Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (4)

3
Зло око

За Джош Уайт първият признак за странните събития, които предстояха да се случат, бе грубото събуждане: нечия настойчива ръка на рамото, бърборене и бяло лице, надвесено над него.

— Ей, Джош, събуди се бе, човек! Направо не мога да повярвам… ако не са проклетите руснаци… ще си глътнеш езика…

Това, разбира се, беше Ръди. Ризата на младия кореспондент беше разкопчана. Изглежда, и той току-що бе станал. Но широкото му лице бе покрито със ситни капчици пот, а очите му, изпъкнали зад кръглите очила, играеха възбудено.

Джош премигна и седна на леглото. През отворения прозорец нахлуваше слънчева светлина. Беше късен следобед, Джош бе спал почти час.

— За Бога, какво е толкова важно, че да ме лишиш от следобедна дрямка? Особено след снощи… остави ме поне да си измия лицето.

Ръди отстъпи назад.

— Добре де. Давам ти десет минути. Няма да си простиш до края на живота, ако пропуснеш това! Десет минути, човече! — Той изхвърча от стаята.

И Джош като Ръди беше журналист, репортер на „Бостън Глоуб“, пратен тук, за да осигурява свежи новини от Северозападната граница, този далечен край на Британската империя — далечен, но същевременно и вероятно крайно важен за бъдещето на Европа и по тази причина интересен за читателите от Масачузетс. Помещението, което обитаваха, бе тясна стая в ъгъла на форта, затрупана с книги, дрехи и всякакъв багаж, домъкнат тук от него и Ръди, който бе постоянен кореспондент на „Пионер — Граждански и военен вестник“. Всъщност трябваше да са доволни, че разполагат с някакъв покрив над главата си — повечето войници от гарнизона в Джамруд, независимо дали европейци, или индийци, живееха в палатки.

За разлика от тях, Джош беше свободен да спи когато си иска и стига да иска. Но сега вече чуваше съвсем ясно, че навън наистина става нещо: викове и топуркане на тежки обувки. Със сигурност не беше свързано с военни действия, нито пък бе поредната атака на размирните пущуни, защото тогава щеше да има и изстрели.

Чакаше го кана топла вода и до нея — бръснарските му принадлежности. Той си изми лицето и врата и се погледна в огледалото, което бяха окачили на стената. Лицето му бе подпухнало и торбичките под очите бяха доста по-забележими — спомен от многото бира, която бяха изпили снощи. Всъщност той де, защото Ръди предпочиташе да пуши опиум — навик, който поне засега, изглежда, не оставяше никакви странични ефекти върху деветнайсетгодишния кореспондент. На двайсет и три години Джош се чувстваше като истински военен ветеран.

Каната бе оставена от Нур Али, носача на Ръди. Джош изпитваше известно неудобство от Али, особено след като Ръди му бе поръчал да го бръсне, докато спи. Но Ръди беше „англоиндиец“, роден в Бомбай. Тук се чувстваше като у дома си, а Джош бе пратен, за да пише кореспонденции, а не да съди нравите и обичаите на тази страна. Пък и нямаше нищо лошо винаги да разполага с топла вода за миене и чай.

Избърса се и припряно навлече дрехите. Хвърли последен поглед в огледалото, приглади косата си с пръсти и по навик пъхна револвера в колана си. След това излезе.

Беше следобедът на 24 март 1885 година. Или поне така смяташе Джош.

 

 

Във форта цареше голяма суматоха. Войниците се трупаха около портата в другия край на сенчестия вътрешен двор. Джош се присъедини към развълнуваната тълпа.

Много от британските войници, настанени тук, в Джамруд, бяха от 72-ри Шотландски полк и докато едни бяха излезли навън небрежно облечени с бричове и разкопчани ризи, други бяха нахлузили яркочервените си куртки. Но белите лица бяха рядкост — гурките и сикхите превъзхождаха британците в съотношение три към едно. Точно днес следобед обаче европейци и азиатци се бяха смесили в единна развълнувана тълпа, която напираше да излезе от форта. Тези хора, пратени далеч от роднини и семейства, биха дали мило и драго в това затънтено място да се случи нещо интересно. Докато бързаше към портата, Джош забеляза коменданта на форта, капитан Гроув, който си проправяше път през тълпата — лицето му беше зачервено.

В първия миг, когато се озова от другата страна на портала, Джош бе заслепен от ярката светлина. Въздухът бе студен и пронизващ и той почувства, че трепери. Небето бе синьо, безоблачно и кристалночисто, но далеч на запад се виждаха струпани черни облаци, като предния фронт на задаваща се буря. Доколкото Джош имаше представа, бурите бяха нетипични за това време на годината.

Това беше Северозападната граница, мястото, където Индия се срещаше с Азия. За имперска Британия този просторен коридор, виещ се от североизток на югозапад между планинските вериги на север от Индия, бе естествена граница на азиатските британски колонии, но тя преминаваше през размирни страни, където редът се поддържаше единствено със здрава ръка. Джамрудският форт бе разположен точно в средата на коридора.

Самият форт бе мрачна постройка, заобиколена от криволичеща каменна стена с наблюдателни кули по ъглите. Джамруд бе основан в далечното минало от сикхи, които още оттогава бяха в постоянна война с афганистанците, но сега бе в ръцете на британците.

Днес обаче не съдбата на империята бе в умовете на присъстващите. Войниците тичаха през отъпканата камениста поляна, която заобикаляше стените, към едно място на петдесетина метра по-нататък. Едва сега Джош забеляза, че вниманието им е привлечено от сияеща топка, увиснала във въздуха като циркаджийска атракция. Тълпа от петдесетина войници и цивилни я заобикаляше, а в средата на цялото това възбудено множество, както и следваше да се очаква, бе Ръди. Той очевидно се чувстваше в свои води, защото крачеше важно-важно под топката и от време на време я разглеждаше през очилата си, като някое насекомо под погледа на природонаучник. Войниците често се подиграваха на Ръди заради импозантното му поведение и натруфените маниери, неприсъщи на тях — грубоватите хора, отдадени на военния занаят. Но същевременно го обичаха, заради умението да разказва всякакви интересни случки, особено ценно тук, далеч от дома, в монотонния живот на тази пустош.

Джош си проправи път през тълпата и застана до Ръди.

— Не разбирам какво толкова странно намирате в тази топка. Това да не е някое тукашно магьосничество?

Ръди се засмя.

— По-скоро поредната измишльотина на руския цар. Сигурно ще да е нов тип хелиограф.

Към тях се присъедини пълномощникът Сесил де Морган.

— Каквото и да е, трябва да го разберем час по-скоро — рече той. — Ей, ти — обърна се към един от войниците. — Я ми подай тази бухалка за крикет. — Взе бухалката и я размаха във въздуха. След това застана под топката. — Виждате ди? Изглежда, нищо не я подкрепя отдолу.

Азиатците бяха завладени от суеверен страх.

— Асли нахиб! — развикаха се те. — Фареиб!

— Казват, че е око — преведе шепнешком Ръди. — Зло око.

— Приятелю — Джош постави ръка на рамото му, — струва ми се, че Индия е започнала да въздейства твърде много на ума ти. Това трябва да е някакъв балон, напълнен с горещ въздух. Нищо толкова странно не виждам в него.

Но Ръди гледаше един от младшите офицери, който се озърташе и търсеше някого в тълпата, и изтича при него.

— Балон, казвате — обърна се де Морган към Джош. — И как тогава стои неподвижно, след като духа вятър? А и вижте това — той замахна с бухалката и я стовари върху долния край на сферата. Чу се трясък и бухалката отскочи, но сферата не помръдна дори и милиметър, сякаш бе издялана от камък. Де Морган вдигна бухалката към очите на Джош и той видя, че краят й е нащърбен. — Ръката ме заболя от удара! Кажете ми, драги ми господине, как е възможно подобно вещо?

— Нямам представа — призна Джош. — Но ако има някакъв начин да се припечели нещо от това, сигурен съм, Морган, че вие сте човекът, който ще го открие.

— Де Морган, Джошуа. — Де Морган бе търговски представител на една от компаниите и си изкарваше хляба с продажба на стоки в джамрудския и останалите фортове. Беше около трийсетгодишен, подпухнал и мазен и дори тук, на много мили от най-близкия град, носеше нов костюм в цвят каки и тропически шлем. Беше от онзи тип хора, които се препитаваха в покрайнините на големите цивилизации, далеч от твърдата ръка на закона. Офицерите не го обичаха, но де Морган си запазваше известна популярност благодарение на редовните доставки на бира и тютюн, а и жени, когато това бе възможно, както и на хашиш за любители като Ръди.

Представлението, изглежда, бе на приключване. Тъй като сферата нито се движеше, нито предприемаше някакви агресивни действия, тълпата изгуби интерес и започна да се разпръсква. Пък и вятърът ставаше все по-студен.

Сега обаче се дочуха викове от другия край на тълпата. Там също, изглежда, ставаше нещо необичайно. Сякаш подушил плячка, де Морган се втурна натам.

Ръди тупна Джош по рамото.

— Стига с тия факирски номера. Да се прибираме. Опасявам се, че скоро ще имаме доста работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що говорих с Браун, който разговарял с Таунзенд, който подочул Харли да казва… — Капитан Харли бе политически офицер и отговаряше направо пред Политическия отдел в Кибер — основния инструмент на администрацията на провинцията, предназначен да решава различни дипломатически въпроси, свързани с вождовете и хановете на пущуните и афганистанците. Не за първи път Джош завиждаше на Ръди за връзките му с младшите офицери. — Изгубили сме връзка с останалите — довърши младият кореспондент.

Джош се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Пак ли са прерязали телеграфната жица? — Джош бе притеснен, защото това би означавало кореспонденциите му да се забавят и със сигурност щеше да предизвика гнева на редакцията.

— Не само това — отвърна Ръди. — А също и хелиографите. От зори не сме получавали никакви светлинни сигнали от постовете на север и на запад. Каквото и да е станало, вероятно е добре координирано и с широки мащаби.

Хелиографите бяха просто устроени преносими сигнални прибори, нищо повече от огледала върху триножници. Бяха разположени на върховете на всички околни планини, както и в посока към Пешавар. Ето значи защо капитан Гроув изглеждаше толкова обезпокоен.

— Нищо чудно — продължи задъхано Ръди — пущунските диваци или убийците на Амир да са прерязали гърлата на поне стотина британски войници. — Намести си очилата. Ръката му трепереше.

— Радваш се, че войната наближава и ще има за какво да пишеш, а?

— Ако е необходимо, и аз зная как се държи оръжие — възпротиви се Ръди. — Но за момента думите са моите куршуми, както и за теб, Джошуа, така че не ми чети лекции. — Той сякаш изведнъж бе изгубил чувството си за хумор. — Не е ли вълнуващо, кажи ми? Не можеш да го отречеш. Най-сетне нещо се случва! Хайде, да се захващаме за работа! — Той се обърна и се затича към форта.

Джош го последва. Стори му се, че чува пърхане на криле, и машинално вдигна глава. Но не видя нищо.

Някои от войниците все още се забавляваха с Окото. Един от тях се бе покатерил на раменете на друг, беше се вкопчил в сферата и сега се поклащаше под нея.

 

 

Щом влезе в стаята, Ръди се настани зад бюрото, извади перо и мастилница и започна да пише.

— И какво толкова имаш да им кажеш? — попита учудено Джош.

— Остави ме за малко — тросна се Ръди. От ъгъла на устата му стърчеше турска цигара. Той пишеше почти със същата скорост, с която говореше. Имаше моменти, в които Джош му завиждаше за бързината, с която умее да съчинява репортажи.

Джош се изтегна на леглото. За разлика от Ръди, той трябваше да си подреди мислите, преди да се заеме с творческа работа.

Границата имаше жизненоважно стратегическо значение за британците — също както и за предишните завоеватели на тази страна. На север и на запад от това място се простираше Афганистан, в средата на който се издигаше Хиндукуш. Някога през проходите на тази планина бяха преминавали армиите на Александър Велики и ордите на Чингис хан — и едните, и другите привлечени от тайнствената и богата Индия. Тъкмо Джамруд заемаше ключовата позиция — охраняваше пътя към Киберския проход между Кабул и Пешавар.

Но тази изостанала провинция не бе само коридор за чуждестранни войници. Тя имаше свой народ, който смяташе тукашната земя за своя собствена. Пущуните, войнолюбиво племе, свирепи, горди и хитри. Ръди ги наричаше патани — фанатични мюсюлмани, обвързани със своя код на честта пакхтундвали. Сами по себе си пущуните естествено бяха разделени на по-малки племена и кланове, но това не им пречеше да се обединяват при първия признак за опасност. Повечето от тях бяха въоръжени със стари дългоцевни пушки — наричаха ги джезали. Джош бе виждал отблизо няколко пущуни, пленени от британските войници. Никога не се бе изправял пред по-странни същества. Британците определено изпитваха уважение към тях. Някои шотландци дори твърдяха, че пущунският код на честта не се различавал особено от този на тяхната страна.

Много нашественически армии бяха оставяли костите си по тези размирни места. Дори в тези времена на британско владичество войниците на Нейно величество можеха да се похвалят, че контролират само няколко укрепени участъка и пътищата между тях. Навсякъде другаде управляваше законът на племето.

Днес границата отново бе сфера на интересите на различни държави. Още една алчна и ненаситна империя искаше да постави ръка върху богатствата на Индия: този път това бе царска Русия. По този въпрос британците имаха твърдо становище. При никакви обстоятелства нито Русия, нито подкрепяната от нея Персия, не биваше да изграждат свои опорни пунктове в Афганистан. Но докато британците полагаха всякакви усилия да настроят добронамерено към себе си афганистанския емир, руснаците се прокрадваха все по на юг. Миналия месец бяха пристигнали тревожните сведения, че са завладели Туркменистан и се приближават към Панджех, последния оазис преди афганистанската граница — забравен от Бога кервансарай, който изведнъж се бе озовал във фокуса на всеобщия интерес.

За Джош тази международна шахматна игра бе наистина интригуваща. Заради географското си разположение мястото, на което се намираше, открай време беше точка на сблъсък между различни могъщи империи, а местното население, колкото и издръжливо да бе, трябваше да понася последствията от несекващата борба на чужди интереси. Понякога се питаше дали това съперничество ще продължи и в бъдеще и дали това място не е обречено да съществува във вечна война — въпреки липсата на каквито и да било богатства.

След около половин час Ръди приключи с писането, облегна се в стола и втренчи поглед в прозореца, където слънцето бързо се скриваше зад хоризонта.

— Ръди, ако положението стане напечено, дали ще ни пратят в Пешавар?

Ръди изсумтя презрително.

— В никакъв случай! Нали за това сме тук? — Той зачете написаното: — Помислете си само, драги читатели! Те идват, вече са съвсем близо, от другата страна на Хиндукуш. Облечени са със зелените царски мундири и развяват знамената с двуглавия орел. Скоро ще започнат да се катерят към Киберския проход. А от юг, откъм Делхи и Калкута и още по-далеч, от Дъблин и Колчестър, ще прииждат други войници, с червени мундири, също готови да дадат живота си за отечеството… или за Уиндзорската вдовица. Играчите са заели позиции и са готови да нанесат първите удари. А ние сме тук, на мрежата на игрището!… Какво ще кажеш, Джош?

— Не е ли малко грубичко, Ръди?

Но преди Ръди да успее да отговори, в стаята нахлу Сесил де Морган. Лицето му бе зачервено, а дрехите — покрити с прах.

— Елате веднага! Трябва да видите какво намерихме!

Джош въздъхна и се надигна от леглото. Нямаха ли край странните събития днес?

 

 

Нищо и никакво шимпанзе — това бе първата мисъл на Джош. Шимпанзе, уловено в мрежа, което лежеше, без да се съпротивлява, на пода. До него бе овързано друго животно, вероятно малко. Неколцина войници развързваха голямото.

— Уловили са ги на север — каза де Морган. — На миля оттук. Наш патрул.

— Най-обикновено шимпанзе — заяви Джош.

Ръди замислено си приглади мустаците.

— Не бях чувал да се срещат шимпанзета в тази част на света — подметна той. — Да не би в Кабул да има зоологическа градина?

— Това животно не е избягало от зоологическа градина — подсмихна се де Морган. — И не е шимпанзе. Внимавайте, момчета…

Войниците най-сетне смъкнаха мрежата от животното. Козината му бе подгизнала от собствената му кръв. Беше се свило на топка, с притиснати към гърдите крака. Мъжете около него държаха тояги и Джош едва сега забеляза раната на главата му.

Животното, изглежда, осъзна, че вече не е оплетено в мрежа, отпусна ръце и с едно внезапно и плавно движение се претърколи и застана на четири крака, опряло юмруци на пода. Мъжете отстъпиха предпазливо. Животното ги оглеждаше.

— Женска е, Бога ми! — възкликна Ръди.

Де Морган сръга един от войниците.

— Накарай го да се изправи.

Войникът, едър мъж с грубовати азиатски черти, пристъпи, посегна с пръчката си и побутна животното в гърба. Женската изръмжа и оголи зъби. Но войникът продължаваше да упорства. Накрая животното се подчини с видима неохота. За изненада на Джош, женската разгъна грациозно крайниците си и застана на два крака — съвсем изправена.

Ръди не можа да сдържи учуденото си възклицание.

Женската имаше тяло на шимпанзе, в това нямаше никакво съмнение, а седалището й бе уголемено и розово. Но стоеше права и краката й се свързваха с таза съвсем както ори хората.

— Божичко! — не спираше да се чуди Ръди. — Тя е като карикатура на жена. Какво чудовище!

— Не е чудовище — възрази Джош. — Това е получовек-полумаймуна. Биолозите разправят за подобни създания, които лежат между нас и животните.

— Виждали ли сте някога нещо подобно? — продължаваше да подскача развълнувано де Морган.

— Внимавайте, сахиб — предупреди го едрият войник. — Може да е висока само четири стъпки, но умее да рита и да дращи.

— Това не е маймуна, а маймуночовек… ще я откараме в Пешавар, оттам в Бомбай и накрая в Англия. Помислете си само каква сензация ще предизвика! Ще я показваме в зоопарка, а може би дори в театрите!

Изведнъж по-малкото животинче, което все още бе усукано в мрежата, се размърда, надигна се и изврещя дрезгаво. Майката реагира мигновено, сякаш досега не бе подозирала, че малкото й е тук: скочи към детето си, протегнала ръце.

Войниците се нахвърлиха върху нея с тояги и с няколко удара я повалиха на земята.

— За Бога, спрете! — викна Ръди. — Не виждате ли — тя е майка! Погледнете й само очите! Вижте де! Какво изражение… истинска мъка… — Но мъжете продължаваха да налагат нещастното животно, докато Морган не им кресна да спрат.

Джош бе първият, който чу равномерния вибриращ звук, и се извърна на изток, където от земята се надигаха прашни облаци.

„Ето го пак… същия звук…“

— Това пък какво е? — попита Ръди.