Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (11)

Глава седма

Пътувахме в меката нощ, въздухът галеше като кадифе лицето ми. От двете страни на пътя слънчогледите просветваха на светлините от фаровете. А зад тях бяха обширните полета с Papaver somniferum, смъртоносните опиумни макове, основната причина за установяването на Апарата тук.

Историята е много интересна, защото хвърля светлина върху това как действа Апаратът и тази вечер си спомних за нея, когато попаднахме на колона зле осветени каруци.

Много отдавна един проучвателен екип на Апарата, състоящ се от един подофицер и трима народографи, бе възпрепятстван от избухването на Първата световна война, както я наричат на Земя. Изпуснали кораба, не могли да се доберат до срещата и се придвижили до тази граница, възползвайки се от бъркотията на войната. Стигнали до Русия, когато тя била разтърсвана от революция, поели на юг през Кавказ и пресекли границата с Турция.

Укривали се по хълмовете на Буюк Агри, високия 16946 фута връх, известен и с името Арарат. Там инсталирали сигнала с надеждата, че ще привлекат някой издирващ кораб на Апарата, понеже сигналът е силен, а планината — висока.

Но войната свършила, а не се появил никакъв спасителен екип и на тях им дошло до гуша от студ и лишения. Тръгнали бавно на запад, като се заклели да не спират, докато не намерят по-топло място. Пътуването сигурно е било мъчително, тъй като източните плата на Турция не са райска градина. Но успели, подпомагани от факта, че в Турция царяла пълна бъркотия, защото тя била на страната на губещите и я разделяли на части.

Най-накрая се озовали в Афийон. Било по-топло. Пред себе си видели забележителната висока черна скала и крепостта, Афийон Карахисар. Пуснали сигнала горе сред руините и се редували да си набавят прехрана, криейки се в разкъсваната от войната вътрешност на страната. По това време вече говорели турски, пък и там било пълно с бежанци.

Настъпила хиляда деветстотин и двайсета година земно време. Многобройна гръцка експедиционна сила наближавала Афийон, за да заграби голяма част от Турция. Турският генерал, Исмет Паша, не само спрял нашествието на гърците, но и успял два пъти да ги разгроми, в самото подножие на Афийон Карахисар.

Въвлечени в това събитие, подофицерът от Апарата и тримата народографи застанали на страната на турците, преоблекли се в униформи на убити и на практика взели участие в боя като турски войници.

Следващият месец някой от Апарата забелязал, вероятно търсейки си повод за екскурзия, че един от екипите с културна мисия липсва. Експедицията не била много важна. Такива вече били пращани на Блито-3 двайсет и осем пъти преди това през последните няколко хиляди години. Оставали още сто и осемдесет години до завладяването на планетата според Графика, но все пак този офицер си издействал разрешение и скаутски кораб и сигурно се е изненадал, като открил сигнала на Афийон Карахисар. И така, след почти осем години, екипът бил спасен.

Подофицерът от експедицията, вероятно търсещ някоя хубава служба, родил страхотна идея.

Старият Мунк, предшественикът на Ломбар, го послушал.

Изглежда, че по време на Втората световна война по-голямата част от света започнала да приема идеята на руснаците, наречена „паспорти“. Тя не успяла да спаси руското правителство от революция и била глупава, затова, естествено, другите правителства жадно я приели. В близкото бъдеще, доста преди да дойде времето за нашествие според Графика, се очертавало инфилтрирането на Блито-3 да стане почти невъзможно.

Старият Мунк е бил доста компетентен. Отлично е знаел, че някой ден на Апарата ще му бъде възложено да подготви нашествието. Това означава в различни страни по улиците да тръгнат хора, които истерично да крещят: „Нашествениците идват! Спасявайте се!“, да имаме наши оператори в електроцентралите, които да ги взривят, да имаме офицери в армиите, които да разпуснат войниците и редактори на вестници, които да публикуват заглавия от рода на: „Изпълнете исканията на нашествениците, преди да е станало твърде късно“. Неща от този род. Нищо работа.

Но едно нещо можело да попречи на идеята — средствата.

Пред всяко разузнаване, когато работи в редовете на врага, стои основният проблем откъде да се намерят пари. Кредити от Волтар не биха свършили работа, защото дори не могат да се обменят. Разузнаването струва скъпо, а обирът на банки винаги привлича внимание. Ако се внесат злато и диаманти в такива количества, могат да бъдат проследени. Трябва да се добереш до вражески пари и да си ги харчиш колкото искаш!

Подофицерът имал хубава новина. Една държава на Блито-3, Съединените Американски Щати, през 1914 година приела закон, наречен „Закон на Харисън“. Този закон имал много тежки последствия до тогавашната година на Земя, 1920. Законът регулирал трафика на наркотици, т.е., на опиум. И така, цените му щели да се вдигнат до небесата. Тъкмо това посадили край Афийон. Той станал световен център!

Като „турски ветерани“ победители, те били приети идеално. И то какво приемане! Направили ги герои от войната. Били бойни другари при издигналия се режим на Мустафа Кемал Паша Ататюрк.

И така, старият Мунк, действащ по принципа, който ръководи цял Волтар („Има много време, ако правиш всичко навреме“), дал съгласието си за проекта. Не струвал много. Сигурно около себе си е имал хора, на които е дължал услуги и не е искал да му се навъртат. Така се родила базата на Блито-3.

До пристигането на Ломбар на власт никой не се сещал особено за базата. Тя сама се ръководела почти като локална операция, без надзор. След това Ломбар, благодарение на напредналата възраст на Мунк, оглавява Апарата (а някои казват, че го отровил). Това беше в началото на седемдесетте по земно време.

Далечната база привлича вниманието на Ломбар, постоянно дебнещ как да осъществи амбициите си, когато от там изпращат доклад, че Съединените Американски Щати, държава на Блито-3, разбрала, че повечето от опиума, който не минава през ръцете на Роксентър, идва от Турция. И решили да платят големи суми на Турция, за да спре да отглежда опиум.

Ломбар не се разтревожил, защото много добре знаел какво ще се случи. Сумите ще попаднат в ръцете на турските политици, те няма да ги разпределят за фермерите и района на Афийон ще стане бедстващ.

В това Ломбар вижда шанса на Волтар. Дотогава Волтар е нямала нищо общо с наркотиците. Лекарите използват газ при анестезия, а целолозите умеят да се справят с почти всякаква болка. Той проучил историята на наркотиците в политиката на Блито-3 и научил, че някаква държава Англия на времето изцяло поразила населението на Китай и свалила правителството му, използвайки наркотици. От тук той планирал собствения си напредък на Волтар.

Помотал да се субсидират гладуващите фермери, като изкупил ненужните им излишъци. Отдел 451 в Апарата добил по-важен статут и явно след един-два провала в ръководенето му, издирил специален офицер от Академията, за да го поеме — т.е., мен.

Щатските субсидии скоро били отменени. Но веднъж участвал, Апаратът станал героят на деня. Били кралете на Афийон. Само да измисли как, Ломбар скоро щял да стане и крал на Волтар. Персоналът на Апарата на Земя все още се състоял от наследници на героите от войната и навсякъде из базата имало гипсови отливки на главата на Мустафа Кемал Ататюрк, бащата на модерна Турция. Така било във всички предприятия. Да живее революцията! Да живее опиума! Да живее Апарата! И да живее Негово Величество Ломбар, ако се оправи на Волтар.

Край на разсъжденията. Каруци или не, бяхме пристигнали в планината. И там ме чакаше вилата ми!

На времето е принадлежала на някакъв турски паша, благородник от предишния режим, а преди него, вероятно на някой византийски лорд, а преди него на някой римски лорд, а преди него на някой гръцки лорд, а преди него на бог знае кого. Турция е най-фрашканата с руини страна на Блито-3. Кръстопът между Азия и Европа, повечето цивилизовани раси на Земя са я колонизирали или са я превръщали в империя в един или друг исторически момент. Тя е най-голямата мечта за археолозите — земя, пълна с руини!

Същият подофицер от Апарата, който основал базата, бе реконструирал и тази вила и дълго живял в нея. За поддържането ѝ редовно се предвиждаха средства в бюджета. На Ломбар Хист веднъж му хрумнала лудата идея да дойде тук — за един шеф на Апарата е фатално да обръща гръб на Волтар — и след това увеличил средствата за поддържането.

Вилата бе построена в самото подножие на планината. Цялата бе опасана със стени, които скриваха шест акра площ и ниските постройки в римски стил. Имаше големи порти със стълбове.

Всичко беше тъмно. Не бях се обадил предварително. Исках да ги изненадам.

„Шофьорът“ на таксито свали багажа ми до портата. Беше ветеран от персонала на Апарата, изнасилвач на деца, доколкото си спомням.

На слабата светлина, която идваше от стария ситроен, видях протегнатата му ръка.

При нормални обстоятелства сигурно това щеше да ме обиди. Но тази вечер, в кадифения мрак, радостен от завръщането, пъхнах ръка в джоба. Турската лира се обезценява всяка година с почти сто процента. Последния път, когато бях тук, 90 турски лири се обменяха за един щатски долар. Но доларът също се обезценява, тъй че по груби сметки курсът сигурно беше сто и петдесет към едно в момента. Освен това турските лири трудно можеха да се пробутат в чужбина. А с новата заповед разполагах с неограничени количества.

Извадих две банкноти, като мислих, че са от по сто лири, и му ги подадох.

Той ги взе и ги огледа на светлината. Подскочих! Бях му дал две банкноти от по хиляда лири! Някъде тринайсет долара!

— Божичко! — възкликна шофьорът на английски. Говореше и английски, и турски, както всички тук. — Божичко, офицер Грис, искаш да ми светят маслото, така ли?

И двамата се заляхме от смях. Мафията е толкова често срещано явление тук, че американския гангстерски жаргон е голям хит. Почувствах се съвсем у дома.

Извадих още два чаршафа от по хиляда лири. Вдигнах си яката на шлифера. Заговорих на американски, с крайчеца на устата.

— Виж какво, приятел, има една мадама, женска, фуста, нали схващаш. Пристига със сутрешния самолет от големия град. Вдигни си задника до там, причакай я и я заведи на доктор, да я проверят дали не е лепнала нещо. Ако е чиста, водиш ми я тук. А ако не е, просто я заведи някъде.

— Шефе — каза той и вдигна палец, сякаш имаше 45-ти калибър, — нямаш проблеми!

Пак заритахме от смях. Дадох му двете допълнителни банкноти и той подкара, безкрайно щастлив.

О, хубаво си е да си вкъщи. Такъв живот обичах.

Обърнах се към къщата с намерението да викна някой да отвори и да ми прибере багажа.