Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (43)

42
Последна нощ

Седмица след завръщането им във Вавилон Бисиса обяви, че според нея Окото на Мардук може да я върне у дома.

Думите й бяха посрещнати скептично дори от най-близките й приятели. Тя знаеше какво си мислят — че си въобразява. Че е прекарала твърде дълго време затворена с Окото и сега живее в някакъв свой свят на фантазии.

— Защо точно теб? — попита я някак замислено Джош.

— Защото аз го помолих — отвърна тя.

Той само кимна.

Въпреки скептичното си отношение всички нейни приятели се стекоха да й помагат в приготовленията за заминаването. Дори приеха на сериозно датата, която им каза. Бисиса все още нямаше доказателства, че ще успее, а и не беше сигурна дали правилно възприема онова, което според нея се излъчваше от Окото. Но останалите постепенно се запалиха и тя бе поласкана от внезапната промяна в настроенията им — въпреки че някои от тях може би си шушукаха зад гърба й.

Една вечер, няколко дни преди насрочената дата, Бисиса и Джош седяха в криптата под огромното мълчаливо Око. Бяха се прегърнали, но сега ги владееше не страстта, а тъгата от раздялата.

— Как мислиш, дали ги е грижа за онова, което са направили — цял един свят, разкъсан на парчета? За онези, които трябваше да умрат?

— Не. О, със сигурност изпитват научен интерес към нашите чувства. Но нищо повече от това.

— В такъв случай те стоят по-долу от мен. Защото когато видя убито животно, изпитвам към него жалост, състрадание към мъките му.

— Така е — съгласи се тя. — Но, Джош, грижа ли те е за милионите бактерии, които умират в червата ти всяка секунда? Ние не сме бактерии, много по-сложни сме от тях, освен това сме независими и надарени със съзнание. Но те са толкова по-развити от нас, че в сравнение с тях ние сме нищо.

— Тогава защо ще те пращат у дома?

— Не зная. Защото им е забавно, предполагам.

— Няма значение какво искат те. Бисиса, по-важното е ти какво искаш. Представи си, че наистина се прибереш у дома. Ами ако Мира не желае да те види?

— Това е нелепо! — Тя го погледна стреснато.

— Така ли? Бисиса, коя си ти? Коя е тя? След Хроносрива всички сме корабокрушенци, разхвърляни из различни светове. Може би частица от теб ще се върне при частица от Мира.

Думите му я разгневиха. Не разбираше защо Джош трябва да говори за това.

— Ти чуваш ли се какво приказваш?

Той въздъхна.

— Не можеш да се върнеш, Бисиса. Това няма да промени нищо. Остани тук. — Той я хвана за ръцете. — Ще строим къщи, ще отглеждаме посеви — ще имаме деца. Остани с мен, Бисиса, стани майка на моите деца. Този свят вече не ни е чужд, той е наш дом.

Тя изведнъж омекна.

— О, Джош! — Притегли го към себе си. — Мили Джош. Искам да остана, повярвай ми. Но не мога. Не е само заради Мира. Джош, разбери, това е може би единствената възможност. Предложиха я само на мен и на никой друг. Длъжна съм да я приема.

— Защо?

— Заради онова, което може би ще науча. Защо се случи всичко това. Каква е тяхната роля. Какво можем да направим за в бъдеще.

— Ах — въздъхна той завистливо. — Трябваше да се сетя. Бих могъл да споря с майката за любовта на нейното дете, но не и с войника за неговия дълг.

— О, Джош…

— Вземи ме с теб.

Тя се дръпна стреснато.

— Не очаквах да го кажеш.

— Бисиса, ти си всичко за мен. Не искам да оставам тук без теб. Искам да съм с теб, където и да отидеш.

— Но там може да загина.

— Ако умра с теб, ще умра щастлив. Какво е животът без щастие?

— Джош… не зная какво да кажа. Каквото и да бъде, все ще те заболи.

— Да — отвърна той. — Мира винаги ще присъства — ако не между нас, то ще стои до теб. Разбирам те.

— И така да е — никой не ме е обичал като теб.

Прегърнаха се и известно време мълчаха.

— Знаеш ли, те си нямат име — проговори първи той.

— Кои?

— Пакостливите разумни създания, които организираха всичко това. Не са Господ Бог, нито други богове…

— Така е. — Тя затвори очи. Усещаше присъствието им дори сега — като слаб полъх от сърцевината на старо умиращо дърво, сухо и напукано. — Те не са богове. И са от тази вселена — родили са се в нея, също като нас. Но са стари — толкова стари, че не можеш да си представиш.

— Живели са твърде дълго.

— Може би.

— Тогава така ще ги наречем. — Той хвърли преценяващ поглед на Окото и вирна брадичка. — Първородните. И нека гният в ада.

 

 

Александър нареди да се организира тържество в чест на странното заминаване на Бисиса. Празненството продължи три дни и три нощи. Имаше атлетически състезания, конни надбягвания, танци и музика — и дори монголско бату, разказите за което се бяха понравили на царя.

Последната вечер Бисиса и Джош бяха почетни гости на пиршеството. В нейна чест царят се облече като Амон, своя баща-бог — със сандали, пурпурно наметало и рога. Гуляят, който се развихри, бе шумен, разгорещен и опасен като кръчмарска сбирка на отбор по ръгби. Към три сутринта се наложи да изнесат пияния Джош в спалнята на Александър.

Бисиса, Абдикадир и Кейси се усамотиха около една малка масичка, на която мъждукаше фенер. Кейси отпи от една висока стъклена чаша и я подаде на Бисиса.

— Опитай. Вавилонско вино. По-добро е от козята пикня на македонците.

Тя се засмя и поклати глава.

— Предпочитам утре да съм съвсем трезва.

— От това, което научих от Джош, поне един от двама ви трябва да е трезвен — изсумтя Кейси.

— Ето, че пак се събрахме — рече Абдикадир, — тримата оцелели от двайсет и първи век. Не помня кога за последен път сме били сами заедно.

— Май от деня на катастрофата с вертолета — отвърна Кейси.

— Така ли го наричаш? — изхъмка Бисиса. — Не денят, в който светът се разпадна, а денят на катастрофата с вертолета.

— Аз съм летец. — Кейси сви рамене. — Пилотът, изгубил машината си.

— Ти си добър човек, Кейси — разнежи се тя. — Дай да го пробвам това. — Бисиса взе чашата. Виното бе гъсто, отлежало, богато на аромати.

Абдикадир не сваляше от нея сините си очи.

— Тази вечер, преди да се натряска, Джош ми се оплака. Смята, че криеш нещо от нас — нещо, свързано с Окото.

— Не знаех как да му го обясня — заоправдава се тя. — Все пак той идва от деветнайсети век. И е толкова млад! Божичко!

— Но не е дете, Бис — възрази Кейси. — Войници на неговата възраст гинеха срещу монголите. А ти знаеш, че той е готов да умре за теб.

— Зная.

— И така — продължи Абдикадир, — какво скри от него?

— Най-лошите си предчувствия.

— За кое?

— За някои факти, които ни бодат очите още от първия ден. Момчета, замисляли ли сте се защо нашето малко късче от Афганистан и парчето небе със „Союз“ са всичко, оцеляло от двайсет и първи век след Хроносрива? Колкото и да търсихме, не намерихме никой, който да идва от по-късен период. Ние сме последните образци. Това не ви ли се струва странно? Защо два милиона години история ще свършват точно с нас?

— Ами… — почна Абдикадир, — защото сме последните. След нас няма „образци“. Живели сме в последната година, последния месец — може би дори последния ден.

— Аз мисля — продължи Бисиса, — че в този последен ден се е случило нещо ужасно — за човечеството и за целия свят. Може би затова не бива да се опасяваме от парадоксите на времето. От опасността да променим хода на историята. Защото, изглежда, след нас Земята е лишена от история…

— Може би това отговаря на въпроса, който ми хрумна, докато ни запознаваше с твоите идеи за разкъсванията на пространство-времето. Представете си какво огромно количество енергия е необходимо за подобен процес. Това ли е краят на Земята? Някаква гигантска катастрофа, взрив от енергия, пред който Земята е като снежинка, подхвърляна от вятъра. Енергийна буря, която разкъсва тъканта на пространството и времето… — Абдикадир млъкна.

— Господи, Бис — въздъхна Кейси и отпи от виното. — Ужасно те бива да разваляш купона.

— Ето защо са били нужни образците — продължи Абдикадир, без да му обръща внимание.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Ами, това е като… спасяването на горяща библиотека. Какво ще направиш? Тичаш между рафтовете и сграбчваш каквото ти попадне. А после го струпваш накуп и се появява Мир.

— И защо да е спасяване? — попита Кейси. — Защо да не е кражба?

— Какво?

— Може би Първородните са дошли тук не за да записват всичко, което се случва. Може би те са го предизвикали. И това не ти е хрумвало — нали, Бис?

— И по каква причина реши да го спестиш на Джош? — попита Абдикадир.

— Защото той е пълен с надежди. Не искам да ги разбивам.

Известно време тримата седяха в напрегнато, умислено мълчание. После заговориха за бъдещите си планове.

Абдикадир каза:

— Подозирам, че Евмений ме използва като средство да развлича и забавлява царя. Предложих им експедиция до изворите на Нил. Изглежда, в този регион се намират хора от началната стъпка на човешката еволюция. Всъщност кои според Първородните са били първите човеци? С какви критерии го отсъждат? Това са въпроси, с които си позволих да занимавам Александър. Мисля, че го заинтригувах.

— Хубава идея — каза Бисиса. Съмняваше се обаче Александър да се вълнува от подобни неща. Той бе израсъл с разкази за митични герои и враждуващи божества — това бе неговият вътрешен мир. — Абди, струва ми се, че където и да идеш, ще си намериш мястото.

— Защото съм последовател на суфизма, ако не съм ти го казвал досега — засмя се той. — Няма значение къде се намирам — по-важно е вътрешното усъвършенстване на духа.

— Де да можех да разсъждавам по същия начин — въздъхна завистливо тя.

— Ако питате мен — намеси се Кейси, — не бих искал да прекарам остатъка от живота си в лунапарк с парни машини. Ще се опитам да вдъхновя появата на електрически машини, че дори и на електроника…

— С което иска да каже — поясни сухо Абдикадир, — че смята да стане учител.

Кейси изсумтя недоволно и се почеса по тила.

— Както и да е. Важното е да не изгубим ценните познания, които имаме. Инак ще трябва да се сменят доста поколения, преди да бъдат преоткрити.

— Няма страшно, Кейси. — Бисиса го потупа по ръката. — Смятам, че от теб ще излезе добър учител.

Кейси изруга на английски, гръцки и македонски. Беше доста впечатляващо.

— Момчета… — Бисиса се надигна. — Мъчно ми е да ви го кажа, но трябва да ида да поспя.

Те също се надигнаха, после, споходени от внезапен импулс, всички разпериха ръце и се прегърнаха.

— Имам една молба — прошепна Бисиса. — Пуснете маймуночовеците на свобода. Щом аз ще се измъкна от клетката, нека и те го направят.

— Обещавам — отвърна Кейси. — Няма да се сбогуваме, Бис.

— Да. Няма да се сбогуваме.

— Защо се дарява животът, за да ни бъде отнет? — тихо каза Абдикадир.

— Милтън — изръмжа Кейси. — „Изгубеният рай“, нали? Сатанинското предизвикателство към Господа.

— Не преставаш да ме изненадваш, Кейс — каза Бисиса. — Но винаги съм харесвала Сатаната.

— Майната му! — Кейси махна с ръка. — Първородните трябва да бъдат спрени.

След още няколко секунди тя се освободи от прегръдката им и ги остави да допиват виното.

 

 

Потърси Евмений и го помоли за разрешение да си тръгне от празненството.

— Разбира се, госпожо — отвърна той на добре отработен английски. Изглеждаше съвсем трезвен. — Ще ми позволите ли да ви придружа?

Излязоха на централната улица на града, придружени от неколцина телохранители. Когато стигнаха караулното, Бисиса помоли да извикат капитан Гроув. Дребният енергичен англичанин я прегърна и й пожела успех. Бисиса и Евмений излязоха от града през Вратите на Ищар и тръгнаха към палатковото селище.

Нощта бе ясна и студена, в небето грееха непознати звезди, в единия му край се виждаше лунният полумесец. Войниците, които срещаха, поздравяваха Бисиса възторжено — заради нея празнуваха вече три дни. Целият лагер, изглежда, бодърстваше — чуваше се музика и смях, светеха фенери, миришеше на дим.

— Мъчно им е, че си тръгваш — подметна Евмений.

— Е, поне получиха възможност да го отпразнуват.

— Не бива да… хъм, подценяваш своя принос. Ние всички се озовахме в един слепен от части нов свят. В началото между нас имаше подозрителност, дори неразбиране. А вие тримата, от двайсет и първи век, бяхте най-самотни и изолирани. Но без вашата помощ Александър едва ли щеше да победи монголите. Станахме семейство — макар и странно.

— Да, вярно е. Според мен това говори много за възможностите на човешкия дух.

— Така е. — Той спря, обърна се и я погледна. — Там, където отиваш, Бисиса, ще срещнеш враг, когото дори Александър не може да надвие. Спомни си тогава за тези възможности на човешкия дух. И се дръж — заради всички нас.

Пред една от палатките седеше майка с мъничко дете в ръце. Лицето на детенцето беше бледожълт диск — като луната. Майката забеляза, че Бисиса я гледа, и й се усмихна.

— Вавилонските астрономи решиха да започнат ново летоброене — от Хроносрива насам. Обявиха го за началото на поредния Голям цикъл. А ето, че вече се радваме и на първите бебета, родени на новия свят. Те не са съществували в света, от който идваме — не биха могли, защото някои от родителите им са от различни епохи — но тяхното минало не е разкъсано като нашето. Те съществуват само тук. Питам се какво ли ще правят, когато порастат?

Тя втренчи поглед в озареното му от лунната светлина лице.

— Ти разбираш толкова много…

Той се засмя.

— Умен като грък и също толкова досаден — нали така казва Кейси? Какво друго си очаквала?

Прегърнаха се и той я задържа в обятията си. После тръгнаха обратно към града.