Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (9)

Глава пета

Към обяд се почувствах далеч по-добре. Изключването на времевите двигатели бе минало съвсем гладко. Сега бяхме на допълнителните двигатели, които почти не работеха. Спах дълго и спокойно и след като вече бяха минали седемдесет и шест часа, откак бях взел онази „бибип“ шпора, тя бе излязла от кръвта ми.

Изгледах няколко комедии по Домашен екран в салона за екипажа и дори изиграх игра зарове с един от инженерите. Спечелих половин кредит.

Но най-добре се почувствах заради Стаб. Беше седнал на капитанското място и като свършихме играта, доближи голямата си уста до ухото ми. Прошепна:

— Наблюдавах те, офицер Грис и ако съм схванал правилно, добре ще го подредим този „бибип“, „бибипски“ имперски офицер, нали така?

Стана ми толкова хубаво, че можех дори да бъда остроумен. Тихо му казах:

— Чух те добре, направо унищожително.

Той се засмя. Да видиш един антиманко да се смее, представлява малко страховита гледка. Устите и зъбите им са много големи за триъгълните им лица. Смееше се гръмовито. Всъщност, за пръв път някой от тях се засмиваше и пилотът, който не беше на дежурство, явно така се е уплашил, че се втурна да види дали нещо не е наред.

Капитанът му каза нещо на ухо, той го каза на инженера, после двамата отидоха да го споделят с колегите си и не след дълго в предната част на кораба се чу същият доволен смях.

Като станах да си тръгвам, капитан Стаб ме хвана за ръката.

— Офицер Грис, ти си страхотен! Велики богове, офицер Грис, ти си страхотен!

И така, като отидох да обядвам с Хелър, се чувствах великолепно.

Хелър беше в горната каюта. Беше оставил поднос с искряща вода и кексчета и ми махна да седна.

Външният екран бе включен, за да се вижда гледката наоколо. Висяхме на слънце, петстотин мили над нашата база, само сто мили под пояса на Ван Алън. И някъде под нас беше Турция.

Корабът не висеше, а всъщност лежеше на една от страните си. Космонавтите са луди. Не ги е грижа дали са в нормално положение, или с главата надолу. Не ми беше съвсем удобно да седя на стол в перпендикулярно положение и да ям от поднос, наклонен по същия начин. В такива случаи винаги имам усещането, че непременно ще падна. Гравитационните синтезатори естествено се грижеха за това, но въпреки всичко внимавах с чашата. В такива моменти истински се радвах, че не съм космонавт!

Но въпреки всичко се чувствах добре и се наслаждавах на искрящата вода. Като приключих с обяда, животът изглеждаше наистина хубав. Почти бяхме пристигнали, не се бяхме взривили по пътя и гравитационните синтезатори бяха издържали.

Забелязах, че Хелър е извадил всички разпечатки, които му бях дал на Волтар и още няколко книги и карти. Видях и разпечатката, в която се казваше, че Ломбар е заличил всички културни и други материали от информационния справочник за Земя.

— Проверявам какви са местните имена на тези морета — каза Хелър. — Но най-добре ти да ми ги кажеш.

Денят под нас бе ярък, почти нямаше облаци. Беше втората половина на август според местните сезони, тъй че беше някак сухо и единственият дъждец на места беше от прах.

Радвах се да разбера, че не знае всичко.

— Това море под нас — казах аз, — под източна Турция, светлосиньото, е Средиземно море. А точно над Турция е Черно море, макар че както сам виждаш, не е черно. От ляво на нас, ей там, онова с малките островчета в него, е Егейско море. А онова малкото, заключено в северозападна Турция, е Мраморно море. Градът точно в горната му част е Истанбул, известен някога като Византион, а преди това — като Константинопол.

— Ама ти наистина познаваш района.

Бях доволен да го чуя. Да, познавах го. И ако говорим с факти, макар той да разбираше от инженерство и космически полети, не знаеше и една хилядна от това, което аз знаех в моя занаят — секретни операции и шпионаж. За негово съжаление скоро щеше да го разбера.

Но не му казах тези неща.

— Точно вляво от центъра на Турция има голямо езеро. Виждаш ли го? Това е езерото Туз. Сега погледни на запад и леко на юг от него и ще видиш още едно езеро. Казва се Акшехир. На югозапад от него има още езера. Виждаш ли ги?

Хелър кимна и каза:

— Покажи ми къде е Кавказ.

Боже мой, пак подхвана тази глупава тема.

— Ей там, на изток от Черно море, има един ръкав суша, който слиза надолу и се присъединява към Турция. Това е Кавказ. Далеч на хоризонта е Каспийско море, което граничи с Кавказ на изток. Но не можеш да идеш там. Това е в комунистическа Русия. Откъм руската граница са Армения и Грузия. Но Кавказ е извън границите на Турция. Забрави за него. Опитвам се да ти покажа нещо.

— Много хубава планета — каза Хелър, без никаква връзка с темата. — Искаш да кажеш, че никой не може да ходи в Кавказ?

Реших да му задоволя любопитството.

— Слушай сега, на североизток от Турция, чак до Тихия океан, това всичко е комунистическа Русия. Там не пускат никой, нито да влиза и нито да излиза. Там са банда луди. Почти всичко се управлява от една тайна политическа организация, наречена КГБ.

— Като Апарата? — каза той.

— Да, като Апарата! Не! Искам да кажа, че не можеш да идеш там. А сега ще ми обърнеш ли внимание?

— Това е ужасно — каза той. — Толкова голяма част от планетата, а да се ръководи от тайната полиция. А планетата е толкова хубава. Защо останалата част от планетата им позволява да вършат такава лудост?

— Русия е откраднала тайната на атомното делене и представлява термоядрена сила. Трябва да се внимава с тях, защото са толкова луди, че могат да вдигнат във въздуха цялата планета.

Записваше си нещо на някакъв бележник и съвсем не в негов стил произнасяше на глас думите, които пишеше:

„Русия е луда. Управлявана от КГБ — тайна полиция, като Апарата. Може да взриви планетата с открадната термоядрена сила.“

Схванах. Най-после разполагах с вниманието му.

— А сега стига си мислил за Кавказ и ми обърни малко внимание.

— Значи горкия принц Кавкалсия е загубил и втория си дом! Руснаците са го взели!

Повиших тон.

— Погледни на запад от езерото Туз по права линия през върха на езерото Акшехир и още на около една трета от това разстояние в посока на запад. Там е Афийон. Това е белязаното място!

Е, най-после го бях откъснал от онази глупава Народна легенда 894М! Той послушно посегна към един контролен пулт и цялата местност се понесе към нас. Усетих, че пропадам и се хванах за стола.

— Охо! — възкликна Хелър, загледан в уголемената местност. — Привет, привет, привет! Изцяло прилича на Спитеос!

Всъщност, аз самият понякога съм се питал дали за това Апаратът е избрал тази база много отдавна на времето. Но казах:

— Не, не. Просто съвпадение. Казва се Афийон Карахисар.

— Какво значи това на волтариански?

Нямах намерение да му казвам истинското значение — Замък на черния опиум.

— Означава „черна крепост“. Задната скала се издига на 750 фута. Руините отгоре са остатъци от византийска крепост, издигната на мястото на предишна крепост, построена от арзавите, племе от древен народ, наречен хити.

— Сигурно щеше да е още по-черна, ако не беше този завод наблизо, който бълва бял дим.

— Това е циментов завод. Афийон е град с около седемдесет хиляди жители.

Отдалечи малко местността, за да увеличи обхвата на изображението. Седеше и се любуваше на гледката. По високите планински върхове край Афийон все още имаше малко сняг. Наоколо бяха разпръснати като кръпки малки села. От такава височина не се усещаха суровите ветрове, които духаха от високото плато. В по-голямата си част Турция е доста неприветлива страна.

— Какво е това жълто-оранжевото?

Гледаше обширната панорама от цветя, които застилаха низините. Преди да го спра, той натисна пулта и пред нас се появиха цветята. Почувствах се ужасно, сякаш съм паднал от петстотин мили. Тези космонавти са наистина луди.

— Цветя? — каза Хелър.

— Жълтите в полята край пътя са слънчогледи. Много са големи. В центъра им растат много семена, които хората обичат да ядат. Това е хранително растение.

— Уау — каза той. — Ама че са много! А какви са онези по-малките в другите полета? Тези с многоцветни цветчета, дето имат тъмен кръг по средата и сиво-зелени листа?

Имаше пред вид Papaver somniferum, макове за опиум — вещество на мъртвешки сън и унес, от което се произвежда хероинът. Тези цветя бяха истинската причина тук да се намира базата на Апарата. И бяха прекалено близо, за да има спокойствие. Афийон е опиумният център на Турция, може би и на света.

— Продават ги по пазарите за цветя — излъгах аз. Той беше като дете в игра, която не познава. — Но аз исках да ти покажа самата база. Разшири обсега, добре. А сега прокарай права от онова езеро там. Разбра ли? През Афийон Карахисар. Така, точно по тази линия има планина. Виждаш ли?

Виждаше. Продължих.

— Върхът на тази планина е електронна симулация. Не съществува. Но вълновите скенери, с които сега си служат на тази планета — а и всички, които могат да разработят — реагират на него съвсем нормално. Приземи се право в него и сме в нашите хангари.

— Много хитро — каза той.

— В действителност, доста е старо. Преди няколко десетилетия тук дойдоха екипи за скална преработка от Волтар и построиха този връх и подземната база. Доста е обширна. Миналата година я разширихме.

Изглеждаше впечатлен, затова казах:

— Да, и аз имах пръст в разширяването. Добавих много гънки, извивки, завои. Доста неочаквано можеш да изникнеш на някои места. Но имах от кой да се уча.

— О, така ли? — каза той.

Осъзнах се. За малко да кажа: „От Бъгз Бъни“. Нямаше да разбере. Побързах да продължа.

— Фокусирай на тази планина и в околностите ѝ ще забележиш сателитна локационна станция. Видя ли? Добре. А сега, накрая на този каньон се вижда една квадратна сграда. Това е Международният център за селскостопанска подготовка на селяни. Добре, а сега виждаш ли прясно копаната земя на север от каньона? Това са археологически разкопки в някаква стара фригийска гробница, а в околните къщи живеят учените.

— И какво? — попита той.

Исках да го стресна. Той не беше единственият умник във вселената.

— Сателитните инженери, целия персонал на училището, учените от разкопките, всички те са от нашите!

— Ами, сериозно! Наистина ли? Падна ми.

— Турция с такова настървение иска да се модернизира от половин век насам, че голяма част от нашата работа се финансира от държавата, дори от международни институции на Земя!

— Но как се снабдявате с документи? С паспорти и други такива?

— Виж какво, тези хора са много примитивни. Имат проблеми с дишането. Имат болести и умират малки деца. И други такива щуротии. Тъй че за повече от половин век, когато се роди бебе, следим да се регистрира при раждането. Но ако умре, грижим се смъртта да не се регистрира. Властите са корумпирани. Така се снабдяваме с тонове свидетелства за раждане, повече, отколкото някога изобщо ще ни потрябват.

Освен това, страната тъне в бедност и стотици хиляди работници излизат в чужбина, където ги регистрират. Така се снабдяваме дори с чуждестранни паспорти.

От време на време набират войници за армията. Подаваме наше свидетелство за раждане. И така, страж от Апарата отговаря на повикването и служи за известен период в турската армия. Турската армия управлява държавата, тъй че имаме офицери дори в Истанбул. Естествено, подбираме хора, които приличат по външен вид на турците, но в тази страна има десетки националности, така че на никой не му прави впечатление.

— Страхотно — каза Хелър. Наистина беше впечатлен. — Значи ние в известен смисъл притежаваме тази малка част от планетата?

— Съвсем правилно — казах аз.

— Ще ми се да контролирахте част от Кавказ — каза той. — Наистина искам да го поогледам.

Беше безнадежден. Усмихнах се снизходително.

— Тази вечер ще бъдем на земята. Можеш да се поразходиш из Афийон и да поогледаш малката ни империйка.

Исках да проверя подслушвателните устройства, които Прад му бе присадил.

— Добре — каза той. — Благодаря ти за разходката и информацията. Наистина ми хареса.

Разделихме се почти като приятели. Поне той така си мислеше. Бедният наивник. Може би в собствената си област е експерт. Но не и в моята. Успях да го докарам, където исках, на няколко десетки светлинни години от дом и приятели, в местност, която беше под наш контрол. Тук нямаше приятелчета от Флота! А моите приятели с лопата да ги ринеш!

По-добре да свиква със Земя. Никога няма да си тръгне от тук, дори да го оставя жив!