма друг начин…“ Може да беше прав, може би не, но водата лека-полека привършваше.

След като утоли жаждата си, Коля размаза на върха на показалеца си няколко капки паста и почна да си почиства зъбите. Пастата беше сладникава и той я поглъщаше с удоволствие на малки порции. Единственото, което го измъчваше, бе, че не може да се измие. Не се съмняваше, че се е вмирисал като „казашките ботуши“ на горния етаж.

Муса продължаваше с напразните усилия да се свърже с наземния екип. Коля се върна към заниманието, което сам си бе измислил — да наблюдава и изучава Земята. Правеше го още докато бяха на станцията и това му помагаше да се бори с усещането за изолация. Нещо, на което не можеха да разчитат например членовете на Мароканската експедиция. За Коля Земята бе голяма… и почти пуста.

Половината на всяка обиколка ги откарваше над огромната водна шир на Тихия океан, наподобяваща небесна синева, но обърната наопаки, прекъсвана от малките точици на разпилени острови или зареяни кораби. Дори континентите не показваха признаци за човешка дейност — Азия и Северна Африка бяха покрити от пустини, сред които преди понякога мъждукаха пламъчетата на лагерни огньове. Човешките поселения бяха ограничени в крайбрежните райони или речните долини. Големите градове като Москва, Париж или Ню Йорк бяха изчезнали от лицето на Земята, на тяхно място се виждаха само гъсти непроходими гори.

Това, което го впечатли най-много, бе тази почти непозната планета, която сякаш очакваше да бъде завладяна и покорена отново. В сравнение с нея се чувстваше мъничък и нищожен.

Очертанията на континентите, такива, каквито ги виждаше от орбита, изглеждаха непроменени. На всеки деветдесет минути той можеше да наблюдава как слънцето се издига над извивката на планетата и лъчите му менят цветовете си от червени до оранжеви и накрая светложълти.

Но същите тези лъчи озаряваха много странни и необясними неща.

Имаше промяна във формата на полярните шапки. Виждаше съвсем ясно огромни глетчери, които се спускаха от Хималаите към околните долини, проправяйки си път през планините. Сахара, на свой ред, бе изгубила монолитността си. Тук-там се виждаха зеленикавожълтите петна на просторни оазиси, които може би достигаха до петдесет километра дължина и имаха почти прави страни. По същия начин Коля откри светложълти петна на пустинни участъци сред джунглите на Южна Америка. Светът изведнъж се бе преобразил в несръчно съшито палто. Но той скоро забеляза, че странните зеленикави петна в пустинята започват да избледняват и че с течение на дните растителността в тях повяхва.

И ако промените в природата бяха относително незабележими, въздействието, което същите тези промени оказваха върху човечеството, бе драматично.

И преди дневно време от орбита трудно се различаваха големите градове. Но сега не се виждаха дори пътищата, които прорязваха червения център на Австралия, а Англия и Европа бяха скрити от гъсти гори. Коля успя да разпознае устието на Темза — изглеждаше по-широко, но нямаше и следа от Лондон. Веднъж обаче мярна яркооранжево сияние насред Северно море, което можеше да е от пламъка на нефтена платформа. Димът от него се стелеше в посока към Западна Европа. Но най-потискащото бе пълното радиомълчание. Нямаше никакъв отговор на запитванията на Муса, нито следа от кораби или самолети.

И ако дневната страна на света изглеждаше променена до неузнаваемост, гледката на нощната бе направо потискаща. Изчезнали бяха заревата на мегаполисите, които обхващаха като сияещи огърлици по-голямата част от континентите. Сякаш нечия невидима, но гигантска ръка ги бе угасила в миг.

И все пак с времето Коля откри известни признаци на човешка дейност. Освен лагерните огньове в Сахара забеляза и други, по-гъсти, в Централна Азия, близо до границата с Монголия. Имаше дори някакъв град на територията на Ирак, но беше малък, изолиран и нощните му светлини едва се забелязваха, което сочеше, че са от фенери и огньове, а не от електричество. Сейбъл се кълнеше, че забелязала някакво селище в района на Чикаго, а веднъж целият екипаж на „Союз“ имаше възможност да наблюдава поредица от ярки проблясъци по западното крайбрежие на Щатите, но те се оказаха реки от лава, бликащи от тектоничен разлом, които скоро бяха скрити под огромни облаци пепел.

На пръв поглед изглеждаше, че човечеството е изчезнало, това бе всичко, което можеха да кажат, наблюдавайки Земята от орбита. За Коля това означаваше, че е изгубил семейството си.

Екипажът обсъждаше предпазливо причините, които биха могли да доведат до тази метаморфоза. Най-вероятната бе глобален военен конфликт, но ако беше така, трябваше да уловят предавани по радиото военни команди, да забележат блясъците на изстреляните в небето междуконтинентални ракети, да чуят призиви за помощ, да видят горящи градове. И каква бе тази сила, която би преместила гигантски ледени блокове или цели райони от джунгла и пустиня на други места?

Подобни разговори обикновено не стигаха доникъде, може би защото не им достигаше въображение да измислят други причини, или понеже се бояха, че като обсъждат промените, ще ги превърнат в реалност.

Коля полагаше усилия да мисли аналитично. Външните камери на „Союз“ работеха безупречно. Предназначението им бе да заснемат станцията, но с лека настройка Коля успя да ги извърти така, че да се обърнат към Земята. Орбитата на „Союз“ не покриваше цялата повърхност, но въпреки това обхващаше достатъчно голяма площ, която да бъде наблюдавана, изследвана и заснета. Коля се зае да създаде обширно фотографско досие на всичко, което ставаше там долу. Освен това работата му помагаше да забрави чувствата си. Въпреки това понякога му се струваше странно, че в електронната памет на „Союз“ се съдържат и снимки от станцията — същата тази станция, която бе изчезнала, изгубена сред странните промени, на които бяха свидетели.

Сейбъл настояваше да й каже какъв е смисълът на подобни детайлни проучвания. Тя например работеше върху радиото със съвсем практична цел — да открие долу някой, който да е оцелял. Но каква полза щяха да имат от снимките? Коля не намираше за нужно да й обяснява. Бе изпълнен с увереността, че това, което върши, е важно.

Пък и какво друго му оставаше да прави, след като бе изгубил жена си и децата?

Климатът също търпеше непрестанни промени — огромни циклони от ниско налягане развълнуваха океаните и ги вдигаха срещу бреговете, озарявани от блясъците на електрически бури. Тези бури също бяха малки чудеса, светкавиците им понякога се разпалваха като верижна реакция и обхващаха територията на цели континенти. Облаците, които нерядко закриваха екватора, се издигаха нагоре толкова високо, че на Коля му се струваше, че могат да стигнат до тях.

Когато гледката долу ставаше твърде непоносима или неразбираема, Коля се обръщаше към своето лимоново дръвче. С размери на бонзай, това дръвче бе един от малкото му успешни експерименти на „Союз“. Някой ден, мечтаеше си преди Коля, хората ще летят в космоса и ще се наслаждават на пресни плодове благодарение на неговите опити. Всъщност след промените подобни полети изглеждаха невъзможни, но дръвчето бе останало. Коля го повдигаше към илюминатора, за да го окъпе в лъчите на слънцето, а след това разпръскваше от скъпоценната вода върху листата му. Като се наведеше към тях, усещаше свежото им ухание и това го изпълваше със спомени за Земята.

Причудливият променил се свят под тях контрастираше с познатата до болка и по кухненски уютна вътрешност на „Союз“ и това пробуждаше в него неуловимото усещане, че гледката зад илюминатора е по-скоро представление, отколкото жестока реалност.

 

 

По обед на десетия ден Сейбъл подаде глава през долния люк на жилищния отсек и каза:

— Искам да поговоря с вас двамата, освен ако нямате някоя неотложна работа.

Тримата се настаниха на тесните скамейки под тънките сребристи термоизолиращи одеяла, като избягваха да се поглеждат.

— Скоро ще свършат… — поде направо Сейбъл. — Ще ни свършат храната, водата и въздухът, а на мен ще ми свършат и тампоните.

— Но положението на Земята още не се е нормализирало — побърза да възрази Муса.

— О, стига вече, Муса! — сряза го тя. — За всички е повече от ясно, че положението на Земята няма да се нормализира! Каквото и да е станало там долу, изглежда, ще е завинаги. А ние се въртим безпомощно в космоса.

— Не можем да кацнем — намеси се Коля. — Не и без наземен контрол.

— Технически — отбеляза Муса — ние сме в състояние да управляваме кораба до навлизане в атмосферата. Автоматичните системи на „Союз“…

— Да — кимна уморено Сейбъл. — Малкият кораб, който може всичко, нали?

— Няма да има спасителни отряди — настояваше Коля. — Нито вертолети и доктори. Прекарахме в космоса три месеца плюс десет неочаквани дни. Ще сме безпомощни като новородени. Може би дори няма да ни стигнат силите да излезем от капсулата.

— В такъв случай — изръмжа Муса — ще трябва да се постараем да кацнем някъде, където има хора. И да се оставим на тяхната милост.

— Така е — съгласи се Сейбъл. — Всъщност какви други шансове имаме? Да останем на орбита. Това ли искаш, Коля? Да си седиш тук и да събираш снимки на Земята?

— Може да е по-добър край от онзи, който ни очаква долу — възрази Коля. Тук поне бяха в познато обкръжение. Той нямаше никаква представа какво може да ги очаква на Земята.

Муса се пресегна и окуражаващо го стисна за коляното.

— Вярно е, че не са ни готвили за подобна възможност. Но ние сме руснаци. И ако сме последните живи руснаци на Земята, трябва да живеем — или да умрем — с чест.

Този път Сейбъл поне прояви достатъчно такт да си затвори устата. Коля кимна неохотно.

— Добре, решено е. Кацаме.

— Слава Богу! — въздъхна Сейбъл. — Сега въпросът е — къде?

За техен късмет „Союз“ бе проектиран да каца на сушата, за разлика от американските кораби, които обикновено се приводняваха. В противен случай, без помощ от Земята, щяха да са обречени на смърт в океана.

— Ще решим, когато навлезем в атмосферата — каза Муса.

— Защото увиснем ли на парашутите, няма да разполагаме с никакъв контрол над съдбата си. Дори не знаем каква е прогнозата за времето и накъде ще духат ветровете. Предполагам обаче, че ще е някъде в Централна Азия — както беше и според предварителния план.

Той млъкна, сякаш очакваше възражения от страна на Сейбъл, но американката само сви рамене.

— Идеята не е чак толкова лоша. В Азия поне видяхме признаци на човешко присъствие. След като ще търсим хора, мястото не е по-непригодно от всяко друго.

Муса плесна с ръце.

— Чудесно тогава. Няма какво повече да чакаме. Да се захващаме за работа…

Откъм жилищния отсек долетя тих сигнал.

— По дяволите! — подскочи Сейбъл. — Това е моето радио.

— Тя скочи и се шмугна през отвора на люка.

 

 

Простичкият датчик, който бе поставила Сейбъл, всъщност бе засякъл два сигнала. Единият наподобяваше ритмично пулсиране, силно, но с характер на автоматичен сигнал, което идваше от един район в Близкия изток. Вторият обаче бе човешки глас — дрезгав и едва доловим.

— … Отик. Говори старши подофицер Кейси Отик от миротворческия отряд на ООН в крепостта Джамруд, Пакистан. Моля, отговорете. Аз съм старши подофицер Кейси Отик…

Сейбъл се захили доволно.

— Американец! Знаех си! — И започна да настройва радиото за предаване, преди „Союз“ да се е отдалечил твърде много.