Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. — Добавяне

4
РПГ

— Почти над лагера сме — извика Кейси. — Спускам се за капак…

Вертолетът се снижи. Въпреки че бе летяла много пъти, Бисиса почувства, че стомахът й се свива.

Минаваха съвсем близо край селото. Пред погледа й се мяркаха покриви, ръждясали тенекиени варели, скупчени клони. Вертолетът се наклони и започна да се върти в обратна посока. „Капак“ на пилотския жаргон означаваше наблюдение от бръснещ полет. Но като се имаше предвид начинът, по който се бе свряла в задната част на кабината, Бисиса не виждаше нищо друго освен синьо небе. Въздъхна и погледна миниатюрното контролно табло, монтирано на стената до нея. Гайгеров брояч, термометър, радар и дори химично чувствителен „нос“, всичките в момента насочени към земята, към която се приближаваха стремително.

Птичката естествено не беше сама — в тези модерни времена тя бе само звено от обхващаща целия свят комуникационна мрежа. Някъде високо над главите им се рееше друг, по-голям вертолет, К2 — от командване и контрол, но и той бе само върхът на обърнатата наопаки пирамида от високи технологии, включваща стратосферни наблюдателни сонди, разузнавателни и патрулни самолети и дори фотографски и радарни спътници. Сега всички електронни сетива бяха съсредоточени върху този район. Потоците информация, събирани от Птичката, се анализираха мигновено от невероятно интелигентни системи и се предаваха директно в оперативния център в базата. Всяко отклонение от нормата щеше незабавно да бъде пратено за потвърждение до Бисиса, тъй като тя разполагаше с автономна връзка, независеща от тази на пилота.

На пръв поглед всичко изглеждаше сложно, но в действителност сборът и анализирането на информацията бяха напълно автоматизирани. При „капак“ машините вършеха цялата работа, а хората можеха да се отпуснат и да наблюдават.

Някои се дразнеха от това, но Бисиса бе на друго мнение. Тя самата бе получила подготовка за ОБК — оператор боен контрол, специалист по координацията на наземните и въздушни комуникации по време на конфликт. По принцип целта на подготовката й бе да бъде хвърлена в някое опасно място, откъдето да насочва огъня на далечните батареи и ракетните установки. Никога не й се бе налагало да използва наученото, но за щастие то й помагаше в текущата работа.

Бяха я пратили на тази мироопазваща мисия преди седмица, но й се струваше, че е минало много повече време. Войниците бяха настанени в хангари, предназначени за самолети. Високи и празни, вмирисани на керосин и смазочни материали, прекалено горещи през деня и твърде студени нощем, истински гигантски консервени кутии. Нищо чудно, че обитателите им наричаха базата „Клавиус“ — на името на международната станция на Луната.

Ежедневието се състоеше от патрулни обиколки, поддръжка на екипировката и други занимания. Личният състав бе разделен поравно — мъже и жени. Последното естествено бе предпоставка за буен сексуален живот. Мъжете особено се надпреварваха да си съперничат по завоювани бройки, хит от последната седмица бе да „чукнат“ някоя, докато скачат с парашут.

Нищо чудно, че в подобна атмосфера мъже като Кейси Отик губеха реална представа за света.

Бисиса се държеше настрана от другите. Не би се затруднила да се справи с Кейси, ако станеше твърде нахален. Всъщност дори се наложи да отклони вежливия интерес, проявен от Абдикадир. В края на краищата тя имаше дъщеря, Мира, осемгодишна сладурана, която обичаше повече от всичко на света. Не я интересуваха нито безразборните сексуални връзки, нито обърканата съвременна политика.

Пък и важността на мисията я мотивираше предостатъчно.

Също както много пъти по-рано, през 2037 година граничният регион между Пакистан и Афганистан представляваше епицентър на напрежение. От една страна, това място бе фокус на тлеещата из много други райони на света борба за надмощие между християнството и исляма. За облекчение на всички поне засега това „последно сражение на цивилизациите“ изглеждаше отложено в необозримото бъдеще. Но въпреки това тук и в други подобни райони войскови части, пратени предимно от християнски страни, извършваха полицейска дейност сред предимно мюсюлманско население, което бе достатъчно някой някъде да призовава за джихад, тоест свещена война.

Но освен това тук кипеше и местно напрежение. Съперничеството между Индия и Пакистан само преди 12 години бе довело до ядрената атака срещу град Лахор, въпреки че след това враждуващите фракции се бяха поуспокоили. Към всичко това трябваше, разбира се, да се добавят и местните племена — пущуните — с техните обичаи и разбирания, винаги готови да защитават земята си до последна капка кръв.

Накрая естествено, но не на последно място по важност, идваше и нефтът. Въпреки широкото навлизане в последно време на технологиите, базирани на студения синтез, светът все още разчиташе твърде много на черното злато и го гореше почти със същата скорост, с която го изсмукваше от недрата на планетата. Ето защо на същото място, където някога бяха мерели сили Британската империя и царска Русия, протягайки алчни ръце към богатствата на Индия, сега Съединените щати, Китай, Африканският и Евро-азиатският съюз се бяха вкопчили в мълчалива и засега безкръвна, но напрегната борба.

Целта на мисиите на ООН бе да се поддържа мирът чрез наблюдение и полицейски акции. По всеобщо мнение районът бе сред най-внимателно наблюдаваните от всички горещи точки на Земята. Миротворческите операции, според Бисиса, бяха тромави, управлявани от бюрократи и често сами по себе си причина за нарастване на напрежението. Но може би това бе най-доброто, което бе по силите на ООН.

Всички в „Клавиус“ разбираха важността на работата си. Но за младите войници едва ли имаше нещо по-досадно от това да участват в мироопазващи операции.

Изведнъж хеликоптерът се разтресе и Бисиса подскочи — изглежда, тази акция нямаше да е чак толкова рутинна, колкото си представяше.

 

 

Абдикадир се мъчеше да се свърже с базата:

— Алфа четири-три, тук Примо пет-едно, приемам. Алфа четири-три…

Кейси ругаеше: изглежда, бяха изгубили сателитната връзка.

— Ох! — изпъшка телефонът на Бисиса.

Тя го приближи към лицето си.

— Какво ти е?

— Изгубих сигнал. — Върху екранчето мигаха диагностични програми. — Никога не ми се е случвало. Чувствам се… странно.

Абдикадир погледна през рамо.

— Нашата радиостанция също замлъкна. Нямаме достъп до командната мрежа.

Бисиса погледна своята радиостанция — тя също нямаше връзка с командния център — и каза:

— Никакъв достъп до интелнет.

— Значи са изчезнали и цивилната, и военната мрежа — изсумтя Абдикадир.

— И каква може да е причината? Електрическа буря?

— Не и според онези задници от метеорологичната служба — изръмжа Кейси. — Да не говорим, че сто пъти съм прелитал през електрическа буря и никога не съм губил връзка.

— Тогава какво може да е?

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Изведнъж всички си спомниха, че се намират в район, където само преди десетина години е било използвано атомно оръжие. На няколкостотин километра от тях центърът на цял един град бе превърнат в разтопено стъкло. При изчезнала връзка и внезапно появил се ураганен вятър не беше трудно да се предположи най-лошото.

— Всъщност — подметна Абдикадир, който, изглежда, се опитваше да разведри напрежението, — би могло да е най-обикновено заглушаване.

— Ох! — изписука отново телефонът.

Бисиса го погали. Имаше го още от съвсем малка: стандартно изпълнение, каквото Обединените нации раздаваха безплатно на всички дванайсетгодишни деца от времето, когато все още се надяваха, че комуникациите са единственият начин да се обедини светът. Повечето деца след някоя и друга година обикновено захвърляха тези тромави и досадни машинки, но Бисиса бе запазила своята, защото разбираше и подкрепяше идеята, която се криеше зад този грандиозен проект. С времето бе приела телефона като истински приятел.

— Успокой се — прошепна му тя. — Мама ми е разказвала, че навремето телефоните постоянно губели връзка с мрежата.

— Да де — измърка телефонът. — Лесно ти е да го кажеш. Нали не си лоботомизирана ти.

Абдикадир се намръщи.

— Как го търпиш това нещо? На моя отдавна му изключих програмата за интелигентност. Дразни ме.

— Не зная. — Бисиса сви рамене. — Така се губят и половината от диагностичните възможности.

— Освен това губиш приятел за цял живот — добави телефонът.

— Само не започвай да го съжаляваш — посъветва я Абдикадир. — Телефоните са като католически свещеници — непрестанно ровичкат из съвестта ти.

Вертолетът отново се заклати. Кабината се наклони силно и когато отново се изправи, вече се отдалечаваха от селото.

— Излизам от „капака“ — заяви Кейси. — Не мога да поддържам равен полет на ниска височина.

Абдикадир се ухили доволно.

— Всеки си има граница на възможностите, Кейси.

— Пъхни си тая граница отзад — посъветва го ядосано Кейси. — Вятърът духа едновременно от всички посоки. Погледни само какви вихри има ниско над земята… ей, какво е това? — Той посочи надолу.

Бисиса се наведе към прозореца. Въздушната вълна от роторите разпръскваше сухата растителност, под която се бе показало нещо. Тя различи човек, сврян в дупка — държеше някаква дълга черна тръба… оръжие.

Всички извикаха едновременно.

И изведнъж слънцето премигна, като прожектор, който някой е обърнал в друга посока.

 

 

Вертолетът описа широка дъга и се насочи право към него, наклони се надолу, опашният ротор се вдигна. Моалим се ухили и стисна с потни пръсти гранатомета. Сърцето му блъскаше, прахолякът, носен от вятъра, го заслепяваше. Но той бе готов да понесе всичко. Това щеше да е първата важна постъпка в живота му. Ако успееше да свали вертолета, щеше да стане герой и всички щяха да му се възхищават… бойците и майка му. А и едно момиче… Но сега не биваше да мисли за това.

Изведнъж обаче видя, че зад прозрачния купол на машината има хора, и тази мисъл го порази. Нима наистина бе готов да отнеме човешки живот, сякаш стъпква насекомо?

Вертолетът внезапно се снижи и вятърът, който вдигаше, разпиля клоните от укритието му. Вече нямаше избор — или трябваше да убие, или да бъде убит.

Той се изсмя и натисна спусъка.

 

 

— Обстрелват ни! — извика Абдикадир и Кейси мигновено дръпна щурвала встрани. Бисиса зърна ярък блясък и димна следа, която се носеше право към тях.

Последва удар, сякаш машината се бе сблъскала с невидима преграда насред небето. Изведнъж шумът стана оглушителен и през една цепнатина в купола нахлу вятър.

— Мамка му! — изруга Кейси. — Удариха задния ротор.

Бисиса погледна назад, но видя само разкривен метал и струйка от изтичащо под налягане масло. Роторът продължаваше да работи и вертолетът продължаваше да лети. Но всичко се бе променило за миг и тя изведнъж се почувства ужасно беззащитна и уязвима.

— Показателите в норма с изключение налягането на маслото — докладва Кейси. — Освен че сме изгубили част от управлението.

— Можем да летим и без масло — рече Абдикадир. — Поне малко.

— Да, според наръчника. Но кажи ми как да обърна машината? — Кейси размърда щурвала, сякаш за да провери доколко Птичката му се подчинява, и изведнъж се понесоха настрани.

— Какво става? — попита уплашено Бисиса.

— Удариха ни — отвърна Абдикадир. — Не ми разправяй, че не си чувала за това. За местните е празник, ако убият някой американец.

— Нямам предвид стрелбата, а това. — Тя посочи през прозореца на запад, където слънцето се спускаше към хоризонта.

— Ами… това е слънцето — отвърна Кейси, после изведнъж се втренчи натам. — Брей!

Когато преди трийсетина минути бяха излетели от базата, все още едва наближаваше пладне. А сега…

— Не ми казвайте, че съм проспал шест часа — рече Кейси. — Или че сънувам.

Бисиса се усмихна криво.

— Все още нямам връзка — промърмори телефонът й. — Страх ме е.

Бисиса се изсмя мрачно.

— По-кораво си от мен, малко досадниче. — Дръпна ципа на якето си и прибра телефона във вътрешния джоб.

— Сега ще видим какво ще стане — рече Кейси и завъртя щурвала в кръг.

Двигателят изрева.

 

 

Горещата струя от задния отвор на гранатомета го опърли болезнено по гърба, а димът изтръгна кашлица от гърдите му. Но гранатата вече летеше и само след няколко секунди гръмна, като разхвърли безброй шрапнели. Той прикри лицето си с ръце, а когато отново погледна, вертолетът се отдалечаваше от селцето, като оставяше след себе си дълга черна следа.

Моалим скочи и извика от радост. След това се обърна на изток, към селото: не се съмняваше, че все някой от съплеменниците му го е видял как улучва вертолета. Очакваше десетки хора да дотичат и да го поздравят.

Но не видя никого, дори майка си. Всъщност не виждаше и селцето, макар че бе само на стотина метра от западния му край и че само допреди малко съвсем ясно различаваше кирпичените къщички и децата, които търчаха из тесните улички. Сега селото бе изчезнало, сякаш изтрито от лицето на земята, и до самия хоризонт се виждаше само скалиста равнина. Моалим бе съвсем сам, със своята дупка и димящата тръба в ръката му — и с димната следа, която се извиваше над него в небето.

Сам насред огромна равнина.

Някъде отдалеч долетя животински рев. После премина в ниско ръмжене, което постепенно се усилваше, като грохот от чудовищна машина. Моалим потрепери и побърза да се свре в дупката.

 

 

Завоят се оказа прекалено труден за повредения ротор. Кабината се тресеше неудържимо, воят на двигателя непрестанно нарастваше.

Не бе изминала и минута, откакто ги бяха уцелили.

— Най-добре ще е да кацнем — подметна Абдикадир.

— Да бе — тросна се Кейси. — Точно тука ли? Абди, по тия места и жените са готови да ни накълцат с ножовете си.

Бисиса посочи напред.

— Какво е това? — Виждаше се някаква каменна постройка, само на километър пред тях. Заради косите лъчи на слънцето не можеха да различат подробности. — Прилича на крепост.

— Не е от нашите — рече Абдикадир.

В следващия миг вертолетът летеше над някакви хора, които подскачаха и бягаха от пътя му. Някои носеха яркочервени мундири. Вертолетът бе достатъчно ниско, за да видят разкривените им от ужас лица.

— Ами нали ти си специалистът — изръмжа Кейси. — Кои са тези, мътните ги взели?

— Нямам представа — отвърна отпаднало Бисиса.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Птичката подскочи напред и започна да се върти. Задният ротор се бе откачил и, изгубила равновесие, машината рязко се наклони напред. Кейси натискаше педалите с всички сили, за да овладее въртенето, но очевидно усилията му бяха напразни. Бисиса полетя към отсрещната стена и се блъсна в прозрачната преграда, зад която се мяркаше ту жълтеникавата земя, ту тъмносиньото небе.

 

 

Иззад близките хълмове неочаквано се появи някакъв странен предмет. Джош видя блестящ метален корпус и остриета като мечове, въртени от невидим дервиш. Под тях блестеше стъклен мехур, а отдолу се виждаше метална рамка. Несъмнено беше машина — въртеше се, тресеше се и вдигаше неимоверно количество прах, машина, каквато не бе виждал никога. Продължаваше да се издига и вече бе на двайсетина стъпки над земята. От опашката й излизаше черен дим.

— Господи! — възкликна Ръди. — Прав бях! Руснаците, проклетите руснаци…

Летящата машина внезапно се понесе към земята.

— Хайде — извика Джош и се затича.

 

 

Кейси и Абдикадир работеха в пълен синхрон — единият държеше управлението, а другият постепенно намаляваше мощността на двигателя. Изведнъж се възцари тишина — останала без тяга, машината полетя право надолу.

Земята пред тях избухна и ги зарина с вълна от камъни, пясък и суха трева. Бисиса си помисли, че това сигурно ще й е гробът. Но пилотите се бяха справили чудесно — кабината само се наклони рязко настрани, после се изправи.

Последното, което видя, бе някакъв мъж, който тичаше към Птичката, вдигнал пред себе си старовремска пушка.