Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (21)

20
Град от шатри

Призори, два дена след тяхното пленяване, монголският пратеник се завърна. Съдбата на космонавтите, изглежда, бе решена.

Коля положи доста усилия, докато събуди Сейбъл. Той самият бе буден от ранни зори, очите му бяха подпухнали и гурелясали от недоспиване. В мъждивия мрак на юртата, из който се носеха похъркванията на децата, космонавтите получиха закуска от безквасен хляб и купичка горещ чай. Чаят беше ароматен. Вероятно бе от билки и степни треви и бе неочаквано освежаващ.

Телата и на двамата бяха вкочанени. Макар че се възстановяваха доста бързо от орбиталното си приключение, Коля все още мечтаеше за горещ душ или поне за възможност да си измие лицето. Но тук водата беше рядкост.

Изведоха ги навън, за да удовлетворят и другите си нужди. Небето тъкмо просветляваше и обичайният похлупак от облаци и прах изглеждаше малко по-лек.

След като се облекчиха, ги отведоха при неголяма групичка мъже. Бяха оседлали десетина коня, а два бяха впрегнати в малка каручка с дървени колела. Конете бяха яки и имаха див, почти необуздан вид: оглеждаха се и подскачаха нетърпеливо.

— Поне ще се махнем оттук — въздъхна Сейбъл. — Цивилизацията ни очаква с разтворени обятия!

— Има една поговорка — промърмори Коля. — От трън, та на глог…

— Знам я.

Побутнаха ги към каручката. Доста се затрудниха, докато се покатерят вътре, а и ръцете им бяха завързани. Когато най-сетне седнаха, към тях се приближи един възрастен монголец и започна да им говори нещо неразбрано. Изглеждаше ядосан.

— Този пък какво иска? — попита Сейбъл.

— Нямам представа. Но съм го виждал тоя. Мисля, че им е водачът. Казва се Скакатай. — Беше идвал да ги наглежда в първите часове от пленничеството.

— Този дребен задник май се опитва да ни продаде. Как бяха онези думички?

— Даругачи. Тенгри.

Сейбъл изгледа строго Скакатай и каза високо:

— Не разбра ли бе? Тенгри, тенгри. Ние сме пратеници на боговете. Нямам никакво намерение да ме пращате в двореца със завързани ръце. Да ни отвържете по-скоро, че ще ти изпека със светкавица костеливия задник.

Скакатай, разбира се, не схвана и думичка, но жестовете на Сейбъл бяха достатъчно красноречиви. След като я изслуша внимателно, той кимна на един от синовете си, който им преряза вървите.

— Чудесно се справи — похвали я Коля, докато си масажираше китките.

— Нищо и половина — отвърна тя. — Продължаваме. — Тя посочи „Союз“ и струпания при една юрта парашут. — Искам си каквото си е мое. Донесете това в каручката. И нещата, дето ги взехте от „Союз“… — Този път се наложи да използва доста повече жестове, но в края на краищата, макар и с видимо неудоволствие, Скакатай нареди на хората си да натоварят парашута и останалите вещи, между които и двата скафандъра. Коля веднага провери дали аптечната и сигналният пистолет са на място — както и частите на любителското радио, единствената им възможност за връзка с Кейси и оставалия свят.

Сейбъл се зарови в багажа, извади един надуваем спасителен сал и го подаде церемониално на Скакатай.

— Това е за теб. Дар от небесата. Когато тръгнем, дръпни ей това. Разбра ли? — Тя му показа няколко пъти как трябва да издърпа шнура, докато не се увери, че монголецът я е разбрал. — След това се поклони, а Коля последва примера й.

Конниците потеглиха и каруцата ги последва.

— Благодаря за овнешкото, тъпако — извика Сейбъл.

Коля я наблюдаваше внимателно. Малко по малко, стартирайки от позиция на пълно подчинение и уязвимост, тя бе поела контрол върху ситуацията.

— Сейбъл, ти си била голяма куражлийка — не се сдържа той.

Тя се ухили.

— Как иначе мислиш щях да си наместя задника на тази работа? Пък и какво лошо да си тръгнем с малко повече стил, отколкото когато кацнахме от небето?

Чу се лек гръм, последван от уплашени викове. Скакатай бе дръпнал шнура на надуваемия сал. Монголите гледаха втрещено яркооранжевия предмет, който се бе появил сякаш от нищото и бързо нарастваше. Още преди групата да напусне селцето, децата вече скачаха върху издутите стени на сала.

 

 

Групата се придвижваше със забележителна бързина. Ездачите се носеха в равномерен тръс — темпо, което, по мнението на Коля, трябваше да изтощи дребните животни, но те, изглежда, бяха свикнали с подобни натоварвания. Монголите се хранеха на седлата и очакваха космонавтите да постъпват по същия начин. Не спираха дори да се облекчават, а го правеха в движение. Сейбъл и Коля трябваше да се научат да се пазят, когато вятърът довяваше в лицата им пръски топла урина.

От време на време Коля забелязваше някакви ярки проблясъци в далечината. Зачуди се дали не са „очите“, за които им бе разказвал Кейси. С радост би разгледал някоя от сферите отблизо, но монголите не проявяваха никакво любопитство.

Преди слънцето да се изкачи до най-високата точка, стигнаха до няколко юрти, изгубени сред безкрайната степ. До една от тях бяха завързани коне, а Коля забеляза още да пасат отвъд селцето. Ездачите бързо смениха конете и продължиха без минута почивка.

— Не бих имала нищо против кратък отдих — изпъшка Сейбъл. — Тая каруца доста друса.

Коля не сваляше поглед от юртите.

— Мисля, че това беше ям.

— Какво?

— В далечни времена монголите са владели Евразия от Унгария до Южнокитайско море. Поддържали са връзка чрез стройна система от пътни станции, където да се сменят конете. Римляните, между другото, са имали подобна система. Опитен куриер е преодолявал от двеста до триста километра за един ден.

— Това не ми прилича на път. Просто си яздим из степта. Интересно, как ли се ориентират тези негодници?

— Монголците се научават да яздят още преди да проходят. Сигурно са ги учили как да се ориентират в такива огромни равнини. Вероятно го правят, без изобщо да се замислят.

Продължиха да яздят дори през нощта. Неколцина от ездачите заспаха на седлата, докато останалите водеха групата. Сейбъл продължаваше да се оплаква от друсането, но Коля бе толкова изтощен, че заспа и се събуди чак на сутринта.

Все пак понякога конниците спираха и се оглеждаха объркано. Това ставаше обикновено когато трябваше да пресекат причудливите прави черти, които разсичаха степта на известни разстояния и деляха области с изсъхнала трева от такива, в които се виждаше полуразтопен сняг или цъфнали цветя. Коля не се съмняваше, че това са граници между различни времеви отрязъци и че степта е била „съшита“ от фрагменти от отделни годишни сезони — както и от различни епохи. Но вече се виждаха първите следи от уравновесяването на климатичните различия.

Всичко това, разбира се, беше непонятно и необяснимо за чергарите. Дори конете се дърпаха и цвилеха, когато трябваше да пресичат границите.

Веднъж, когато стигнаха до едно място, което изглеждаше пусто и по нищо не се различаваше от останалата степ, ездачите спряха и започнаха да се озъртат озадачено. Изглежда, очакваха на това място да заварят междинна станция, но от нея нямаше и следа — станцията бе изгубена във времето и пространството. Но без да го преживяват особено, чергарите продължиха напред.

Следобед на втория ден характерът на местността започна да се променя — появиха се хълмове и камънаци. Скоро навлязоха в плитка долина, наложи се да прекосяват ручеи, видяха повалени дървета. За Коля и Сейбъл тази картина бе много по-приемлива от безкрайната степ. Дори монголците изглеждаха доволни. Докато си проправяха път през горичка от ниски дървета, един от ездачите се наведе, откъсна шепа диви цветя и ги закичи зад ухото си.

Този район бе доста по-заселен. Виждаха се селца от юрти, имаше дори пътища, или по-скоро отъпкани пътеки. Изглежда, тази част на Монголската империя бе преживяла непокътната Хроносрива, въпреки че и тя бе нацепена от линиите на времевите граници.

Стигнаха бреговете на широка кална река. Тук имаше сал — широка платформа от трупи, която се теглеше с въже между двата бряга. Бе достатъчно голяма да побере ездачите, космонавтите, конете и дори каручката на един път.

След като се прехвърлиха на отсрещния бряг, продължиха на юг покрай реката. Коля забеляза в далечината още едва голяма река — изглежда, се приближаваха към мястото на тяхното сливане. Очевидно конниците знаеха добре накъде са се насочили.

Но в подножието на един хълм забелязаха голям каменен блок, покрит с надписи. Чергарите спряха и го загледаха изумено.

— Това тук не са го виждали, ясно е — рече мрачно Коля. — Но аз съм го виждал.

— Идвал си тук?

— Не. Виждал съм снимки. Ако не бъркам, приближаваме мястото, където се сливат Онон и Баля. А този паметник е бил поставен някъде около 1960-а.

— Значи се намираме в отрязък от друго време. Нищо чудно, че тези тъпаци се блещят така.

— Надписът трябва да е на старомонголски.

— Искаш да кажеш, че могат да го прочетат?

— Едва ли. Повечето монголи са били неграмотни.

— И на какво е паметник това?

— На една осемстотингодишнина…

Продължиха нататък, докато се изкатерят на следващия склон. Отвъд него се простираше обширна равнина и имаше още едно село… не, не беше село, осъзна Коля — а цял град от юрти.

 

 

Сигурно бяха десетки хиляди, подредени в правилна форма. Някои бяха като юртите в селото на Скакатай, но към средата имаше огромни шатри, в които можеха да се поберат по няколко обикновени юрти. Те бяха заобиколени от стена, в която имаше подвижна порта. Между юртите се виждаха прашни пътища, по които непрестанно се движеха пешаци и конници. Над града бе увиснал прашен облак.

— Божичко! — възкликна Сейбъл. — Че това си е цял палатков Манхатън!

— Също като в преданията — прошепна възхитено Коля. — Те никога не са били нещо повече от чергари. Управлявали са света, ала ги е интересувало единствено къде ще пасат конете им. Когато наближи зима, целият този град ще се вдигне и ще иде някъде на юг…

Ездачите подкараха конете надолу по склона. При вратата ги спря пазач с наметало, цялото изрисувано на звезди, и с конусовидна шапка.

— Как мислиш, нашите приятели дали няма да се опитат да ни продадат? — попита Сейбъл.

— По-скоро ще поискат някакъв откуп. Не забравяй, че всичко в тази империя принадлежи на управляващата аристокрация. Ние сме в Златната орда, а може би и преди нейното време. Скакатай не може да ни продаде, след като ханът вече ни притежава.

Не след дълго им позволиха да продължат, но зад стената към тях се присъедини още един конен отряд. Поеха по широка улица, която водеше право към голямата шатра в центъра. Между юртите се виждаше само разорана от копита размекната почва. Миризмата на животни и изпражнения беше ужасна — също като в селцето на Скакатай, но увеличена стократно. Коля едва не се задави.

Улиците гъмжаха от минувачи — и не само монголци. Имаше китайци, японци, арменци, араби и дори европейци. Повечето носеха наметала от фин плат, ботуши и шапки, гердани и тежки метални гривни. Ярките комбинезони на космонавтите привличаха погледите на мнозина.

— Изглежда, са свикнали да виждат чужденци — отбеляза Коля. — Ако не бъркам, това трябва да е столицата на империята. Със сигурност не бива да подценяваме тези хора.

— О, нямам подобно намерение — заяви навъсено Сейбъл.

С наближаване на централния комплекс войниците се увеличаваха. И бяха въоръжени до зъби и готови за действие. Дори тези, които не бяха на пост, се озъртаха бдително. Сигурно имаше поне хиляда войници, охраняващи голямата шатра.

Стигнаха входа на огромната шатра. Над вратата, както и над всички останали юрти, висяха опашки от якове. Отново ги спряха, разпитаха ги и после проводиха пратеник вътре.

Той се върна, придружен от висок мъж с азиатски черти, но с изненадващо сини очи и облечен в скъпо бродирано наметало. Мъжът разгледа космонавтите и екипировката им, докосна с пръсти комбинезона на Сейбъл и в очите му се мярна любопитство. После проведе кратко съвещание с помощниците си, щракна с пръсти, обърна се и понечи да си тръгне. Прислугата се зае да разтоварва багажа на космонавтите.

— Ехей! — извика Сейбъл. Коля се сви, но Сейбъл нямаше никакво намерение да се отказва. Високият мъж се извърна и я погледна учудено.

Тя приближи каручката и повдигна единия край на парашута.

— Всичко това е наше. Даругачи Тенгри. Компренде? Това остава при нас. Този плат е нашият дар за хана, подарък от небесата.

— Сейбъл… — опита се да я спре Коля.

— Няма какво да губим, Коля. Пък и нали ти започна тази игра.

Високият мъж се подвоуми. После на лицето му изведнъж разцъфна усмивка. Той каза нещо със заповеднически глас и един от съветниците му изтича вътре.

— Знае, че блъфираме — прошепна Сейбъл. — Но се чуди как да постъпи. Сече му пипето.

— Значи и ние трябва да внимаваме с него.

Съветникът се върна, придружен от мъж с европейски черти. Беше нисичък, къдрокос, около трийсетгодишен. Той огледа двамата с преценяващ поглед и след това заговори бързо на Коля.

— Това ми прилича на френски — рече Сейбъл.

Така и се оказа. Мъжът се казваше Базил и беше роден в Париж.

 

 

В нещо като преддверие им поднесоха храна и напитки — парченца варено месо и подсладена ароматизирана вода. Момичето, което им прислужваше, беше закръглено, петнайсетинагодишно, облечено с прозрачни шалвари и риза. Имаше нещо европейско в чертите му и Коля се зачуди къде ли е родното му място.

Европеецът, когото бяха повикали по нареждане на високия сановник, владееше отлично монголски и очевидно трябваше да послужи като преводач.

— Те си мислят, че всички европейци говорят един и същи език — обясни им Базил, — от Урал до Атлантическия океан. Е, нищо чудно, толкова далеч от Париж…

Френският на Коля се оказа неочаквано добър — по-добър от английския дори. Той обясни на Сейбъл, че в повечето руски училища се преподават по два западни езика. Затрудненията произтичаха от това, че френският на Базил датираше отпреди няколко столетия и бе доста труден за разбиране.

— Все едно да се срещнеш с Чосър — обясни й Коля. — Помисли си, колко англичани биха го разбрали.

Сейбъл изобщо не знаеше кой е Чосър.

Базил имаше гъвкав ум — сигурно затова бе стигнал толкова далече — и само след няколко часа можеха да се разбират достатъчно добре. Той им разказа, че е търговец и се надява да натрупа тук големи богатства.

— Търговците обожават монголите — обясни им той. — Те разкриха за нас Изтока! Катай, Чосон… — Беше малко трудно да познаят страните, които им изброяваше. — Разбира се, повечето от търговците тук са мюсюлмани и араби. А пък във Франция само шепа хора са чували за монголите. — Базил ги разглеждаше с нескрит интерес и веднага след това започна да ги разпитва — откъде идват, какво искат, какво носят.

— Слушай, малкият — сряза го Сейбъл, — не ни трябва представител. Тук си, за да превеждаш на оня дългия и нищо повече.

— Йе Лю — рече Базил. — Това му е името — Йе Лю Чу Цай. Той е китанец^[1].

— Отведи ни при него — нареди Сейбъл.

Базил се опита да възрази, но тонът на Сейбъл бе достатъчно красноречив и без превод. Той плесна с ръце, появи се един прислужник и ги отведе при самия Йе Лю.

Наложи се да се навеждат, докато вървяха из платнените коридори — таваните им не бяха предназначени за толкова високи хора.

В едно малко помещение в дъното на този съшит палат Йе Лю се излежаваше на нисък диван. Около него кръжеше цял рояк прислужници. На пода до дивана бяха разстлани избелели чертежи, които приличаха на карти; имаше и дребни дървени будистки фигурки и купчина дреболии — скъпоценни камъни, монети. Пълен астроложки набор, предположи Коля. Йе Лю ги покани с елегантен жест да се настанят на дивана.

Беше търпелив човек — макар да бе принуден да разговаря с тях чрез преводач, поиска първо да узнае имената им и сетне откъде са дошли. Когато му отвърнаха с изпитаното тенгри — от небесата, — той завъртя очи. Може да беше астролог, но не беше глупак.

— Трябва ни по-приемлива история — рече Коля.

— Какви представи имат тези хора за света? Знаят ли въобще с каква форма е?

— Нямам представа.

Сейбъл се надигна, дръпна една от картите и под нея се показа изсъхнала земя. Тя започна да рисува с пръст очертанията на света — Азия, Европа, Индия, Африка. След това забоде пръст в центъра.

— Оттук идваме…

Коля си спомни, че монголите са се ориентирали по юга, докато картата на Сейбъл използваше за целта севера. С тази лека корекция всичко се изясни.

— И така — продължи урока Сейбъл. — Това е Световният океан. — Тя прокара пръст между континентите. — Ние сме от ето тук — от земята отвъд океана. Прелетяхме като птици, върху нашите оранжеви криле… — Това не беше съвсем вярно, но Йе Лю, изглежда, го преглътна без възражения.

— Йе Лю пита за ямовете. Пратил е съгледвачи във всички посоки, но изглежда, част от станциите са изчезнали. Казва, че светът е претърпял голяма промяна. Иска да знае как си обяснявате вие тези странности и какво въздействие могат да окажат върху империята.

— Не знаем — отвърна Сейбъл. — И ние, като вас, сме жертви на тази промяна.

Йе Лю кимна — приемаше отговора им. Изправи се и заговори отново.

— Ханът — преведе Базил — е впечатлен от вашия дар — оранжевия плат — и желае да ви приеме.

Погледът на Сейбъл се втвърди.

— Сега вече играем сериозно.

Изправиха се и се подредиха според указанията на Базил — отпред застана Йе Лю, Сейбъл, Коля и Базил бяха зад него, заобиколени от въоръжени пазачи.

Коля направо се вдърви от страх.

— Сейбъл, трябва много да внимаваме. Не забравяй, че ние сме собственост на хана. Той разговаря само с членове на своето семейство и с високопоставени чиновници като Йе Лю. Всички останали не значат нищо за него.

— Дори така да е. Имаме напредък, Коля. Виж докъде стигнахме само за няколко дни. Остава ни само да хванем бика за рогата — нали си по поговорките.

 

 

Въведоха ги в просторна зала. Стените бяха украсени с богати бродерии и гоблени, подът бе покрит с килими и кожи, в които краката им потъваха до глезените. Гъмжеше от хора. Покрай стените стояха велможи и войници — мятаха предизвикателни погледи на космонавтите и един на друг. Откъм дъното се чуваше тиха струнна музика. Всички музиканти бяха момичета — при това изключително красиви.

И въпреки целия този лукс това си оставаше юрта, с непоносима миризма на варено месо и вкиснато мляко — досущ като дома на Скакатай.

— Варвари — промърмори Коля. — За тях градовете са само места за плячкосване. Може да са владеели половината свят, но са живели като пастири. Дори в наше време техните наследници не са нищо повече от жалки чергари…

— Млъквай! — сряза го Сейбъл.

Като следваха Йе Лю, те тръгнаха бавно през юртата. Около трона, който бе центърът на тази просторна зала, бяха строени воини с гладки мургави лица. Приличаха си и Коля реши, че може да са синовете на хана. В подножието на трона бяха насядали доста жени — все красавици, макар някои от тях да бяха над средна възраст. Съпруги или наложници?

Йе Лю отстъпи встрани и се озоваха пред хана.

На възраст бе около шейсетгодишен. Не изглеждаше висок, особено седнал на резбования дървен трон. Но беше слаб и строен и явно в отлична форма. В косата и брадата му се забелязваха бели косми. Държеше в едната си ръка парче парашутен плат и ги разглеждаше втренчено. После се извърна настрана и прошепна нещо на един от съветниците си.

— Има котешки очи — отбеляза Сейбъл.

— Сейбъл, нали знаеш кой е този?

— Разбира се. — За негова изненада тя се ухили. Беше повече развълнувана, отколкото изплашена.

Чингис хан не сваляше от тях втренчения си неразгадаем поглед.