Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (60)

Глава осма

След около час Хелър излезе от стаята си. Шивачите сигурно бяха донесли нещо, защото в огледалото на асансьора видях, че е облечен в тъмносин ежедневен костюм. Платът навярно беше летен, тънък и проветрив, но изглеждаше плътен и дебел. Носеше бяла копринена риза с диамантени копчета на ръкавите, поне така изглеждаше, и тъмно синя вратовръзка. За разнообразие бе оставил бейзболната си шапка, всъщност не носеше никаква шапка. Но като прекоси фоайето разбрах, че пак бе обул шпайковете!

Слезе по стълбите на метрото и се качи на един влак. Слезе на Таймз Скуеър и тръгна по Бродуей покрай сексшоповете. Сви по една пряка. Помислих си, че отива на театър, защото се заглеждаше по театрални афиши.

Вгледа се в едно стълбище. Имаше табела: „СПОРТЕН КЛУБ К.О.“ Качи се по стълбите и влезе в помещение, пълно с боксови круши и боксьори с каски, които тренираха на крушите.

Очевидно го очакваха. До него се приближи треньор и попита:

— Ти ли си Флойд? — и кимна.

Хелър го последва в съблекалнята и треньорът му посочи шкафче. Хелър се съблече и си окачи дрехите. Треньорът му подаде хавлия и го заведе до врата, от която излизаше пара.

Хелър си проправи път, махна с ръка, за да разчисти парата и отсреща се показа Бум-бум Римбомбо, седнал на пейка, плувнал в пот, стиснал хавлия. Тясното лице на дребния сицилианец се губеше сред парата.

— Как си? — каза Хелър.

— Ужасно, момче. Отвратително. По-лошо не може да бъде. Сядай.

Хелър седна и избърса лицето си с кърпата. И от него започна да се стича пот. Сигурно беше страшно горещо.

Седяха в пълна тишина, около тях на гейзери излизаше пара. От време на време Бум-бум пийваше глътка вода от една кана, след това отпиваше Хелър.

След почти цял час Бум-бум каза:

— Пак започвам да се чувствам като човек. Главоболието ми мина.

— Погрижи ли се за това, което те помолих? — попита Хелър. — Надявам се да не те е притеснило много.

— Ами, нищо работа. Я, мога да си навеждам главата. Откак те видях за последен път, не мога да изтрезнея.

Помълча малко и след това явно си спомни какво го беше помолил Хелър.

— Всяка седмица по това време отец Ксавие ходи в Бейон. Той е изповедникът на Бейб, познавал я е още от дете, в Ист Сайд. Вечерят заедно, после той я изповядва и се връща в града, натоварен с контрабандни противозачатъчни таблетки. Една от спирките му е „Грейшъс Палмз“. Тъй че не е никакъв проблем. Ще си ги получиш по-късно тази вечер. Нищо не ми дължиш.

— Много ти благодаря — каза Хелър.

— Ако всички неща се уреждаха толкова лесно — каза Бум-бум, — животът щеше да си заслужава. Но точно в момента не е така. Знаеш ли, момче, понякога животът е направо ужасен.

— Какво има? Може би ще мога да помогна?

— Боя се, че ни човек, ни господ може да ми помогне — каза Бум-бум. — Следващата сряда пак влизам отвъд реката.

— Но защо? — попита Хелър. — Мислех, че са те пуснали под гаранция.

— Аха. Само че ме арестуваха съвсем незаконно. Да притежаваш автомат е наказуемо. Узопополис ми го подхвърли и ме подреди пред Нюйоркската полиция. Арестуваха ме за незаконно притежание на оръжие, или както там му викат. Само че не ме пратиха във федерален затвор, а ме тикнаха отвъд реката в „Синг-синг“.

— Много кофти — каза Хелър.

— Аха. Такива са мошеници, че даже не те изпращат в който трябва затвор! Така че като ме пуснаха под гаранция, аз естествено си отидох у дома в Ню Джърси. И офицерът, който отговаряше за мен, веднага ме изнамери и каза, че съм напуснал района, не можело да излизам от Ню Йорк. Тъй че се връщам в Ню Йорк, а сега вече Ню Йорк не е в наши ръце, както беше преди да пречукат Свети Джо. И полицейски инспектор Булдог Графърти виси на врата на моя офицер да ме изпрати обратно в кокошарника да си долежа присъдата. Още осем месеца, момче, осем сухи месеца!

— За какво е това, защото нямаш къде да живееш ли? Аз мога…

— Не, не, познавам едно пиленце от Сентръл Парк и се преместих да живея при нея и петте ѝ сестрички.

— Тогава, ако е за пари, мога…

— Не, не. Благодаря, малкия. Имам си тонове пари. Плащат ми по много, но все под тезгяха и в това е бедата. Офицерът, който отговаря за мен ми постави условие да си намеря постоянна работа. Представяш ли си, момче? Постоянна работа. Човек на изкуството като мен! Аз си имам работа, ама как да им кажа каква е. Никой няма да наеме бивш затворник. Бейб каза, че ще ми уреди постоянна работа със социална осигуровка в едно от предприятията на Корлеоне, но там всичко е съвсем легално, а аз съм прекалено известен. Няма да рискувам да докарам беля на Бейб, никога. Тя е велика капо. Така че това ми е проблемът. Заявиха ми: „Постоянна работа, социална осигуровка, плащаш си данъците, или те обвиняваме в скитничество и се връщаш следващата сряда“. Така каза офицерът, дето отговаря за мен.

— Ужасно съжалявам — каза Хелър.

— Е, все пак се почувствах по-добре, като го споделих, олекна ми. Как е главоболието? — Предпазливо тръсна глава. — Да. Хайде да си вземем душ, да изчезваме оттук и да вечеряме някъде.

След малко бяха готови и облечени. Като минаха през тренировъчната зала, Хелър не можа да се сдържи да не удари нещо — това е заради злобния му характер. Минавайки край една боксова круша, я удари. Тя се откъсна от пружините.

— Съжалявам — каза Хелър на треньора.

— Ей, шефе! — викна треньорът.

Появи се много дебел мъж с огромна пура в устата.

— Виж какво направи това момче — каза треньорът.

— Хм — каза дебелият. — Я удари това тук, хлапе.

Хелър отиде и го удари. Крушата просто започна да вибрира напред-назад — пляс, пляс, пляс.

— На онази са ѝ били слаби пружините, Джо — каза дебелият. — Трябвала се грижиш за оборудването.

Засмях се. В крайна сметка, Хелър не можеше да удря толкова силно. Винаги се фука и перчи. Хубаво е от време на време да го виждам как му свиват парцалите.

Тълпите от театрите се бяха прибрали.

— Ако някога искаш да видиш последното действие — каза Бум-бум, — изчакваш антракта, когато народът излиза да пуши и после влизаш с тях. Така гледаш края, само че на мен винаги ми е чудно как са стигнали до всички тези неразбории в първите действия, така че изобщо не влизам да гледам.

Стигнаха до много голям и облян в светлини ресторант с голяма блестяща реклама:

ПРИ САРДИНЕ

Оберкелнерът забеляза Бум-бум сред чакащите и го издърпа. Поведе ги към малка маса в задното отделение.

— Някои от вечерящите са знаменитости — каза Бум-бум. — Онова там е Джони Матине. А това е Джийн Лологигида. Всички театрални звезди ядат тук. След премиера звездите идват тук и всички им пляскат и ги поздравяват. А ако пиесата се е провалила, обръщат им гръб.

Оберкелнерът ги настани на малка маса, където беше спокойно и им подаде менюто. Хелър погледна цените.

— А, ама тук не е евтино. Не съм искал да ме каниш на вечеря. Ще си взема някакъв сандвич.

Бум-бум се засмя.

— Момче, не се излагай, това е италиански ресторант. Собственост е на фамилията Корлеоне. Тук не сервират сандвичи. Освен това, няма нужда да поръчваме. Ще ни донесат антипасто, кюфтета и спагети. Но много вкусни.

Бум-бум бръкна в чантата си. Извади пълна бутилка Джони Уокър със златен етикет и я остави на масата.

— Не се изненадвай толкова, момче. Нека седи тук да си я гледам. Имам още цели кашони, но в „Синг-синг“ няма да близна и капчица за цели осем месеца. Като я гледам, постоянно ще се сещам, че още не съм в „Синг-синг“.

Донесоха им антипасто и се заеха с хрупкавите вкуснотии.

Край масата им се завъртя друг сервитьор, с големи заострени мустаци.

— Че с‘е ди нуово, Бум-бум?

— Все лоши неща — каза Бум-бум. — Да те запозная с това момче. Човек от фамилията. Прити Бой Флойд, а това е Черубино Гатано.

— Приятно ми е — каза Черубино. — Нещо да ти донеса, Флойд?

— Малко бира — каза Хелър.

— Чакай, чакай! — викна Бум-бум. — Не се оставяй да те извози. Непълнолетен е и ще ни хвръкне „бибипа“. Всичко трябва да е законно.

— Ти чакай — каза Черубино. — Даже да е непълнолетен, може да пийне малко бира.

— Откога?

— Отсега.

Черубино се загуби и се върна с поднос с ниска тумбеста бутилка и висока чаша „Пилзен“.

— Нарушаваш закона — каза Бум-бум. — А пък аз съм на път за отвъд реката. Този път ще ми лепнат и „подтикване на непълнолетен към престъпление“ и никога няма да изляза от пандиза.

— Бум-бум — каза Черубино, — аз те обичам. Обичам те още откак беше дете. Но си глупав. Не можеш да четеш. Това е швейцарска бира, при това най-добрата. Но в случая вътре няма никакъв алкохол! — И той тикна етикета пред очите на Бум-бум. — Вносна! Легално!

Напълни догоре чашата и я подаде на Хелър. Хелър я опита.

— Охо! Вкусно!

— Виждаш ли? — каза Черубино и взе празната бутилка. — Винаги си бил глупав.

— Остави бутилката — каза Хелър. — Искам да си препиша етикета. До тука ми е дошло от кока-кола, иде ми да повръщам!

Черубино каза:

— Бум-бум и аз на времето биехме всички гърци от „Хел Кичън“, така че да не си помислиш, че не сме приятели. Но той винаги си е бил глупав, а като се върна от войната, беше оглупял още повече, а това не се търпи. Хайде, до скоро — каза келнерът и се отдалечи.

Бум-бум се смееше:

— Черубино ми беше капитан по време на войната, така че знае.

— Какъв беше по време на войната? — попита Хелър.

— Аз ли? Морски.

— Да, но какво правеше?

— Ами казват, че там трябва да умееш да правиш всичко. Трябва да боравиш с всякакви оръжия, тъй че не си така тясно специализиран като армейците и те убиват при по-голямо разнообразие.

— В какво са те обучавали? — попита Хелър.

— Ами, получих доста добро обучение. Още от началото се изявих. Като излязох от лагера, качих се направо на върха — направиха ме пилот на хеликоптер.

— Какво е това?

— Хеликоптер ли? Ти къде си живял? Не си ли гледал стари филми? Както и да е, аз се стрелвах и стрелях по всичко, що се движи по земята и изведнъж ме изпращат в специално демолиционно училище.

— В какво?

— За масови разрушения.

Кюфтета и спагетите им пристигнаха.

— Е, добре де, нали сме приятели. Мога да ти кажа истината. Разбих толкова много хеликоптери, че един ден полковникът ми вика: „Този «бибип» Римбомбо има талант, но не е попаднал, където трябва. Пратете го в демолиционното училище.“

Опитах се да му кажа, че хеликоптерите, фрашкани с куршуми, не летят добре, но трябваше да ида и ето ме сега тук. Никой друг не знае за това, така че, не го разпространявай.

— О, няма — каза Хелър. След малко продължи. — Бум-бум, искам да те попитам за нещо.

А, сега вече мина на въпроса. Този Хелър беше хитър и потаен. През цялото време си знаех, че не е там за нищо. Бях нащрек. Може би ще настрои Бум-бум срещу себе си. Той умее да опъва нервите на хората. Поне с моите е така. Опасен е!

Бръкна в джоба си и извади някакъв формуляр. Пишеше:

ШКОЛА ЗА ЗАПАСНИ ОФИЦЕРИ

Беше формуляр за записване.

— Бум-бум, погледни този ред. Искат да обещаеш, че ще си верен на Съединените Щати и ще защитаваш конституцията. Трябва да се подпишеш. Изглежда ми много обвързваща клетва.

Бум-бум погледна формуляра.

— Ами, това не е истинската клетва. На следващия ред пише, че като завършиш ШЗО, трябва да служиш две години в Армията на САЩ като младши лейтенант. Хм. Да. Това е формулярът за трета или четвърта година. Като завършиш ШЗО, тогава полагаш истинската клетва. Изправяш се, вдигаш дясна ръка и повтаряш след тях. Това е истинската клетва.

— Ами аз не мога да подпиша този формуляр — каза Хелър. — И после, като завърша, не мога да положа такава клетва.

— Напълно те разбирам — каза Бум-бум. — Вярно е, те са банда мошеници.

Хелър остави формуляра и хапна малко спагети. След малко каза:

— Бум-бум, мога да ти намеря работа като шофьор.

Бум-бум застана нащрек.

— С истинска социална осигуровка, плащане на данъци и всичко легално? За да задоволи офицера, който отговаря за мен?

— Абсолютно — каза Хелър. — До вторник ще имам корпорация, напълно легална и ще те наема като шофьор. Така ще се побереш в крайния срок, сряда.

— Ей! — каза Бум-бум. — И няма да се връщам отвъд реката!

— Но има две условия — каза Хелър.

Бум-бум още повече наостри уши.

— Самото шофиране няма да е много. Но през деня ще трябва да изпълняваш някои поръчки. Не може да се каже, че работата ще бъде тежка, даже ще е по твоята специалност.

Бум-бум каза:

— Май надушвам някакви уловки.

— Не, не — каза Хелър. — Няма да те карам да вършиш нищо незаконно. Там, където ще работиш, има много момичета.

— Звучи интересно. Но все още надушвам нещо.

— Е, не е кой знае какво — каза Хелър. — Бил си пилот и тези неща са ти ясни, така че няма кой знае колко да се напрягаш. Освен другите задължения искам ти да се подпишеш на този формуляр за ШЗО като Дж. Терънс Уистър, да се явяваш на три лекции седмично и няколко упражнения.

— НЕ! — категорично отказа Бум-бум.

Беше дребен сицилианец, един фут по-нисък от Хелър и с кестенява коса, докато Хелър беше рус.

— Ако свикнеш хората да ти викат Уистър, а аз навсякъде се представям като Джет или Джером, всички просто ще си мислят, че сме двама различни хора, но според компютрите ще сме едно лице.

— НЕ! — каза Бум-бум.

— Можеш да ми преподаваш материала, който вземате и да се упражнявам по практическите задачи заедно с теб. Честно ще си изкарвам оценките!

— НЕ!

— Ще ти плащам колкото поискаш седмично, освен това няма да те върнат в затвора.

— Момче, не ми е за парите. Двеста на седмица ще са абсолютно достатъчно. Не е за парите. Просто има неща, които човек не може да се накара да направи!

— Като например?

— Виж сега, момче. Аз съм бил пилот. Така, веднъж бил ли си пилот, винаги си оставаш пилот. А пилотът, момче, си е ПИЛОТ! Виж сега, момче, армията е страшно земна организация. Тя си е армия, момче. Тъпанари. Не зная дали разбираш, но ме молиш да се отрека от всичките си принципи. Не мога даже да си представя, че съм в армията. Ще се чувствам толкова деградирал, че няма да мога да се примиря със себе си! Това е то, момче. Гордост!

И двамата хапнаха още спагети.

Стана по-шумно. Бум-бум погледна към вратата.

— Я, сигурно е свършила някоя премиера. Това стълпотворение на вратата трябва да са звездите. Гледай сега, момче. Ако представлението е било хубаво, цялата тази тълпа в ресторанта ще започне да ръкопляска, а ако е било кофти, ще им обърнат гръб.

Хелър се загледа. Джони Матине почти бе станал от стола и се бе извърнал към вратата. Джийн Лологигида бе протегнала хубавата си шия. Трима от фотографите на „Сардине“, които преди бяха обикаляли по масите и снимаха със светкавици вечерящите за личните си колекции, се приготвиха да заснемат нещо велико.

Шумът откъм вратата се засили. Тълпата отпред се раздели.

Вътре влезе полицейски инспектор Графърти, в пълна униформа!

Вечерящите му обърнаха гръб с недоволно мърморене.

— Това е Графърти — изсъска Бум-бум. — Как е събрал кураж да влезе в ресторант на Корлеоне! На него му плаща Фаустино.

Графърти знаеше точно къде отива. Запъти се право към задните маси. Идваше при Бум-бум! Спря отляво на Хелър. Интересуваше го само Бум-бум.

— Цивилните ченгета отпред на улицата са те забелязали да влизаш тук, Римбомбо. Просто исках за последен път да ти видя очите, преди да се върнеш в дранголника.

Хелър не гледаше Графърти. Бе хванал крайчеца на покривката и се мъчеше да го напъха в джоба на Графърти е една вилица! Каква щуротия! Ясно показва, че Хелър разсъждава тривиално.

— Какво е това? — каза Графърти. Протегна ръка към бутилката Джони Уокър златен етикет. — Няма данъчен печат на капачката! Така си и мислех, че все ще намеря нещо…

Гласът на Хелър накара Графърти да млъкне, а също и всички в ресторанта. Монотонният шум от гласове секна.

— Не се опитвай да лепнеш на моя приятел обвинение за подстрекателство на малолетен към престъпност!

Гарфърти остави уискито и се извърна към Хелър.

— Кой е този? Не съм ли виждал някъде личицето ти, хлапе?

С всепроникващия си флотски глас Хелър каза:

— Бирата е легална!

— Бира? — каза Графърти. — Непълнолетен и бира? Охо, Римбомбо, сега вече си вътре! Освен това тук става дума и за разрешително! Мога да отнема разрешителното на Корлеоне и да затворя това местенце тук!

— Я виж тук! — каза Хелър. — Това е безалкохолна бира. Виж етикета!

Хелър бързо и енергично тикна празната бутилка под носа на Графърти. Изплъзна му се от ръцете. Графърти посегна да я хване.

Бирената бутилка падна върху бутилката скоч.

Уискито се катурна през масата.

Графърти понечи да го хване.

Уискито падна на пода и се разби.

Графърти продължи да се навежда.

Явно нещо изгуби равновесие.

Цялата покривка се свлече надолу.

Върху Графърти като лавина се понесоха чинии спагети, прибори, мръсни съдове, доматен сос.

Джийн Лологигида се бе повдигнала на стола, пребледняла, с ръце, притиснати върху гърдите.

Хелър се изправи.

— О, боже мой! — извика и хукна да помага на Графърти. Шпайковете му настъпиха стъкло от счупената бутилка уиски. Погледна в земята и ритна надалеч капачката и отлепения етикет.

Помогна на Графърти да се изправи. Грабна от една съседна маса салфетка на червени карета. Започна да бърше лицето на Графърти.

Какъв отвратителен маниер на почистване! Мажеше го със спагети по цялото лице, косата, сакото.

Джийн Лологигида се притисна назад в сепарето.

Хелър хвана Графърти под ръка и го поведе към масата на звездата.

Фотографите не спираха да снимат.

Хелър заведе Графърти до масата.

— О, мис Лологигида! Инспектор Графърти много настояваше да ви се извини лично, че така е обезпокоил вечерята ви. Покривката на масата се е закачила за пояса му. Много съжалявате, нали инспекторе?

Графърти не можеше да реши да се радва ли, да плаче ли. Зяпна звездата.

— О божичко, това е мис Лологигида!

В този момент забеляза, че още влачи след себе си покривката и чиниите. Издърпа края от колана си. И под светлините на светкавиците бързо напусна ресторанта.

Изведнъж Джийн Лологигида избухна в мощен смях. Направо се превиваше на две.

Джони Матине дотича.

— Ех, боже, защо не бях и аз наоколо! Утре щях да съм на първите страници на всички вестници!

Някой, вероятно завеждащият връзките с обществеността на Джони Матине веднага привика фотографите и набързо обсъди нещо със собственика.

След това се приближи до Хелър.

— За тебе това не означава нищо, момче. Имаш ли нещо против Джони да се появи на твое място на първите страници? Ще направим монтаж на снимките.

— Няма проблеми — каза Хелър.

Сложиха Джони там, където Хелър бе стоял пред Лологигида и го нагласиха в същата поза. Светкавиците просветнаха.

Хелър се върна на масата. Ресторантът продължаваше да се залива от смях. Някой късно сетил се започна да ръкопляска и Хелър леко се поклони, но посочи с ръка Джони Матине. Това се стори на хората още по-смешно.

Бум-бум седеше на масата и се превиваше от смях.

— О, sangue di Cristo! Този Графърти дълго няма да смее да припари до някой ресторант на Корлеоне! А ти направи на кръчмата реклама за милиони!

Хелър каза със сериозен вид:

— И Графърти няма да свърже бутилката с историята с онзи склад.

Бум-бум погледна Хелър, който седна и се облегна.

— Я, изобщо не се сетих за това!

Черубино се приближи до масата. Носеше още една безалкохолна бира. Сложи я на масата и се ухили:

— Добро момче си изнамерил, Бум-бум. Радвам се, че е от нашата фамилия, а не от някоя друга мафия! Може би не си толкова глупав, колкото те мислех. — И се отдалечи.

Бум-бум не помръдваше, вторачил поглед в Хелър.

— Знаеш ли какво, ще взема да ти приема предложението. Даже ще преглътна скрупулите си към армията заради теб.

Помисли малко и пак каза:

— Не защото това ще ме спаси от затвора. Просто е весело човек да е край теб.

Но аз не бях толкова впечатлен, като всички останали. Трикът с покривката сме го правили хиляди пъти в Академията, за да се майтапим с новаците. И всеки космонавт има достатъчно богат опит с такива ресторантски закачки. Хелър просто се бе възползвал от това, че Волтар има много по-развити технологии от Земя. Но въпреки това беше много подмолен и хитър. И напредваше прекалено бързо!

Къде по дяволите пропадна връзката с Рат и Търб? Не можех да понасям мисълта да виждам как Хелър мами всичките тези хора, че представлява нещо. И тези „бибип“ аплодисменти!